Решение № 1297 от 03.11.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1297 гр. София, 02.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20221000501074 по описа за 2022 година

Разгледа в съдебно заседание на 03.10.22г. /с участието на секретаря Е. Михайлова/ въззивно гражданско дело № 1074/22г. и констатира следното:

С решение на ВКС от 01.04.22г. по г.д. № 3986/20г. е отменено решение от 25.08.20г.

/28.08.20г./ на САС по г.д. № 150/20г. и делото е върнато на САС за ново разглеждане /за провеждане на съдебен контрол по същество на решение на СГС от 07.06.19г. по г.д. № 13492 от 13г., с което са отхвърлени солидарно предявени искове на Р. Б. против Министъра на правосъдието и Агенцията по вписванията с правно основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 53 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД/.

Решението на СГС се обжалва /частично/ от Р. Б. както следва: само в частта, с която са отхвърлени исковете му /с правно основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 53 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД/ предявени /при условията на солидарност/ срещу Министъра на правосъдието и Агенцията по вписванията за сумите 25 001 лева /главница/ и за законната лихва върху тази сума за периода след 21.01.11г.

Предмет на въззивна проверка /във връзка жалбата на Министъра на правосъдието/ е и определение от 13.11.19г. на СГС по г.д. № 13492/13г. /постановено в рамките на производство по чл. 248 от ГПК във връзка с чл. 38 от ЗА/.

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС, САС и ВКС/.

Събраните в процеса /в рамките на производството СГС/ доказателства /писмени, гласни и експертни/ преценен в съвкупност, в контекста на твърденията /възраженията/ на страните и правилата на чл. 266 от ГПК и чл. 269, изр. 2-ро от ГПК установяват /като тези обстоятелства не са и спорни в процеса/, че:

Ищецът /в качеството му на съдия по вписванията към РС – Варна/ е бил санкциониран с дисциплинарно наказание „забележка“ /наложено със заповед от 14.04.11г. на Министъра на правосъдието/. Посоченото наказание е било отменено с влязло в сила решение на ВАС от 15.06.12г. по адм. д. № 1556/12г. Срещу Р. Б. е било образувано и второ дисциплинарно 1 производство /съгласно преписка № 11-00-1403 от 11г./. Същото е приключило без ищецът да бъде санкциониран.

Ищецът поддържа, че е претърпял неимуществени вреди вследствие на двете /посочени по-горе/ дисциплинарни производства и с оглед това претендира да бъде ангажирана /при условията на чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 53 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД/ имуществената отговорност на Министъра на правосъдието и на Агенцията по вписванията /при условията на солидарност/ до размера на сумите: 25 001 лева /главница/ и законна лихва върху същата за периода след 21.01.11г.

За същите /горните/ суми е предявен /е предмет на делото/ и евентуален обратен иск на Министъра на правосъдието против С. Н..

Исковете са неоснователни /налице е принципна пречка за уважаване на имуществените претенции/:

В случая се явяват приложими /с оглед предмета на процесния правен спор – очертан с решението на ВКС от 01.04.22г./ постановките /разясненията/ по т. 1 от ПВС № 4/75г.

/възпроизведени и в редица други съдебни решения от по-новата съдебна практика/. Посочените /постановление и решения/ въвеждат изключение от принципното правило /съгласно което имуществената отговорност на работодателя може да бъде ангажирана само в изрично и изчерпателно регламентираните в КТ случаи/ като допускат провеждане на паралелно /допълнително/ производство /извън КТ/ и по реда на чл. 45 от ЗЗД – както следва /при съблюдаване на следните специфики/:

Отговорността /по чл. 45 от ЗЗД/ може да бъде реализирана не спрямо работодателя /по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на КТ/, а единствено по отношение на физическото лице /ръководител/ на работодателя. Такъв в случая се явява само Министърът на правосъдието /т.е. – възможността да бъде ангажирана имуществената отговорност на Агенцията по вписванията, в това число и при условията на солидарност по смисъла на чл. 53 от ЗЗД се явява изключена – принципно/.

