Решение № 1900 от 09.03.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№

……………….

София,

09.03.2020 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ

СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ

„В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЕЛЕНА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия

ЗЛАТКА ЧОЛЕВА

АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Татяна Щерева, като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 2413 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Б.“ АД срещу Решение от 09.05.2017 по гр. дело № 32616/2015 г. на Софийския районен съд, 64. състав, с което въззивникът е осъден да плати на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 510 ГПК на „К.к.“ ЕООД сумите от 2 839, 50 лева – непогасен остатък от вземане за продажна цена, възникнало в полза на „А.“ АД в размер на общо 16 219, 50 лева, за което е издадена фактура № 165/15.06.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 10.06.2015 г. до окончателното изплащане; 769, 29 лева – вземане за продажна цена, възникнало в полза на „А.“ АД, за което е издадена фактура № 163/07.05.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 10.06.2015 г. до окончателното изплащане, и 4 860, 84 лева (частично от 36 630, 84 лева) – вземане за продажна цена, възникнало в полза на „А.“ АД, за което е издадена фактура № 199/01.07.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 10.06.2015 г. до окончателното изплащане, като посочените вземания били възложени на „К.к.“ ЕООД вместо плащане с постановление от 21.06.2016 г. по изпълнително дело № 20148380404938 на ЧСИ М.Б., като с решението въззивникът е осъден и да плати разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение поради допуснати процесуални нарушения при отстраняване на нередовностите на исковата молба, съответно – произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск, както и за неправилност на същото решение поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че при обявено за решаване дело неправомерно бил отменил хода по същество на същото и бил дал указания за отстраняване на нередовности на исковата молба. Твърди се, че в отговор на тези указания въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД (ищец в първоинстанционното производство) е следвало да уточни иска си въз основа на легитимацията си с постановление за събиране на вземане от името на своя длъжник – „А.“ АД. Вместо това въззиваемото дружество било въвело ново основание на вземането си, като твърдяло, че вземането вече му е възложено срещу плащане. Излага се становище, че съдът, за да уважи иска, се е основал на постановление за възлагане на вземане вместо плащане, което е било издадено два месеца след датата, на която е бил обявен край на устните състезания по делото (преди отмяната на това определение от първоинстанционния съд), поради което съдът не можело да се позовава на това доказателство по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, тъй като същото е съставено след посочената в тази разпоредба дата. Излагат се твърдения, че става въпрос за възникване на ново право на ищеца след произнасянето на съда, че ще разгледа един иск, който бил недопустим. Поради това се поддържа, че новото право на въззиваемото дружество следвало да се предяви в нов съдебен процес. Твърди се, че първоинстанционният съд всъщност бил допуснал изменение на иска по непозволен от процесуалния закон начин. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд освен това неоснователно отказал да назначи съдебносчетоводна експертиза по делото, което изисквало специални познания за установяване на плащания по определени фактури. Твърди се, че първоинстанционният съд не бил взел предвид твърденията на въззивника (ответник в първоинстанционното производство), с които било посочено с кои платежни нареждания задължения по кои фактури са погасени. Не били взети предвид и извадки от счетоводството на въззивника „Б.“ АД, които били представени на съда. Излагат се твърдения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по трите процесни фактури е имало неизплатени остатъци, като се твърди, че вземанията са погасени и искът следвало да се отхвърли. Поради това се иска отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените срещу въззивника искове.

По делото не е постъпил в законоустановения срок отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – „К.к.“

ЕООД.

Конституираният обикновен другар на въззивника и ответник в първоинстанционното производство – „А.“ АД, не е взело становище по жалбата.

Настоящият съдебен състав е установил в хода на въззивното производство, че срещу въззивника (ответник в производството по делото) – „Б.“ АД (н.), е открито производство по несъстоятелност по търговско дело № 4509/2013 г. на Софийския градски съд, Търговско отделение, VI-2 състав, и е конституирал по делото и синдика на дружеството, който не е взел становище по спора въпреки редовното си призоваване.

В съдебното заседание по съществото на спора въззивникът поддържа оплакванията и аргументите от въззивната си жалба. Претендира разноски по чл. 38 ЗАдв. Въззиваемото дружество – „К.к.“ ЕООД поддържа, че в негова полза е настъпило правоприемство във вземането, което е възникнало по силата на възлагането му за събиране от „К.к.“ ЕООД по изпълнително дело, като в рамките на срока за становище по запора въззивникът – длъжник по изпълнителното производство, не бил взел такова и не отрекъл, че дължи. Допълнително са изложени доводи, че първоинстанционният съд винаги е можел да отмени определението си за даване на ход на устните състезания по делото и извършените след този момент действия не са без значение за делото, а следва да се ценят с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Поддържа се правилност на първоинстанционното решение и се иска потвърждаването му.

