Решение № 227 от 15.04.2024, Окръжен съд - Велико Търново
- Съд
- Окръжен съд - Велико Търново
- Дело
- Въззивно гражданско дело 96/2024
- Вид
- Решение № 227
- Подписан
- 15.04.2024
- В сила
- 11.06.2024
- Състав
- Ивелина Солакова, ЛЮБКА МИЛКОВА, ЯВОР ДАНАИЛОВ
Цитирани разпоредби
- чл.269, ал.1, изречение първо · Граждански процесуален кодекс
- чл.271, ал.1, изречение първо, предложение трето · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
- чл. 145 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 147 · Закон за защита на потребителите
РЕШЕНИЕ
№ 227 гр. Велико Търново, 15.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Ивелина Солакова
Членове:
Любка Милкова
Явор Данаилов при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Ивелина Солакова Въззивно гражданско дело № 20244100500096 по описа за 2024 година
За да се произнесе, съобрази :
Производството по делото е образувано въз основа на подадена от „У.Б. “АД - София въззивна жалба против Решение № 1388/10.11.2023г. , постановено по гр.д. № 1388/2023г. на Районен съд – Велико Търново, с което е прието за установено по предявения иск от А. Г. Ш. с ЕГН: ********** от гр. В. Търново, ул. „...” №.., вх. .. ап. .. срещу „У.Б.” АД, ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление гр. София, район .., пл. „..” №.., че клаузите на чл. 4, ал. 1, изр. 3 и изр. 4, чл. 8, чл. 9, ал. 2, чл. 10, ал. 4, ал. 5 и ал. 9 и чл.
12, т. 6 от Договор за ипотечен кредит с №1229 от 21.12.2006г., сключен между А. Г. Ш. и „Е.В.Б.Б.Б.” АД, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД, вр. чл. 143 от Закона за защита на потребителите.
В жалбата са наведени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното съдебно решение, както следва :
Съдът не е съобразил, че клаузите, предмет на иска са индивидуално уговорени, поради което ищецът е имал възможност да влияе върху съдържанието на проекта на договора за кредит.
Развити са подробни съображения и се отправя искане към съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявената искова претенция. В постъпил в законоустановения срок отговор на въззивната жалбаответникът 1 по същата заема становище за нейната неоснователност. Оспорва наведените доводи и моли съда да потвърди обжалваното решение.
Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, отговора на ответника и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното :
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо.
Относно валидността.
Постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.
Относно допустимостта.
Решението отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право, така, както е въведено с исковата молба.
Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложение трето от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд счита решението за правилно.
Съображенията за този извод са следните:
Производството е образувано по искова молба на А. Г. Ш., в която сет върди, че с праводателя на ответника „Е.В.Б.Б.Б.” АД ищецът е сключил Договор за ипотечен кредит с №1229 от 21.12.2006г., съгласно който му е предоставено финансиране от 27630 швейцарски франка. Според ищеца с чл.
4, ал. 1, изр. 3 и изр. 4, чл. 8, чл. 9, ал. 2, чл. 10, ал. 4, ал. 5 и ал. 9, и чл. 12, т. 6 от договора му е възложено да поеме риска от промяната в курса на БНБ за швейцарския франк и да заплаща лихва, чийто размер може да се променя едностранно от банката - кредитодател, поради което погасителните вноски от 345,25 лв. са увеличени до 621,03 лв.
Ищецът твърди, че посочените клаузи са нищожни поради противоречие с чл. 143 от ЗЗП, защото дават възможност на кредитора едностранно да променя условията на договора като увеличава цената на предоставените услуги и не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му. С оглед гореизложеното се отправя искане до съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на оспорените клаузи, както и да присъди направените по 2 делото разноски.
В постъпил в законоустановения срок отговор на исковата молба, ответникът оспорва основателността на предявения иск. Признава сключването на процесния договор като посочва, че оспорените клаузи свързани с определяне на валутата и лихвите по кредита са уговорени индивидуално като на потребителя са разяснени икономическите последици от възможната промяна на обменните курсове и той се е съгласил с тях.
Навежда доводи, че клаузите в договора не са неравноправни тъй като са свързани с реално предоставени услуги на кредитополучателя, които не противоречат на изискванията на ЗЗП. Моли съда да отхвърли предявения иск.
Фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото и не намира за нужно да я възпроизвежда.
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл.
143 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, с който ищецът цели да се прогласи нищожността на клаузите на чл. 4, ал. 1, изр. 3 и изр. 4, чл. 8, чл. 9, ал. 2, чл. 10, ал. 4, ал. 5 и ал. 9 и чл. 12, т. 6 от Договор за ипотечен кредит с №1229 от 21.12.2006г., сключен между него и „Е.В.Б.Б.Б.” АД, чийто правоприемник е отвеникът, са нищожни.
Правните изводи на първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената от този съд фактическа обстановка, са правилни. Въззивната инстанция с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд, които са изчерпателни и са изцяло в съответствие със закона. На основание горепосочения текст въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд относно основателността на предявения иск.
