Решение № 97 от 15.08.2023, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 97 гр. Раднево, 15.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на десети август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Асен Цветанов при участието на секретаря Росица Д. Динева като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело № 20235520100024 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.

Производството е образувано по искова молба на А. Г. М., действащ чрез пълномощника адв. М. от АК-Пловдив, срещу „Мъни плюс мениджмънт“ АД, с която се предявяват искове с правно основание чл. 26, ал.

1, предл. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.

Ищецът твърди, че на 14.10.2021 г. е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № М**********, с който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 8500 лв., а ищецът се задължил да върне на ответника сумата от 25390,48 лв. на 84 вноски месечни вноски, при ГЛП от 40 % и ГПР от 48,26 %, с общ размер на договорната лихва от 16890,48 лв. съгласно чл. 9. Твърди, че чл. 9 от договора за кредит е нищожна като противоречаща на добрите нрави /недобросъвестност и нееквивалентност на престациите/ и неравноправна, за което развива подробни съображения.

Поради това иска от съда да постанови решение, с което да установи нищожност на клаузата на чл. 9 от договора за кредит относно размера на договорната лихва поради противоречие с добрите нрави и неравноправност.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Мъни плюс мениджмънт“ АД, чрез адв. Й. от САК, в който взема становище 1 за допустимост на исковете, но поддържа тяхната неоснователност. Твърди, че клаузата на чл. 9 от договора относно възнаградителната лихва била изцяло сключена съобразно императивните изисквания на ЗПК. Твърди, че уговорената лихва от 40 % и ГПР от 48,26% не противоречат на добрите нрави, като изложените от ищеца съображения били актуални преди измененията на ЗПК от 2014 г. Твърди, че договорът бил сключен за срок от 84 месеца, поради което се обосновава защо начислената договорна лихва е в размер на отпуснатия кредит. Излага съображения, че ОЛП в размер на 40% е включен в ГПР и не надвишава 5кратния размер на законната лихва, с което е спазен чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Твърди, че договорът не е сключен при общи условия, а е индивидуално договорен с потребителя след проведени преговори, за което ищецът подписал декларация в чл. 25 от договора.

Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като неоснователни.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК вр. чл. 211 ГПК ответникът „Мъни плюс мениджмънт“ АД, чрез адв. Й. от САК, е предявил срещу ищеца А. М. насрещен иск с правно основание чл. 9 ЗПК. Излага идентични обстоятелства като в отговора на исковата молба досежно сключения между страните договор за кредит и усвоената от ответника по насрещния иск сума в размер на 8500 лв., при срок на кредита от 84 месеца до 10.10.2028 г., при ОЛП от 40% и ГПР от 48,26%. Твърди, че от общата сума от 8500 лв. били преведени съобразно договорките в договора сума от 31,92 лв. на трети лица, кредитори на ищеца, а на него била преведена сумата от 8468,08 лева. Твърди, че договорената възнаградителна лихва била в размер на 16890,48 лева. Твърди, че било уговорено в чл.19.2 дължимост на законната лихва върху просрочените вноски. Твърди, че ищецът не плащал вноски от №7 до №17 включително, като нарушил чл.11.7 от договора. Твърди, че към момента ищецът дължал главница от 305,46 лв., договорна лихва от 2958,85 лв. за периода от 10.05.2022 г. до 10.03.2023 г., както и законна лихва от 81,52 лв. за периода от 11.05.2022 г. до 16.03.2023 г. Твърди, че прилага към исковата молба уведомление до ищеца за обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем на основание чл. 19.3, т.1 от договора, с което оставащата главница от 8067,67 лв. се счита за изцяло дължима. С оглед на това иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответника А. М. да му заплати сумата от 305,46 лв. лв. изискуема главница по вноски с настъпил падеж и сумата от 8067,67 лв. изцяло предсрочно изискуема главница, сумата от 2958,85 лв. договорна възнаградителна лихва за периода от 10.05.2022 г. до 10.03.2023 г., 2 ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и сумата от 81,52 лв. мораторно обезщетение от 11.05.2022 г. до 16.03.2023 г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по насрещния иск А. М., чрез адв. М., в който оспорва иска като неоснователен.

Развива съображения за неравноправност на клаузите на договора за кредит съгласно правилата на ЗЗП, което го прави недействителен, както и идентични с изложените в исковата молба обстоятелства относно нищожност на договора чрез нарушаване на добрите нрави и неравноправност на клаузи.

