Решение № 2211 от 02.10.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2211 гр. Бургас, 02.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: С. П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от С. П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20262120101683 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод исковата молба на С. Г. Ч., с която са предявени два осъдителни иска срещу различни ответници.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с който дружеството: не оспорва, че между ищеца и „КРЕДИСИМО“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ***/*** г.; не оспорва, че между „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и ищеца е сключен договор за предоставяне на поръчителство, по сила на който се дължи възнаграждение на дружество. Дружеството признава, че е получило по договора за поръчителство възнаграждение в размер на 400 евро. Твърди, че възнаграждението му по договора за предоставяне на поръчителство не следва да се включва в ГПР по договора за кредит, че сключването на договор за поръчителство не може да се квалифицира като „заблуждаваща търговска практика“ и че наличието на свързаност между „КРЕДИСИМО“ ЕАД и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД само по себе си не води до „скрито оскъпяване на кредита“.

Моли съда да отхвърли иска, предявен срещу това дружество.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с който не се оспорва наличието на договор за кредит и клаузите по него. Този ответник твърди, че ищецът е заплатил по договора за кредит за погасяване на вземания, различни от главница, сумата от 100 евро. Ответникът оспорва, че договорът за кредит е нищожен поради неправилно посочване на ГПР. Твърди, че не е било задължително сключването на договор за предоставяне на поръчителство с другия ответник, както и че възнаграждението на поръчителя не попада в обхвата на общи разходи по кредита. На последно място, посочва се, че ако клаузата за предоставяне на поръчителство е нищожна, това не влече след себе си и нищожност на целия договор. Моли съда да отхвърли иска.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Преди съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, ищецът депозира писмено становище за уважаване на исковете и за присъждане на разноски.

Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

1

Не са спорни между страните следните факти:

Договор за потребителски кредит № ***/*** г. (за краткост Договора) със страни „КРЕДИСИМО“ ЕАД /кредитодател/ и С. Г. Ч. /кредитополучател/, както и клаузите на Договора и по-специално: общ размер на предоставения кредит – 6000 лева; срок на кредита – 24 месеца; фиксиран годишен лихвен процент по кредита – 27,50 %; годишен процент на разходите (ГПР) по кредита – 31,25 %, като в ГПР по кредита не се включва възнаграждението на поръчителя; общ размер на всички плащания – 7923,51 лева;

Договорът е сключен при предоставено от ищеца обезпечение под формата на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице („поръчител“) – в случая с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД.

Ищецът е платил по Договора сумата от 100 евро, която е разпределена за погасяване на вземания на дружеството, различни от вземането за главница.

За обезпечаване на вземанията по Договора е сключен договор за предоставяне на поръчителство от *** г. с поръчител „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и потребител ищецът, по който се дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 5035,51 лева, което е платимо на месечни вноски с падеж, който съвпада с броя и падежа на вноските по Договора. Ищецът е заплатил по договор за предоставяне на поръчителство сума от 400 евро за възнаграждение на поръчителя.

По доказателствата:

Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства, както и на безспорните между страните факти.

По правото:

Предявен е осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД против всеки един от ответниците, които са допустими.

Според решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 съдът може да извършва преценка за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, при положение че потребителят е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е избрано от кредитора лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заем, какъвто е процесният случай. В определение № 3493/13.07.2026 г. съдът изрично указа на страните, че следи служебно за неравноправни клаузи в Договора и в договора за предоставяне на поръчителство.

Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Формално е изпълнено изискването и ГПР е посочен в Договора, но размерът му не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, което възнаграждение потребителят е длъжен да заплаща разсрочено на всяка падежна дата на кредита, независимо от това дали погасява редовно кредита си. След като Ч. е избрал да предостави обезпечение чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство, какъвто е настоящият случай, то възнаграждението по този договор несъмнено представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при изчисляване размера на ГПР.

Според решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга (какъвто е процесният случай), попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да 2 бъде включено в ГПР по Договора, което очевидно не е сторено. Така Договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент – в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от Решение по дело С-714-22 на Съда на ЕС. Ето защо и на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК Договорът е недействителен.

