Определение № 1170 от 22.11.2023, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1170 гр. Благоевград, 21.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Анета Илинска

Крум Динев като разгледа докладваното от Крум Динев Въззивно частно гражданско дело № 20231200501124 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 274, ал. 1 т. 2 ГПК и е образувано по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:

175074752, със седалище и адрес в гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх.В, чрез пълномощника юрисконсулт Г.С. - К., против Разпореждане № 2039/02.10.2023 г. по ч. гр. д. № 1994/2023 г. по описа на РС - Благоевград в неговата отхвърлителна част, с която е отказано издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК за следните суми, претендирани от заявителя: 258.08 лева - неплатено договорно възнаграждение за периода 24.12.2017 г. - 24.07.2018 г. по договор за потребителски кредит № 5005289993, 130.00 лева - възнаграждение за процесуално представителство.

За да достигне до този краен правен резултат, първоинстанционният съд приел, че клаузите, свързани с годишния лихвен процент и годишния процент на разходите са нищожни, тъй като в договора кредиторът не посочил правилния размер на ГПР, тъй като в него не била включена погасителната вноска по закупения пакет допълнителни услуги. Поради констатираната разлика между посочения размер на ГПР и действителния такъв, който реално бил над 200 %, е прието нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на целия договор за потребителски кредит, в който случай се дължало връщане само на чистата сума по кредита. С тези аргументи съдът отхвърлил заявлението в частта, касаеща присъждане на договорно 1 възнаграждение в размер на 258.08 лева, но издал заповед за изпълнение за сумата от 1296.98 лева - неплатена главница по договора за потребителски кредит; 1102.94 лева - законна лихва за периода от 24.07.2018 г. до 28.09.2023 г., както и съответната част на дължащите се с оглед уважената част на претенцията съдебно-деловодни разноски.

В частната жалба се релевира, че заповедният съд е превишил правомощията си като е подложил на преценка за валидност договора за потребителски кредит на основание нарушение на закона и добрите нрави, отделно не направил задълбочен анализ на критериите, заложени в разпоредбата на чл.

143 от ЗЗП при своя извод за неравноправния характер на договорните клаузи. Жалбоподателят аргументира, че потребителите били добре запознати с условията на договора, който бил доброволно подписан и от двете страни по сделката, като същият отговарял на всички императивни изисквания на закона. Релевира, че така уговореният годишен лихвен процент отговарял на законовите ограничения и не противоречал на добрите нрави. Твърди, че с изменението на Закона за потребителския кредит през 2014 г. е въведен максимален размер на годишния процент на разходите, а именно пет пъти размера на законната лихва - или 50%. Поради тази причина жалбоподателят възразява, че съдът няма правомощия да поставя граници за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 процента, а оттам и на годишния процент на разходите до 35 - 40 процента. Счита, че кредиторът нямал задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния процент на разходите, тъй като в случая бил уговорен фиксиран лихвен процент. В заключение посочва, че годишният лихвен процент е уговорен индивидуално, а размерът на ГПР бил в рамките на закона, поради което моли за отмяна на атакуваното разпореждане и издаване на заповед за изпълнение относно всички вземания, претендирани от жалбоподателя със заявлението.

Иницииращата настоящото производство жалба е подадена от легитимирано лице с интерес да обжалва акта на първоинстанционния съд, същата е подадена в законоустановения за това срок (разпореждането е връчено на дружеството на 11.10.23 г., а жалбата е изпратена до регистратурата на съда на 18.10.23 г.), придружена е с документ за платена държавна такса. Ето защо частната жалба е допустима и редовна, поради което спорът, предмет на настоящото производство, следва да бъде разгледан по същество. Настоящият съдебен състав намира постановеното разпореждане за правилно, но по 2 мотиви различни от изложените от първоинстанционния съд, а именно:

Обжалваният съдебен акт е постановен във връзка с подадено по реда на чл.

410 ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение, имащо за предмет вземания, произтичащи от сключен между страните на 06.11.2013 г. договор за потребителски кредит. Между “Профи Кредит България” ЕООД и И. С. В., ЕГН: **********, като кредитополучател, и А. В. С., ЕГН: **********, последният в качеството му на солидарен длъжник, били сключени два анекса (от 30.05.2014 г. и 05.01.2015 г.) за предоговаряне на условията по кредита, придружени с коригирани погасителни планове. В обстоятелствената част на заявлението се сочи, че длъжниците погасили общо 43 вноски, но изпаднали в забава, като към 24.07.2018 (датата на последната погасителна вноска) г. целият размер на непогасеното вземане станал изискуем, поради което към този момент същите дължат заплащането на главница в размер на 1 296.98 лева, договорно възнаграждение в размер на 285.08 лева, законна лихва от 1 102.94 лева.

Въз основа на представените по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК писмени доказателства и твърденията на заявителя, следва недвусмислено, че длъжниците по процесната сделка имат качеството на потребител (по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗПП), поради което съдът е служебно ангажиран да се занимае с въпроса дали договорните условия, въз основа на които произтичат претендираните вземания, не се основават на неравноправни клаузи и като такива са нищожни (чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП). Доколкото случаят касае сключен потребителски кредит, приложение намират и разпоредбите на Закона за потребителския кредит (със съответната им редакция към момента на сключването на интересуващия този процес договор), като съгласно чл. 24 ЗЗП за този вид договори се прилагат и разпоредбите на чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите.