Твърди, че уговореният ГПР бил в размер на 48,26% и при ОЛП от 40%, което е било в нарушение на добрите нрави, което правило уговореното възнаграждение за нищожна клауза. Иска от съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С протоколно определение от 20.06.2023 г. е обявен за окончателен проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 14.10.2021 г. ищецът е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № М**********, с който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 8500 лв.; че ищецът е усвоил кредита от 8500 лв.; съгласно договора за кредит ГПР бил уговорен в размер на 48,26%, а ГЛП в размер на 40 %, при срок на кредита от 84 месеца.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК твърденията си за нарушаване на добрите нрави и неравноправност на клаузите от договора за кредит. Ответникът следва да докаже насрещните си твърдения за валидност на клаузите от договора за кредит, чрез доказване на твърдените в отговора факти за това.

По насрещния иск с правно основание чл. 9 ЗПК ищецът „Мъни плюс мениджмънт“ АД следва да докаже размера на неплатените от ответника А.

М. суми за главница и договорна лихва по кредита; настъпила и обявена на ответника предсрочна изискуемост на кредита.

Ответникът по насрещния иск А. М. следва да докаже насрещните си 3 възражения и наличието на обстоятелства за разсрочване на задължение при евентуално осъдително решение срещу него.

С оглед установените безспорни факти е видно, че ищецът е получил в заем сумата от 8500 лв. по договор за потребителски кредит № М**********/14.10.2021 г. /л.6-8/ и се е задължил да я върне на 84 вноски по погасителен план /л.6-7, на гърба/, при падеж на първа вноска 10.11.2021 г. и падеж на последна вноска 10.10.2028 г. съгласно погасителния план.

Уговорен е лихвен процент в размер на 40 % /чл. 9 от договора/. В чл. 10 на договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 48,26 %. В чл. 11.4 от договора е посочено, че общата дължима от потребителя сума е в размер на 25390,48 лв.

Процесният договор за заем може да се характеризира като договор за потребителски кредит по смисъла на ЗПК и следва да бъдат съобразени с неговите изисквания, включително относно действителността му. Ответното дружество е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключените между страните договори по своята правна характеристика и съдържание представляват такива за потребителски кредит, поради валидността и последиците следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК.

В решение № 41 от 21.07.2021 г. по в.т.д. № 1128/2021 г. на ОС-Стара Загора и решение от 19.05.2021 г. по в.т.д. № 1038/2021 г. на ОС-Стара Загора, чиито правни съображения настоящият съдебен състав споделя, се приема, че когато съдът констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин, следва да се прецени законосъобразността на клаузите на договора за потребителски кредит. В случая са посочени само в чл.10 от договора начин на формиране на ГПР, който е общ и въобще не отговаря на изискванията на определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин.

Тоест налице е липса в договора за кредит за взетите предвид допускания, използвани при изчисление на ГПР и е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. В крайна сметка, очевидно законодателят е предвидил императивно едно задължително съдържание на договора за потребителския кредит, което 4 следва да е налице в самия него, съответно и да касае конкретния договор с конкретния потребител на тази услуга. По делото общи условия за договорите за кредит не се твърди да са налични и такива не са и представени. С оглед горните констатации, съдът намира, че на основание чл.

22 ЗПК, процесният договор е недействителен, защото при сключването му не е спазено горепосоченото императивно изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (чл. 22 ЗПК).

Следва да се посочи и релевантната съдебна практика, формирана през годините, досежно нищожността на клаузи от договорите за потребителски кредит при завишени лихвени условия /например решение от 27.04.2021 г. по в.т.д. № 1012/2021 г. на ОС-Стара Загора, решение от 22.04.2021 г. по в.т.д. № 1034/2021 г. на ОС-Стара Загора, решение от 08.04.2021 г. по в.т.д. № 1602/2020 г. на ОС-Стара Загора/. Касае се за разгледани въпроси за ОЛП и ГПР, тоест за възнаградителна лихва, в размери почти до максималните такива по ЗПК, които са напълно идентични с настоящия правен спор.

Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40 % годишно е повече от четири пъти по-висока от размера на законната лихва. В горния 5 смисъл е постановеното решение № 169/30.06.2022 г. по в.т.д. № 135/2022 г. на ОС-Стара Загора, касаещ абсолютно идентичен правен спор и с участие като страна ответника в настоящото производство.