Първоинстанционният съд след допуснати уточнения на размера на исковете в съдебно заседание от 08.06.2016 г. е приел, че след изменение на предявените искове е сезиран от „К.К.“ ООД, който се легитимира с постановление за възлагане на вземане за събиране в хода на изпълнителен процес срещу „А.“ АД, за осъждане на „Б.“ АД (н.) да плати на „К.к.“ ЕООД сумите от 2 839, 50 лева – задължение за продажна цена по фактура № 165/15.06.2012 г.; сумата от 4 860, 84 лева (частично от 36 630, 84 лева) – задължение за продажна цена по фактура № 199/01.07.2012 г., и сумата от 769, 29 лева - задължение за продажна цена по фактура № 163/07.05.2012 г. С определение от 12.12.2016 г. първоинстанционният съд е установил, че е сезиран с нередовна искова молба, като ищецът „К.к.“ ЕООД твърди, че вземанията на „А.“

АД срещу ответника „Б.“ АД (н.) са му били възложени само за събиране, а в иска си претендира същите да бъдат присъдени не на първоначалния длъжник „А.“ АД, а на самото дружество „К.к.“ ЕООД, на което е възложено само събиране на вземанията. Поради това съдът е дал указания на ищеца в първоинстанционното дело – въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД, да уточни петитума си, като посочи лицето, на което да се присъдят претендираните суми. С молба от 22.12.2016 г. въззиваемото дружество и ищец в първоинстанционното производство „К.к.“ ЕООД е приело, че не намира основание да изменя петитума на иска си, поради това, че вземането му е било възложено вече вместо плащане с постановление в изпълнителното производство от 21.06.2016 г., за което съдът бил уведомен още на 02.08.2016 г. Първоинстанционният съд се е произнесъл, че исковата молба е редовна и е приел новопредставеното доказателство. В мотивната част на решението си, постановено след възобновяване на съдебното дирене по делото, първоинстанционният съд е приел, че е бил сезиран от „К.к.“ ЕООД с иск за присъждане на посочените по-горе суми като възложени му вместо плащане в изпълнително производство, водено срещу кредитора на въззивника „Б.“ АД (н.) (ответник в първоинстанционното дело) – „А.“ АД. Първоинстанционният съд е приел за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че въззивникът „Б.“ АД (н.) е дължал на „А.“ АД, в чиито права въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД е встъпило по силата на постановление за възлагане на вземания в размер на 36 380, 05 лева от 21.06.2016 г. по изпълнително дело № 201483804004938 на ЧСИ М.Б.. Съдът е приел, че възраженията на въззивника „Б.“ АД (н.) са единствено за погасяване на вземанията му към „А.“ АД чрез плащане и прихващане, но е намерил, че не се установява погасяване на вземанията в претендирания от ищеца размер.

Първоинстанционният съд е приел, че по процесната фактура № 165 на стойност 16 219, 50 лева са установени плащания от 11.09.2012 г. на стойност 1 230 лева; от 09.02.2012 г. на стойност 900 лева; от 10.08.2012 г. на стойност 1 520 лева; от 07.08.2012 г. на стойност 2 000 лева, и от 18.07.2012 г. на стойност 8 000 лева, или плащания за общо 13 380 лева, като остава задължение в размер на 2 839, 50 лева, за което искът следва да се уважи. По другите две процесни фактури – с №№ 163 и 199 първоинстанционния съд не е установил доказателства за плащане и затова е приел, че вземанията не са погасени, поради което следва да се заплатят на въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД като частен правоприемник на „А.“ АД по силата на постановление за възлагане на вземанията. Така исковете са уважени от първоинстанционния съд в пълния им предявен размер.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението.

Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за произнасяне от първоинстанционния съд по недопустимо изменен иск, настоящият съдебен състав намира, че в случая първо следва да се разгледа въпросът дали е било допустимо първоинстанционният съд след отмяна на хода на делото по същество да допусне уточнение на иска, или в случая се касае за изменение на същия, което не е било допустимо.

В случая следва да се има предвид практиката на Върховния касационен съд (ВКС) – Решение № 162/02.02.2017 г. по гр. д. № 2357/2015 г., II ГО, според която изменение на исковата претенция е допустимо само в случай, че съдът е сезиран с редовна искова молба без противоречие между обстоятелствената част и предявеното от ищеца искане. В настоящия случай е налице именно такова противоречие – в първоначалната искова молба на въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД е налице противоречие между обстоятелствената част, в която е посочено, че вземанията на „А.“ АД срещу „Б.“ АД (н.) са възложени на дружеството само за събиране, т.е. въззиваемото дружество има ролята на лице, което може да упражни правата на първоначалния кредитор, но не за себе си, а само от негово име, и петитума на иска, в който се иска сумата да бъде присъдена не на първоначалния кредитор „А.“ АД, а на въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД. Поради това първоинстанционният съд правилно е оставил исковата молба без движение, но е дал на въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното производство) неправилни указания за поправяне на нередовностите на исковата молба – указана е само възможността да се измени искането, за да съответства на обстоятелствената част, а не и обратната възможност, която също следва да се признае на ищеца – да уточни обстоятелствата, от които черпи правото си, чието изпълнение иска със заявеното искане в исковата молба. Въззиваемото дружество – „К.К.“ АД, е уточнило обстоятелствената част и е посочило, че претендира плащане на парични суми на себе си, защото твърди, че вземането на „А.“ АД срещу „Б.“ АД (н.) му е възложено вместо плащане и то е станало частен правоприемник по силата на постановлението на съдебния изпълнител за възлагането. Поради това произнасянето на съда следва да се смята като такова по допустима искова претенция, а съображения относно момента на представяне на доказателствата за основателност на иска са изложени по-долу в мотивите по съществото на спора.

Разпечатката съдържа 30 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c9d70882-4805-4b82-a876-b9f681d53f8a