На първо място следва да се посочи, че от изготвена справка от НБД “Население” се установява, че солидарният длъжник по договора А. В. С. е с постоянен и настоящ адрес в град Дупница, ул. “*” № 60. Съгласно чл. 411, ал. 1 от ГПК (редакция към ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.) заявление срещу потребител се подава до съда, в чийто район се намира настоящият му адрес, а при липса на настоящ адрес - по постоянния. Посочената норма, уреждаща местната подсъдност в заповедното производство е специална такава с оглед 3 общите правила на подсъдността, уредени в чл. 105 и следващите от ГПК, доколкото липсва изрична препращаща разпоредба по този въпрос в Глава тридесет и седма на ГПК. Първоинстанционният съд не е спазил изискването на чл. 411, ал. 1 и е издал заповед за изпълнение и срещу двамата длъжници, въпреки че единият от тях няма установен административен адрес в съдебния район на РС - Благоевград. Но съгласно т. 3а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, ако такава служебна проверка не е направена и заявлението е уважено чрез издаване на заповед за изпълнение, местната подсъдност в заповедното производство се стабилизира окончателно.

По същество, жалбоподателят първо изрично възразява срещу предметния обхват на контрола, извършен от първоинстанционния съд, като в този смисъл твърди, че същият е излязъл извън формалната проверка, която следва да се осъществи по реда на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, доколкото според него съдът не разполагал с компетентност да преценява самата валидност на сделката, както и съответствието между заплатената цена и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена от страна на кредитора, особено при наличие на договорни клаузи, изготвени по ясен и разбираем начин. В хипотезата на т. 3 следвало да е налице обявена по съответния процесуален ред неравноправност на клауза от договора. Този стеснителен прочит на закона не се възприема от въззивния съд. В ГПК (чл. 7, ал. 3) е посочен общият принцип, че съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В заповедното производство, което е с едностранен характер и има за цел да провери спорния характер на претендираното вземане, съдът има за задължение да съблюдава дали при сключването на процесната сделка не е допуснато нарушение на закрилни потребителя императивни норми, което от своя страна би поставило под съмнение безспорния характер на задължението, което се претендира. Подобна намеса от страна на съда е оправдана с оглед специфичния характер на договорните правоотношения между кредитора, финансова институция, и потребителя, който може да не познава в пълнота правата си или да не ги защитава по най-адекватен начин пред търговеца, който е професионалист в своята сфера и може да се възползва от положението си на по-силна и подготвена страна. Тази идея е залегнала в общоевропейския стандарт на потребителска закрила, доразвита и в практиката на СЕС (Решения по дела С-618/10, C-807/19 и редица други).

4

Поради тази причина, на този етап и с оглед едностранния характер на заповедното производство, където длъжникът може и да не възрази и да стабилизира по окончателен начин вземане, което е възможно да произтича от договорености, несъобразени с императивите на закона и добрите нрави, съдът дори само при обосновано съмнение за наличие на неравноправни клаузи, следва да откаже издаването на заповед за изпълнение. За заявителя съществува възможността да заяви претенцията си в хода на исково производство, при пълно проявление на принципите за състезателност и равноправие на страните. Ето защо упрекът към съда по този въпрос е неоснователен.

Неправилни като несъобразени с материалния закон са обаче доводите на съда, чрез които същият е аргументирал решението си да отхвърли заявлението в едната му част. Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по т.д. № 6/2017 на ОСГТК на ВКС настоящата инстанция действа в условията на пълен въззив, като не съблюдава разпоредбата на чл.

269, изр. второ от ГПК, поради което в решаващата си дейност не е ограничен от възраженията на жалбоподателя при установяването на фактите по делото и следващите се от това правни изводи. Посоченото уточнение не е самоцелно поради следното: в своя съдебен акт съдът е приел, че на потребителя е предоставено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по ДПК в размер на 4 877.94 лева, като последната сума не е отчетена при определяне на реалния размер на годишния процент на разходите, който в случая бил над 200% и именно това обстоятелство навеждало до извода, че е налице нарушение на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въпреки че липсват изрични възражения в тази насока, съдът констатира, че датата на сключване на потребителския договор е 06.11.2013 г., а разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК е влязла в сила на 23.07.2014 г. (ДВ, бр. 35 от 2014 г.), тоест към момента на сключване на сделката за кредитора не е съществувало задължение да съблюдава размера на ГПР с оглед допустима от закона горна граница, поради което соченото от съда нарушение не е налице. Освен това, съдебният състав е приел, че е заплатено допълнително възнаграждение по ДПК в размер на 4 877.94 лева, без обаче да става ясно как е изчислена тази сума, като в тази връзка не са налице наведени твърдения от страна на заявителя. Действително потребителят е отбелязал в договора, че иска да се възползва от допълнителна услуга “Профи кредит фаворит”, като съгласно т.

5

14 от представените ОУ тази услуга представлява отлагане заплащане на определен брой погасителни вноски при определените в тази разпоредба условия (неработоспособност, прекратяване на трудов договор и др.). Към заявлението са представени два броя анекси, от които е видно, че действително потребителите са се възползвали от тази допълнителна услуга, но нито в договора и подписаните към него анекси, нито в ОУ става ясно какъв е конкретният размер на възнаграждението за тази услуга, ако такова изобщо се дължи. Посочената от първоинстанционния съд сума представлява задължението, което се получава при приспадане от общото задължение по договора (8 777.94) на самата главница (3 900), но в този остатък следва да се има предвид, че се включва и общият размер на дължимата възнаградителна лихва за две години (при годишен лихвен процент от 46.81 договорната лихва за една година е 1 825.59 лв). Именно обаче в тежест на кредитора е в потребителския договор да опише всички елементи на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 ЗПК), общият размер на кредита, както и условията за усвояването (чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК) и за издължаването му (чл.