Отговорността /по чл. 45 от ЗЗД/ може да бъде осъществена /такъв е предметът на всички конкретно разгледани казуси по различните дела, част от обсъжданата съдебна практика/ само в хипотеза на вече реализирана /финализирана/ дисциплинарна отговорност /при наложено и впоследствие отменено дисциплинарно наказание/. Тази постановка изключва възможността да се претендира обезщетение за вреди – следствие от процесното второ дисциплинарно производство /именно доколкото същото е приключило без санкциониране на ищеца/.

Отговорността /по чл. 45 от ЗЗД/ принципно се разглежда /от обсъжданата съдебната практика/ във връзка с претенции за имуществени вреди – следствие от отменени уволнения.

Настоящият случай не касае такава хипотеза: претендират се неимуществени вреди /а не имуществени такива/, които са следствие от отменено дисциплинарно наказание „забележка“ /съответно от дисциплинарно производство, приключило без санкция/. Независимо от това: постановките на т. 1 от ПВС № 4/75г. следва /предвид заложената в същите принципна логика/ да се разглеждат /тълкуват/ разширително /т.е. следва да се приеме, че същите се явяват относими – приложими и за хипотези като процесната/.

Процесният иск обаче /такова е изискването на обсъжданата съдебна практика/ може да бъде уважен само в хипотеза – когато: ръководителят на работодателя е наложил дисциплинарното наказание /в случая „забележка“/ при недобросъвестно /злонамерено/ използване на служебното си положение /за да постигане свои лични цели – странични за съответното трудово правоотношение/ и то знаейки, че липсва основание за санкциониране на служителя. В противен случай /при отсъствие на тези условия/ незаконосъобразността /неправилността/ на наложеното наказание не може /съобразно същата съдебна практика/ да се окачестви като деликт /по смисъла на чл. 45 от ЗЗД/; същото не може да обоснове ангажиране на имуществената отговорност на ръководителя. Изброените предпоставки /конкретно „противоправността“ в смисъл на недобросъвестност, злонамереност и т.н. – по смисъла на изложеното/ не са удостоверени надлежно в процеса, което съобразно правилото на чл. 154 от ГПК и постановките на обсъжданата съдебна практика е в тежест на ищеца /с изключение на предпоставката „вина“ – предвид презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/. По делото не се съдържа нито едно доказателство, което да установи /пряко или косвено/ горните /посочените/ обстоятелства – изисквания на съдебната практика. Напротив – всички събрани в процеса доказателства сочат, че дисциплинарните 2 производства - проверки /които са законово регламентирана, позволена процедура/ са били проведени във връзка с конкретни /формални/ нарушения на трудовата дисциплина, които нарушения впоследствие са били окачествени /и именно това е обосновало отмяната на дисциплинарната санкция/ от ВАС /съгласно мотивите към съдебното решение на този съд/ не като нарушения, а като „непрецизност“ в работата на ищеца /касаеща „обективирането на неговите волеизявления“ при постановяване на съответните актове/. В същата връзка:

Фактът /преценен сам по себе си, а и в контекста на събраният в процеса доказателствен материал/, че Министърът на правосъдието е наложил /в рамките на първото дисциплинарно производство/ най-леката дисциплинарна санкция /“забележка“/, а по второто производство изобщо не е наложил наказание – изключва извод /такъв не може да бъде обоснован надлежно/ за недобросъвестно /злонамерено/ упражняване на дисциплинарна власт. Фактът /преценен сам по себе си, а и в контекста на събраният в процеса доказателствен материал/, че процесните две дисциплинарни производства са били образувани по конкретно сезиране /сигнали/ от други държавни органи /а не по инициатива на Министъра на правосъдието/ също изключва извод /такъв не може да бъде обоснован надлежно/ за недобросъвестно /злонамерено/ упражняване на дисциплинарна власт.

