Определение № 465 от 20.12.2023, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 465 гр. Пловдив, 20.12.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно частно гражданско дело № 20235000500589 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК, образувано по Частна жалба вх.

№28670/25.09.2023 г., подадена от П. Д. С., чрез адв. Б. Е., срещу Определение №1676/07.07.2023 г. по гр.д.№1880/2023 г. на ОС – Пловдив, с което е прекратено производството по гр.д.№1880/2023 г. на ОС – Пловдив, и делото е изпратено за разглеждане на Районен съд – Пловдив. Релевирани са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, тъй като исковата претенция е с цена на иска 200 000 лв., и е предявена на основание чл.49 от ЗЗД – за репариране на претърпените от ищеца неимуществени вреди от деликт, осъществен от служител на ответника, а не на основание трудова злополука. Ищецът се намира в трудово правоотношение с ответника, но се търси ангажиране на безвиновната отговорност на ответника в качеството му на възложител, за вреди от деликт, извършен чрез действия или бездействия на негов работник, на когото е възложил изпълнението на определена дейност. Настоява се за отмяна на обжалваното определение.

Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна, чрез надлежно упълномощен процесуален представител с пълномощно на л.11 от въззивното дело, отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК, в срок е приведена в съответствие с изискванията на чл.261 от ГПК. На основание чл.83, ал.1, т.1 от ГПК, частният жалбоподател не дължи внасяне на държавна такса. Частната жалба е допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор вх.№34874/15.11.2023 г., подаден от „М. С.“ЕАД, чрез адв. А. К., надлежно упълномощена с пълномощно за всички инстанции, приложено към отговора.

Поддържа се становище за неоснователност на частната жалба. В случая от твърденията в 1 исковата молба съдът правилно е преценил, че се касае за трудов спор по смисъла на чл.357 от КТ – ищецът претендира ангажирането на отговорността на ответника, в качеството му на негов работодател, във връзка с претърпени вреди в резултат от настъпила трудова злополука по време на изпълнение на задълженията му, произтичащи от трудовия договор.

За правната квалификация на спора не са от значение твърденията, че увреждането е настъпило в резултат от виновно поведение на друг работник на същия работодател. Също така, нормата на чл.200 от КТ е специална спрямо общата разпоредба на чл.49 от ЗЗД, поради което е недопустимо да се търси имуществена отговорност от работодателя за трудова злополука на общо основание. Настоява се за оставяне без уважение на частната жалба и потвърждаване на обжалваното определение.

При извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата форма, и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен в изпълнение на правомощията на сезирания съд по чл.118, ал.1 от ГПК сам да прецени дали започнатото пред него дело му е подсъдно, поради което е допустим.

По правилността на обжалвания съдебен акт, съдът намира следното:

Правната квалификация на иска произтича от наведените в исковата молба фактически основания на иска, и отправеното към съда искане за защита на материални права. Съдът е служебно задължен да определи правната квалификация на предявения пред него иск, при което не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация. В конкретния случай в сезиращата съда искова молба ищецът е изложил като фактически основания за предявената претенция към ответника обстоятелствата, че към датата на вредоносното събитие той е бил в трудово правоотношение с ответното дружество, като по време и по повод изпълнение на задълженията му по трудовото правоотношение, ищецът е претърпял злополука, от която е претърпял неимуществени вреди. Отправеното към съда искане е за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника, в качеството му на работодател, да заплати обезщетение на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди от претърпяната злополука. Така описаните в исковата молба фактически обстоятелства, на които ищецът основава иска си, и отправеното към съда искане, сочат на специалния иск за ангажиране на отговорността на работодателя по чл.200 от КТ.

Имуществената отговорност на предприятието при смърт или увреждане на здравето на работник е самостоятелен вид отговорност. Нейната уредба е изрична - в глава Десета, раздел I от КТ и съдържа отклонения от общия гражданскоправен режим на отговорността по ЗЗД. Предвиденото в чл.212 от КТ субсидиарно приложение на гражданското законодателство се отнася само за неуредените в глава Десета въпроси /решение № 492 от 19.07.10г. по гр.д. №1114/09г.на IIIг.о. по чл.290 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 г. по гр.д.№ 33/89г. на ОСГК изрично се приема, че пострадалият работник при условията на чл.200 от КТ не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД. В цитираното тълкувателно решение изрично е посочено, че „различието в нормативно 2 уреждане на отговорността по ЗЗД и по КТ не само изисква точно определяне на тяхното приложно поле, но и изключва провеждането им в зависимост от волята на пострадалия".

По аргумент за противното за уредените въпроси в чл.200-202 от КТ не се прилага Законът за задълженията и договорите, съответно – приложим за разрешаване на спора е специалният ред за реализиране на отговорността на работодателя, а не общият исков ред /в т.см. решение № 111 от 27.05.2011г. по гр.д.№ 468/10 г. на ВКС - IV г.о., Решение № 153 от 13.06.2012 г. по гр. д. № 1198/2011 г. на ВКС, Определение № 1110 от 08.11.2013 г. по гр. д.

№ 4765/2013 г. на ВКС, Определение № 610 от 13.07.2020 г. по гр. д. № 4418 / 2019 г. на ВКС, 3-то гр. отд./.

Като е достигнал до същите изводи, съдът правилно е приел, че предявеният иск не му е подсъден, и е изпратил делото за разглеждане на родово и местно- компетентния съд – Районен съд – Пловдив, като е прекратил производството пред себе си. По тези съображения обжалваното определение следва да се потвърди, като правилно и законосъобразно.

Ето защо, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение №1676/07.07.2023 г. по гр.д.№1880/2023 г. на ОС – Пловдив, с което е прекратено производството по гр.д.№1880/2023 г. на ОС – Пловдив, и делото е изпратено за разглеждане на Районен съд – Пловдив.

Определението подлежи на касационно обжалване на основание чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, в едноседмичен срок от връчването му на страните, с частна касационна жалба пред Върховния касационен съд, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3