Решение № 2737 от 29.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2737 гр. София, 29.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело № 20221100501894 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20211314 от 14.11.2021 г., постановено по гр. д. № 50523/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 159 с-в е признато за установено по отношение на Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ****, че дължи на „Д.З.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ****, представляван от Д.Х.Д., Ж.М.Д., сумата от 1147,89 лв., от която сумата от 365,00 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 210458132, сумата от 182,32 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета №210504022 и сумата от 600,57 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 210534999, ведно със законната лихва върху сумата от 1147,89 лв., считано от 10.06.2020 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК пред СРС, по което е образувано ч. гр. д. № 23222/2020 г. на СРС/ до окончателното плащане на дължимото, като ответникът Л. В. С. е осъден да заплати на ищеца „Д.З.“ АД сумата от 1282,42 лв. - разноски по исковото производство, както и по ч.гр.д.№ 23222/2020 г. по описа на СРС, съобразно изхода по делата.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника Л.

В. С., чрез пълномощника му адв. Ц. Д., с която същото се обжалва изцяло като неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с установените факти. В жалбата се излагат доводи, че независимо от обстоятелството, че съдът е квалифицирал предявените искове по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 500 ал. 1 т. 1 от КЗ, в мотивите на обжалваното решение е разгледал обстоятелства по иск за нанесени вреди при деликт - чл. 45 ЗЗД, с което е допуснал 1 съществено процесуално нарушение, като е излязъл извън предмета на спора, който е очертал с цитираното определение по силата на дадената правна квалификация. Във връзка с предоставената от съда възможност на ответника да представи в първото съдебно заседание по делото като документ - Протокол за химическо изследване, който е бил изготвен във връзка с процесното ПТП се поддържа, че посоченият документ му е бил предоставен от МВР едва на 28.09.2021 г., поради което не следвало да бъде вменено във вина на ответника, че същият е представен за първи път на съда в съдебното заседание на 18.10.2021 г., във поради което неправилно посоченото доказателство не е било прието от съда. Излагат се съображения, че независимо от допуснатото процесуално нарушение, в мотивите си съдът е разгледал неговото съдържание и значение, но направените изводи въз основа на посоченото доказателство са били неправилни. Навеждат се доводи, че съдът е изразил становище, че нямало данни дали е спазен срока по чл. 6, ал. 6 от Наредба № 1/19.07.2017г., доколкото от Протокола било видно, че изследването е извършено на 28.01.2019 г. В тази връзка се излагат съображения, че на първо място съдът не е прецизирал коя Наредба има предвид и на следващо място не е обърнал внимание и не е преценил значението на факта, че не от друг, а именно от органите на МВР са били предадени за изследване двете кръвни проби, взети от ответника Л. В. С.. Поддържат се доводи, че по делото няма данни и твърдения посоченото лице да е давало на СДВР-КАТ други кръвни проби, освен във връзка с процесното ПТП, а наред с това нямало изискване взетите кръвни проби да се изследват в деня, в който са получени от МВР, от което следвало, че изводите на съда за неспазване на задължителните срокове са необосновани, а липсата на употреба на алкохол от ответника при процесното ПТП не са били оборени по никакъв начин. В жалбата се излага също така, че не е бил преценен и фактът, че от ищеца по делото не са били представени доказателства за влезли в сила актове на КАТ, доказващи вината на ответника или употреба на алкохол при процесното ПТП, съответно и за санкциониране на същия във връзка с настъпилото ПТП. В тази връзка се поддържа, че съобразно изискването на чл. 500, ал. 1, от КЗ, застрахователят имал право да получи обезщетение единствено от виновния за ПТП водач, но по делото не било доказано, че ответникът е виновен водач при процесното ПТП, доколкото нямало доказано от КАТ негово шофиране с несъобразена скорост, нито е било доказано, че същият е употребил алкохол. Твърди се, от заключението на приетата по делото експертиза също не било доказано шофиране с несъобразена скорост от ответника, доколкото в същата единствено се цитирали като доказателства протоколите на КАТ, чиято сила е била оборена с представеното по делото решение на СРС по НАХД № 4666/2019 г.

Във връзка с изложените доводи се поддържа, че съдът е стигнал до неправилни изводи в мотивите на решението, без да отчете и оцени правилно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства по делото, включително изготвената автотехническа експертиза, с което е допуснал съществени процесуални нарушения, довели до неправилна оценка на доказателствата и постановяване на неправилен съдебен акт.

Поради изложеното, се моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск.