Възприемането на противната /обратната/ логика би позволило /допуснало/ ангажиране на имуществената отговорност на ответниците – във всяка хипотеза на отменено /като незаконосъобразно или неправилно/ дисциплинарно наказание /а такава възможност се изключва изрично от постановките на т. 1 от ПВС № 4/75г. и следващата съдебна практика/. На последно място в същата връзка:

Самите твърдения /възражения/ на ищеца /както са конкретизирани в исковата молба и във въззивната жалба – относно действията на санкциониращия държавен орган/ на практика – не покриват определението за недобросъвестност /в общия смисъл на това понятие, съответно и в смисъла на обсъдената съдебна практика/.

С оглед изложеното /доколкото предпоставките по чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 53 от ЗЗД във връзка с т. 1 от ПВС № 4/75г. и чл. 86 от ЗЗД/ не бяха удостоверени надлежно по делото – исковете следва да бъдат отхвърлени /атакуваното решение на СГС следва да бъде потвърдено/.

Предвид изхода на спора по главните /основни/ искове – евентуално заявените /обратни/ такива – не подлежат на разглеждане.

Изложеното /наличието на горната принципна пречка за уважаване на исковете/ изключва необходимостта да бъде обсъждан доказателствения материал /писмен, гласен и експертен/ относно вида и естеството на претърпените от ищеца неимуществени вреди /следствие от процесните две дисциплинарни производства/. Този /изброеният/ доказателствен материал би подлежал на подробна преценка само, ако предпоставките по т. 1 от ПВС № 4/75г. /коментирани и в по-късната съдебна практика/ бяха надлежно удостоверени по делото.

Връщането /с решението на ВКС от 01.04.22г. по г.д. № 3986/20г./ на делото за изцяло ново въззивно разглеждане на процесните искове от САС /за осъществяване на контрол по същество на обжалваното решение на СГС/ налага да бъде осъществена проверка /във връзка с жалбата на Министъра на правосъдието/ и спрямо определението от 13.11.19г. на СГС по г.д. № 13492/13г. /възстановената въззивна висящност на основния спор подновява висящността и на акцесорния такъв по чл. 248 от ГПК/.

Жалбата е неоснователна:

Ответницата С. Н. /в качеството си не само на конституирано по делото трето лице – помагач, но и като ответник по заявен и приет за разглеждане обратен иск/ има право да претендира присъждане на съдебни разноски /в хипотезите на чл. 78, ал. 3 от ГПК и чл. 78, ал. 4 от ГПК/. Поради това - право да заяви такова искане /за присъждане на адвокатски хонорар по чл. 38 от ЗА/ има и процесуалния представител на страната. Искането по чл. 248 от ГПК в случая /въпреки отсъствието на списък по чл. 80 от ГПК/ се явява /предвид постановката на т. 8 от ТР № 6 от 13г. на ВКС/ процесуално допустимо. Размерът на претендирания /и присъден от СГС/ адвокатски хонорар е изчислен /редуциран/ точно до минималния праг по Наредба № 1.

С оглед изложеното: атакуваното определение следва да бъде – потвърдено.

По същите съображения – в полза на процесуалния представител на С. Н. следва да 3 бъде присъден адвокатски хонорар /по чл. 38 от ЗА/ и за производството пред настоящата инстанция.

Съдебни разноски /за производството пред настоящата инстанция/ следва да бъдат присъдени /в хипотеза на чл. 78, ал. 3 от ГПК/ и в полза на ответниците /съобразно представените списъци по чл. 80 от ГПК/.

С оглед изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение на СГС от 07.06.19г. /в обжалваната част/ и определение на СГС от 13.11.19г. по г.д. № 13492 от 13г.

ОСЪЖДА /на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК/ Р. П. Б. да плати на Министъра на правосъдието 100 лева – юрисконсултско възнаграждение /за производството пред САС/ и на Агенцията по вписванията 100 лева – юрисконсултско възнаграждение /за производството пред САС/.

ОСЪЖДА Министерството на правосъдието да плати на адв. Ф. Р. 1 334 лева /адвокатски хонорар по чл. 38 от ЗА за производството пред САС/.