По оплакванията в жалбата :
Оплакването, че оспорените с предявения иск клаузи са индивидуално уговорени ( чл. 146, ал. 1 ЗЗП), което изключва тяхната нищожност, е неоснователно. По делото е представено искане за отпускане на ипотечен кредит № 3443/15.12.2006г., което представлява стандартна бланка, в която ищецът е попълнил размера на кредита, вида валута и срока, за който моли същият да му бъде отпуснат. Самият договор за кредит препраща към общи условия на банката за отпускане на съответния вид кредити. Съобразени в тяхната съвкупност тези обстоятелства по категоричен начин изключват наличието на индивидуално уговаряне на която и да било от договорните клаузи. Обстоятелството, че при подаване на искане за сключване на договора ищецът е могъл да избере вида на кредита и валутата, в която той да 3 му бъде отпуснат, не дава основание да се приеме, че става дума за индивидуална уговорка между него и банката . Възможността за такъв избор е била предоставена на всички клиенти на банката, доколкото представеното по делото искане представлява стандартна бланка с няколко варианта за избор.
Липсват доказателства, че ищецът е можел да влияе върху съдържанието на клаузите в договора, още повече, че той е обвързан и с приложението на общи условия.
След като оспорените от ищеца клаузи не са индивидуално уговорени, съдът трябва да прецени тяхната неравноправност, като вземе предвид, всички обстоятелства, свързани със сключване на процесния договор към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора .
Извършвайки тази преценка въззивният съд намира, че всички, оспорени от ищеца клаузи са неравноправни.
Бидейки по-слабата в икономическо отношение страна, ищецът е следвало да получи от банката - кредитодател достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк ( в каквато валута е отпуснат процесния кредит), спрямо който националната валута няма и не е имала към момента на сключване на договора фиксиран курс.
Простото и твърде схематично посочване на това какво представляват понятията валутен и лихвен риск в договора ( чл. 10, ал. 6 и 7 от договора), както и заявлението на ищеца, че се съгласява да поеме всички евентуални вреди, произтичащи от промяна на валутните курсове и лихвите ( чл. 10, ал. 9 на договора) в никакъв случай не означават, че ищецът е получил достатъчно ясна информация, която да му позволи да извърши адекватна преценка на поетите от него рискове. Дори да отговаря на критерия за добросъвестност, клаузата на чл. 10 , ал. 9 от договора, която според жалбоподателя разпределя валутния риск между двете страни по него, създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Такава клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като, както вече се посочи, ищецът не е имал достатъчно ясна информация при сключване на договора и не е можел да предвиди риска от промяната на валутния курс и действителната си финансова възможност да погасява кредита в съответната валута през целия период на неговото действие.
В този смисъл е и т. 2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С186/16, която посочва, че чл. 4, § 2 от Директива 93/13 на Съвета от 5 април 1993 г. (транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие.
В т. 55 от разяснителната част на същото решение СЕС е посочил, че 4 клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовия риск в тежест на потребителя.
Клаузите на чл. 10, ал. 4 и 5 и чл. 12,т. 6 от процесния договор също се явяват неравноправни, доколкото възможността за превалутиране на кредита в лева е обвързана с курс „продава“, определен от банката едностранно. По този начин валутният риск се поема изцяло от кредитополучателя.
Що се касае до клаузите, определящи размера на лихвата, която кредитополучателят дължи ( чл. 4,ал.1, чл. 8 и чл. 9 , ал. 2 от договора) , то те ясно показват, че банката може едностранно да влияе върху размера на дължимата лихва, доколкото привързват размера на годишния лихвен процент по договора с базовия лихвен процент на банката.
Възражението на жалбоподателя, че към момента на сключване на договора редакцията на чл. 143 от ЗЗП ( ДВ бр. 99/ 09.12.2005г.) не е предвиждала неравноправност на клауза, която не позволява на потребителя да предвиди икономическите последици от сключването на договора и оттам оспорените клаузи не са неравноправни, това възражение е неоснователно.
Оспорените клаузи очевидно водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитополучателя и банката, което е основният въведен от чл. 143 от ЗЗП критерий за неравноправност. Този критерий е въведен от закона още при първоначалната му редакция.
Гореизложените фактически и правни констатации на въззивния съд съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд, което обосновава извода за правилност на първоинстанционното решение в неговата цялост.
Същото следва да се потвърди, като при този изход на спора жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалба сторените от него разноски по водене на делото пред въззивната инстанция в размер на 1300 лв. съгласно представения списък почл. 80 от ГПК .
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1388/10.11.2023г., постановено по гр.д.
№ 1388/2023г. на Районен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК: ... да заплати на А. Г. Ш. с ЕГН:
5
********** сумата от 1300 лв. ( хиляда и триста лева) разноски по водене на делото пред въззивната инстанция.
Разпечатката съдържа 55 от 61 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ca086681-71fb-4b42-a60c-70d361efe741