Договорът за предоставяне на поръчителство е сключен в нарушение на изискването на чл.143 от ЗЗП, тъй като уговорката, свързана със сключването му, е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана от евентуално неизпълнение на длъжника или не, като размерът на възнаграждението от 5035,51 лева се доближава до размера на кредита.

Клаузата за възнаграждение на поръчителя не е индивидуално уговорена, тъй като е определена от поръчителя предварително. Нещо повече, няма никакви разяснения в договора как се определя възнаграждението и защо трябва да бъде точно в този размер.

Срещу заплатеното възнаграждение Ч. получава уверението, че „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД ще сключи договор за поръчителство с кредитора, като същевременно сключването на договора за гаранция (поръчителство) с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД е въздигнато като условие, благоприятстващо отпускането на кредита. Всичко това води до извод за нарушаване на изискванията на добросъвестността и възлагане в тежест на потребителя на допълнителни разноски, свързани с отпускане на кредита и повишаващи, в противоречие със законовото ограничение (чл.19, ал.4 от ЗПК), размера на дължимите разходи по кредита.

Предвид това договорът за поръчителство също е недействителен на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

Според разпоредбата на чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. След като Договорът е недействителен, то ищецът трябва да върне на кредитора само чистата стойност 6000 лева, но не дължи лихва или други разходи по кредита по силата на чл. 23 от ЗПК – аргумент от решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23. По делото е налице признание на кредитора, че кредитът е погасен, като дружеството освен главницата е получило и сумата от 100 евро, която е платена без основание и следва да бъде върната. Ето защо, осъдителният иск срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД се явява основателен и следва да бъде уважен.

Тъй като договорът за предоставяне на поръчителство е недействителен, то получената от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД по него сума от 400 евро е платена от ищеца без основание и следва да бъде върната. Ето защо, осъдителният иск срещу „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД се явява основателен и следва да бъде уважен.

По въпроса за разноските:

При този изход на делото право на разноски има само ищецът, които се изразяват в заплатена държавна такса в размер на 51,13 евро, от които 25,56 евро се дължат от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, а останалите следва да се възложат в тежест на „КРЕДИСИМО“ ЕАД.

Процесуалният представител на ищеца адвокат М. М. моли съда да му присъди адвокатско възнаграждение заради оказана безплатна правна помощ на ищеца в настоящото производство. Видно от договор за правна защита и съдействие процесуалното представителство е безплатно, тъй като Ч. е близък на адвоката (чл.38, ал.1, т.3, предл.2 от ЗА). Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, определен като се съобразят: фактическата и правна сложност на случая; засегнатия интерес; условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, 3 включително времето за извършването и спешността на извършването им; квалификацията, опита и специализацията на адвоката. За целта на общо основание адвокатът трябва да е направил искане до съда (такова искане е заявено) да му се присъди възнаграждение, което не е обусловено от това, дали са били присъдени разноски в полза на неговия доверител.

Съдът споделя съдебната практика, според която за съда не съществува задължение да извършва проверка дали посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ действително е налице, тъй като право на адвоката е да прецени дали да окаже безплатна помощ.

С оглед критериите за определяне на адвокатско възнаграждение и като съобрази, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност (по същество спор по фактите няма, а спорът е концентриран върху правото), по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, в което процесуален представител на ищеца не се яви, и съобрази засегнатия интерес на Ч. (договорът за кредит е погасен към момента на предявяване на исковете) и служебно известния факт, че адвокат М. е процесуален представител по множество дела с такъв предмет, т.е. е запознат с материята и съдебната практика, то намира за справедливо адвокатско възнаграждение в размер на 180 евро с ДДС за всеки иск, защото адвокатът е регистриран по ДДС – в този смисъл решение от 23.10.2025 г. по дело С-744/23 на СЕС. Ето защо, всяко едно от двете дружества следва да бъде осъдено да заплати на адвокат М. адвокатско възнаграждение в размер на 180 евро с ДДС.