Решение № 1829 от 19.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1829 гр. София, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело № 20251100501451 по описа за 2025 година

Производството се развива по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 22308 от 09.12.2024г., постановено по гр. дело № 17800/2024г. по описа на СРС, 120-ти състав И. С. К. е осъден да заплати на „Добричфарма“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, чл. 86 и чл. 99 от ЗЗД сумата в размер на 3600,00 (три хиляди и шестстотин) лева, представляваща главница по Договор за заем от 06.01.2020г., сключен между „Мария Пловдив“ ЕООД и ответника, вземането по което е прехвърлено на ищеца с Договор за цесия от 20.11.2023г., ведно със законна лихва за период от датата на подаване на исковата молба на 21.12.2023г. до изплащане на вземането, на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 812,00 (осемстотин и дванадесет) лева, представляваща неустойка за забавено плащане върху главницата от 3600 лева за период от 01.10.2021г. до 21.12.2023г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 1208,48 лева (хиляда двеста и осем лева и четиридесет и осем стотинки) за разноски по делото.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от И. С. К.. Поддържа, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди, че от събраните по делото доказателства се установявало по безспорен начин, че по силата на трудов договор № 137/30.01.2018г. бил назначен в „Медикотрейд Варна“ ООД на длъжност „технически организатор“, както и че бил уведомен, че на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ правоотношението му било прекратено считано от 10.01.2020г. Сочи, че от служител на една от фирмите при проведена среща му било заявено, че по време на работата му през последните 4-5 години били констатирани и 1 установени финансови нарушения, поради което следвало да подпише документи, които предварително били подготвени от юристите на фирмата. Не оспорва, че бил подписал 15 на брой договори за заем на парични суми с различен размер и 14 броя записи на заповед, но не бил посещавал гр. Варна на 06.01.2020г. и на 07.01.2020г., както и не бил получавал описаните в договорите за заем суми. Сочи, че нямал взаимоотношения с дружествата, посочени като заемодатели. Поддържа, че по делото не било доказано наличието на негово съгласие относно прикритото съглашение или признание относно наличието на липси по смисъла на чл. 207 от КТ или че бил получил сумите, предмет на договора за заем. Искането към съда е да отмени решението като необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Добричфарма“ ЕООД. Изложени са съображения, че предаването на сумата било установено в текста на самия договор, каквито били и изводите на първоинстанционния съд.

Сочат, че ответникът не бил въвел в преклузивния срок възражение за нищожност на процесния договор за заем поради наличие на относителна симулация. Поддържа, че липсата на обратно писмо не обосновавала неправилност на изводите на първоинстанционния съд, а обратното- подкрепяла тезата, че действителната воля на страните била да бъде сключен договор за заем. Дори да се приемело, че първоначално сумата била получена от И. К. без основание или на друго основание, от тълкуването на цитираната практика на ВКС следвало, че с подписването на договора за заем страните по делото били постигнали преуреждане на съществуващите между тях преди това имуществени отношения като заемни с обратна сила. Поддържат, че пред първата инстанция ответникът не бил твърдял, че сумата била получена от него, но на друго основание. Сочат, че правилно първоинстанционният съд бил приел за недоказано възражението на ответника за унищожаемост на договора за заем. Искането към съда е да потвърди решението.

Претендират разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми. По правилността на решението намира следното:

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

В доказателствена тежест на ищеца „Добричфарма“ ЕООД по така предявените искове е да докаже при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства:

2 наличието на валидно правоотношение между цедента „Мария Пловдив“ ЕООД и ответника по договор за заем, предоставянето на заетата сума, размера на претендираната главница, валидно неустоечно съглашение, размер на неустойката за забава, наличието на валидно правоотношение по договор за цесия между заемателя и ищеца и уведомяването на ответника за цесията.

На етапа на въззивното производство между страните не е спорно, че е сключен Договор за заем на парична сума от 06.01.2020г. между „Мария Пловдив“ ЕООД и И. С. К. с предмет предоставяне на заемателя на парична сума в размер на 3600 лева, както и че с Договор за цесия от 20.11.2023г., сключен между „Мария Пловдив“ ЕООД и „Добричфарма“ ЕООД заемодателят е прехвърлил на цесионера „Добричфарма“ ЕООД вземането си от И. С.

К. с главница в размер на 3600 лева, произтичащо от договор за заем на парична сума от 06.01.2020г., за което е изпратено уведомление по чл. 99 ЗЗД до И. К., получено от него на 27.11.2023г.

Съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него. Заемодателят трябва да установи по пътя на пълно и главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, така и предаване на обещаната сума. Ответникът установява възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжниккредитор, каквито са например твърденията, че задължението е погасено, в този смисъл и Решение № 150 от 25.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 574/2011 г., IV ГО.

В конкретния случай в писмения си отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК, въззивникът – ответник е обективирал изрично признание, че процесният договор е подписан от него. Изявление в идентичен смисъл се поддържа и в рамките на въззивната жалба.

С чл. 2 и чл. 3 от договора страните са потвърдили, че сумата, посочена в предходната точка, е предадена в брой от заемодателя на заемателя при подписване на настоящия договор, който служи като разписка за получаване на сумата от заемателя, както и че сумата е дължима в срок до последния работен ден на месец септември 2021г.

Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Договорът е двустранна сделка, той се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления и правилата за тълкуването му са правила за тълкуване на тези волеизявления.

В настоящия случай съдът намира, че волята на страните в договора е ясна и в него недвусмислено е посочено, че сумата е получена от ответника. В самия договор е посочено, че същият служи като разписка за получената сума. Заемът представлява реален договор, поради което се счита сключен с предаването на заетата сума от заемодателя на 3 заемополучателя. С доказването на предаването се доказва сключването на договора и ако предаването е установено, условията за ползване и връщане на заетата сума могат да бъдат доказвани с всички допустими от закона доказателства и доказателствени средства /в този смисъл решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК/.

Разписката - като частен свидетелстващ документ - удостоверява получаването на посочената в нея сума и не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени елементи. За да попадне в това изключение – т. е. да доказва сключването на договора за заем, разписката следва да съдържа изявлението на заемателя за получаването на заетата сума и признанието на поетото задължение да бъде върната в определен срок от длъжника. Тъй като договорът за заем е неформален, поради което може да бъде сключен във всякаква форма, то изявлението на заемателя, обективирано в издадената от него разписка (че е получил сумата и при признанието да я върне в определен срок) установява също и постигнатото съгласие за връщането й /така и Решение № 50080 от 10.05.2023г., на ВКС по гр.д. № 2288/2022г. на III г.о., ГК и цитираните в него актове/.

Ответникът е противопоставил правоунищожаващо възражение, че договорът е подписан поради заплашване. Това фактическо твърдение за заплашване по см. на чл. 30 ЗЗД има правната същност на порок във волята като за основателността на същото следва да бъде установено по безсъмнен и категоричен начин, че конкретно определено лице – страна по договора или трето лице, посредством възбуждане на основателен страх е стимулирало въззивника – заемополучател да сключи договора. Тази предстояща опасност следва да касае лични или имуществени блага на заплашвания или негови близки и да има такъв интензитет, че да може да въздейства върху психиката на заплашвания, за да бъде той податлив на създаваните страхови представи и точно по тази причина да подпише договора. В рамките на производството, вън от фактическите твърдения в писмения отговор, доказателства, установяващи или поне индикиращи на приложен психологически натиск върху заемателя да подпише процесния договор не са ангажирани, въпреки изричните указания в този смисъл от състава на СРС с определението, постановено по реда на чл. 140 от ГПК. Предвид гореизложеното правилно СРС е приложил неблагоприятните последици от тежестта за доказване и е приел, че възражението е недоказано.

На следващо място по отношение на възраженията на въззивника за наличие на прикрито между страните правоотношение настоящият съдебен състав намира следното:

На първо място, възраженията във въззивната жалба за издаване на обратен документ за разкрИ.е на истинската воля на заемополучателя и прикрити съглашения са релевантни при възражение за наличие на симулация по смисъла на чл. 17 от ЗЗД и искане за нейното разкрИ.е, каквото не е заявено в срока по чл. 131 от ГПК поради което е преклудирано респ. въззивният съд не дължи произнасяне по него. Следва да бъде посочено, че в отговора на исковата молба е посочено, че И. К. се е уплашил по време на разговора си с К.Т. и подписал документите. Не е посочено, че същият признава наличието на липси по смисъла на чл. 207 КТ, установени по време на действието на трудовото му правоотношение с дружества, 4 свързани с В.С.М., респ. че е сключил процесния договор за заем именно във връзка с установените липси.

В допълнение следва да бъде посочено, че в конкретния случай единственото приложено по делото доказателство е препис от подадената жалба на въззивника от 12.01.2024г. до ОД на МВР- Кърджали. По конкретното дело с определение от 04.09.2024г.

СРС е отхвърлил искането за изискване на преписка по жалба с вх. № 292000-732 от 12.01.2024г. като неоснователно. Посочил е, че ищецът е жалбоподател и може да се снабди с необходимите му документи, които да представи пред съда своевременно. Независимо от това в първото по делото съдебно заседание въззивникът-ответник не се е явил и не е изпратил представител, респ. не е ангажирал доказателства за установяване на твърденията си. Доказателствени искания не са релевирани и с въззивната жалба. С оглед на което дори да се приеме, че възражението е своевременно релевирано не са налице никакви доказателства, от които да може да се обоснове извод за наличие на трудови правоотношения между И. К. и дружество, свързано със заемодателя, респ. за установени липси /нарушения на въззивника в периода на действие на трудовото правоотношение, които да са довели до уреждане на имуществената му отговорност към работодателя със сключване на процесното съглашение. В този смисъл следва да бъде посочено, че в исковата молба се съдържа признание за наличие на правоотношение между И. К. и „Медикотрейд Варна“ ООД, както и за установени вреди под формата на липси, за които е издадена заповед от 12.11.2019г. на основание чл. 207, ал. 1 КТ. Вземанията по така описаната заповед, обаче, не са предмет на спора.

Разпечатката съдържа 33 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ca0ab9a4-7670-4a6d-a756-7d795ab325b8