Решение № 140 от 08.04.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. Пловдив, 08.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20235001000687 по описа за 2023 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 260024 от 15.06.2023 година, постановено по т. дело № 23/2021 година по описа на Окръжен съд – С.З., е осъден Г.ф. - гр. С., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. С., ул. ,,Г.И.‘‘ № 2, ет.4, да заплати на В. М. В., ЕГН ********** и В. Н. В., ЕГН **********, двамата с поС.ен адрес с. Ц., общ. Ч. - родители на М. В. В., ЕГН **********, сумата от 150 000 лева за всеки един от двамата, представляваща обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на М. В. В., настъпила при ПТП, станало на 22.02.2016 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 13.05.2018 г. до окончателното им изплащане.

Осъден е Г.ф. да заплати на адв. Ж. З.а от АК – С.З. адвокатско възнаграждение в размер на 4 530 лева за осъществена безплатна адвокатска помощ на В. М. В., ЕГН **********.

Осъден е Г.ф. да заплати на адв. Ж. З.а от АК – С.З. адвокатско 1 възнаграждение в размер на 4 530 лева за осъществена безплатна адвокатска помощ на В. Н. В., ЕГН **********.

Осъден е Г.ф. да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, сумата от 12 000 лв. държавна такса, както и сумата от 500 лева - заплатени от бюджета на съда възнаграждения за вещи лица.

Така постановеното решение е обжалвано изцяло с въззивна жалба от Г.ф. чрез процесуалния му представител адвокат С. М.. Оплакванията са за неправилност, нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че съдът неправилно е приел за установени факти, които не са се осъществили и не е приел за установени такива, които са се осъществили и че правните му изводи са в противоречие със събраните по делото доказателства. Изложени са доводи за това, че първоинстанционният съд е бил длъжен да зачете констатациите в мотивите на наказателния съд, постановил присъдата срещу прекия причинител на ПТП, свързани с наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставен предпазен колан. Цитирана е съдебна практика, която според жалбоподателя налагала този извод. Твърди се, че игнорирането на своевременно направеното от жалбоподателя възражение за съпричиняване от първоинстанционния съд е в нарушение на процесуалните правила, при липса на точни, ясни и логични аргументи в мотивите, съобразени със събраните доказателства.

Втората група доводи във въззивната жалба касаят неправилното определяне на размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, съобразно установения в чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост и съдебната практика по този въпрос. Липсвали мотиви за приетите от съда размери, свързани с общите и специални критерии за определяне по справедливост на обезщетенията за неимуществени вреди. Не били съобразени икономическите условия в страната към датата на ПТП – 22.02.2016 година, както и съдебната практика, касаеща сходни случаи. Според жалбоподателя определяните обезщетения при деликти през 2016 година в такива случаи били около 90 000 лева. Твърди се, че претенциите на ищците не са доказани със събраните свидетелски показания. Не били установени при условията на пълно и главно доказване търпените от ищците болки и страдания и техния интензитет. Не били съобразени задължителните указания, съдържащи се в ТР № 1 от 2

21.06.2018 година на ВКС по т.д. 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС и конкретни обстоятелства като това, че ищците не са живели в едно домакинство с покойния си син. Поддържа се противоречие с ППВС 1/1953 година, според което всяко решение на съда следвало да бъде мотивирано.

Първоинстанционният съд не бил посочил какво приема за установено относно фактическите обстоятелства и въз основа на преценката на кои доказателства, кои доказателства възприема и кои не и на какво основание.

Решението противоречало на ППВС 4/1968 година и на съдебната практика в конкретно посочени в жалбата решения на ВКС. В него не била приложена правилно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. То противоречало и на чл. 235, ал. 2 от ГПК, доколкото не били ценени всички доказателства, а избирателно само част от тях и съдът стигнал до погрешни, вътрешно противоречиви изводи. Необосновани, без специални знания, били изводите на съда и досежно причинените травми върху психиката и душевното здраве на ищците. Твърди се, че по делото липсват доказателства за такива, а психическите травми не са сред заявените обстоятелства с исковата молба.

Искането е да се отмени изцяло обжалваното решение и да се отхвърлят предявените искове срещу Г.ф., евентуално да се определи размер на обезщетението за всеки един от двамата ищци от по 90 000 лева и да се приеме съпричиняване от страна на пострадалия поне в размер на 30%.

Жалбоподателят претендира присъждане на разноски.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от адвокат М. З. като пълномощник на В. М. В. и В. Н. В. с изразено становище за нейната неоснователност и с искане за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя. Оспорени са твърденията му за задължение на гражданския съд да зачете мотивите на присъдата срещу прекия причинител на вредата по въпроса за приетото съпричиняване. Ответниците по жалбата се позовават на разпоредбата на чл.