Въззиваемата страна „Д.З.“ АД е депозирала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който се излага становище за неоснователност жалбата. Поддържа се, че постановеното първоинстанционно решение е правилно, законосъобразно и добре мотивирано, напълно съобразено с действащите материални норми и процесуални правила, както и със събраните в хода на производството доказателства. Поради изложеното се 2 отправя искане към въззивния съд да потвърди постановеното решение като правилно и законосъобразно, а подадената срещу него въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.

При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ за признаване за установено в отношенията между страните, че Л. В. С. дължи на „Д.З.“ АД сумата от 1147,89 лв., от която сумата от 365,00 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 210458132, сумата от 182,32 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 210504022 и сумата от 600,57 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 210534999, ведно със законната лихва върху сумата от 1147,89 лв., считано от 10.06.2020 г. - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на задължението.

Въззивната инстанция не споделя доводите на въззивника във въззивната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение, поради това, че независимо от дадената с определението за насрочване и доклад по делото правна квалификация на предявените искове по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ, от страна на първоинстанционния съд са били разгледани обстоятелства по иск за нанесени вреди вследствие от деликт – по чл. 45 ЗЗД, с което съдът е излязъл извън предмета на спора. Настоящият състав счита, че предвид твърденията на ищеца в исковата молба и формулирания петитум, в правилно приложение на материалния закон, първоинстанционният съд е квалифицирал претенциите като такива с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. 415 ГПК, във вр. чл. 500, ал. 1, т. 1 от КЗ.

В тази връзка, следва да се посочи, че е безспорно, че в случая производството по делото е образувано във връзка с предявен иск по реда на чл. 422 ГПК, във връзка с проведено преди това заповедно производство, по което от страна на длъжника е подадено 3 възражение, по повод на което е образувано гр. д. № 50523/2020 г. по описа на СРС, 159 с-в.

Безспорно е също така, че в случая се касае за предявен иск от застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност“, който е обезпечил деликтната отговорност на причинителя на вредата /делинквент/ за причинените от него на трети лица вреди, за което е заплатил застрахователно обезщетение на увреденото лице или на встъпилия в неговите права застраховател по имуществено застраховане.

В тази връзка следва да се посочи, че основните функции на всяка имуществена застраховка - задължителна или договорна е да възстанови щетите, причинени на застрахованите лица от настъпване на застрахователното събитие и да даде обезпечение, като покрие определени рискове, на които са изложени техни имуществени блага. От своя страна, деликтът по смисъла на разпоредбата на чл. 45 ЗЗД представлява гражданско правонарушение, което причинява вреди и последиците му са възникване на задължение за обезщетение на тези вреди. От изложеното следва, че имуществената застраховка „Гражданска отговорност”, която има обезщетителен характер, дава застрахователна закрила на застрахования срещу риска да възникне в негова тежест отговорност за непозволено увреждане към друго лице, а предназначението на същата е да репарира, в рамките на застрахователната сума, действително възникналите за третото увредено лице вреди, за които съществува основание да бъде ангажирана гражданската отговорност на застрахования делинквент.

Застрахователят по договор за застраховка "Гражданска отговорност", който е изплатил застрахователно обезщетение на встъпилия в неговите права застраховател по имуществено застраховане, има право на регрес срещу причинителя на вредата. За възникването на регресното право ищецът следва да докаже следните факти: вредите да са причинени от виновно и противоправно поведение на делинквента съгласно чл. 45 ЗЗД, наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка "Гражданска отговорност" между ищеца застраховател и делинквента към датата на настъпване на застрахователното събитие, изплащане от страна на застрахователя на застрахователно обезщетение на увреденото лице или на встъпилото в неговите права лице при настъпване на застрахователно събитие. От изложеното следва, че непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие, т.е. от осъществен деликт, поради което и в тежест на ищеца по делото по така предявения иск е да докаже наличието на всички предпоставки на деликта.

Съгласно разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ, освен в случаите по чл. 433, т. 1 и 2, застрахователят има право да получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение заедно с платените лихви и разноски, когато виновният водач при настъпването на ПТП е извършил нарушение по ЗДвП, като е управлявал МПС под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма или под въздействието на наркотици или други упойващи вещества или е отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотици или други упойващи вещества. В тази връзка и по силата на посочената разпоредба регресното право на застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ възниква именно на база на вече установените предпоставки от сложния фактически състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД, поради което са неоснователни релевираните възражения от въззивника в тази насока.