300 от ГПК и поддържат, че присъдата е задължителна за гражданския съд само по въпросите извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Всички останали обстоятелства, с оглед принципа на непосредственост, следвало да бъдат установени в хода на производството по делото, свързано с гражданските последици от деянието, със събиране на допустимите от закона доказателствени средства. Изводите на съда за липса 3 на съпричиняване били обосновани и съответствали на всички събрани доказателства по делото. Оспорени са и доводите за неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД и определяне на завишени размери на обезщетенията за неимуществени вреди.

Третото лице А. С. Д., конституирано като помагач на страната на Г.ф., е изразило становище за основателност на въззивната жалба при разглеждането на делото в проведеното открито съдебно заседание.

Страните не са направили доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Съдът, съобразявайки оплакванията във въззивната жалба, събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от ответника срещу осъдителното първоинстанционно решението. При подаване на въззивната жалба е спазен срокът по чл. 259 от ГПК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с правилността на първоинстанционното решение, с оглед конкретните оплаквания във въззивната жалба, съдът намира следното:

Изложените в исковата молба обстоятелства, с които ищците обосновават допустимостта на исковите си претенции срещу Г.ф. за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния син М. В. В., настъпила при ПТП на 22.02.2016 година, са извън предмета на въззивното производство, очертан с въззивната жалба на Г.ф.. Става дума за безспорните на настоящия етап от производството обстоятелства, че ПТП е причинено от А. С. Д. при управление на лек автомобил С.А., нерегистриран по надлежния ред, без регистрационни табели и без валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. В тази хипотеза и съгласно чл. 519, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ Гаранционният фонд отговаря спрямо увредените лица за заплащане на обезщетения за вредите, причинени им от незастрахованото МПС. Установени са по делото и предвидените в закона - чл. 558, ал. 5 от КЗ, предпоставки за допустимост на иска пред съда срещу Г.ф., а именно предявяването на писмена претенция на дата 12.02.2018 година, въз основа на която е образувана щета № 210060 и откази на Г.ф. да определи и изплати обезщетения, съдържащи се в 4 отправените от него до ищците писма от 26.04.2018 година и от 23.06.2020 година.

Първият спорен момент, въведен с въззивната жалба като предмет на въззивното производство, е свързан с наличието на основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на ищците от смъртта на техния син и със справедливия размер на това обезщетение.

Неимуществените вреди – душевни болки и страдания, за които ищците са претендирали обезщетения, посочени в обстоятелствената част на исковата молба, са следните:

Твърди се, че ищците са живели в едно домакинство със сина си, както и с неговите две малолетни деца / на пет и на четири години/, тъй като той бил разведен и при развода упражняването на родителските права върху децата било предоставено на него.

Ищците помагали на сина си при отглеждането на децата. Родителите и техният син били много близки, привързани един към друг, живеели в хармония и разбирателство, уважавали се взаимно, много си помагали и разчитали един на друг, били задружно и сплотено семейство.

Смъртта на сина им причинила на ищците изключителни болки и страдания. Ищците били лишени завинаги от любовта, грижите и закрилата на починалия си син. Неговите деца продължавали да живеят при тях и те полагали грижите за тях. Смъртта на сина им нарушила обичайния им начин на живот, те все още страдали от загубата му. В допълнителната искова молба ищците са посочили, че внезапната и неочаквана смърт на техния син им се е отразила изключително травмиращо, в резултат на случилото се те са претърпели и продължават да търпят и към момента негативни изживявания, психически дискомфорт и страдания, които ще ги съпътстват до края на дните им. При така изложените обстоятелства са претендирани обезщетенията от по 150 000 лева за всеки един от двамата ищци, ведно със законната лихва от 13.05.2018 година/ поискана от тях с начален момент изтичането на тримесечния срок от сезиране на Г.ф. с претенции за заплащане на обезщетения/, до окончателното изплащане на сумите.

Ищците, в качеството си на родители на починалия при ПТП М. В., са материалноправно легитимирани да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техния син. Те са сред кръга на лицата, 5 посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на Върховния съд.

Въззивният съд не споделя доводите във въззивната жалба за приложение към настоящия спор на разрешението, съдържащото се в ТР № 1 от

21.06.2018 година по т.д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС. Цитираното ТР на ОСНГТК се отнася до лицата от т.нар „разширен кръг роднини“, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък.

Съгласно т. 1 от това тълкувателно решение материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В тази хипотеза обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В случая материалната легитимация на ищците да получат обезщетение не е в зависимост от наличието на тези предпоставки, доколкото те са сред лицата, посочени в ППВС № 4/1961 година.

По въпросите, свързани с приложението на установения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е налице задължителна съдебна практика – ППВС 4/23.12.1968 година и ППВС 4/25.05.1961 година.