Решение № 560 от 03.07.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 560 гр. гр. Хасково, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Павлина Ст. Николова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640101763 по описа за 2024 година

Предявени са от Е. С. М., ЕГН **********, от ***, против „Фератум България” ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление – гр.София, Район „Младост“, ж.к. „Младост 3“, бул.“Александър Малинов“ № 51, бл.0, вх.А, ет.9, ап. офис 20, кумулативно съединени искове за признаване за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № ***г. е нищожен на основание чл.26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11 и чл. 19, ал.

4 вр. чл. 22 ЗПК, както и искове с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 870.02 лева, представляващи платена сума при начална липса на основание по договора, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. В условията на евентуалност се иска от съда в случай, че главният иск не бъде уважен, да се прогласи нищожността на клаузата на чл.5 от договора.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили Договор за потребителски кредит на ***г., по който отпуснатият заем бил в размер на 1 400 лева. Посочено било, че съгласно чл. 5 от Договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на кредитора. След като усвоил сумата от 1 400 лева, ищецът установил, че освен нея, му били начислили такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от партньор на ответника, в размер на 900 лева. Към датата на 1 предявяване на иска ищецът бил погасил задълженията си договора. Излага съображения за недействителност на договора на кредит. Счита процесния договор за недействителен поради следните причини: дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък било посочено в ОУ, че че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочено като възможност за повишаване на кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването. Твърди, че договорът не бил подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало сьгласие. Твърди, че ищецът не е подписвал договор за поръчителство, както и че такъв не му е бил представян. Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тьй като не била спазена предвидената от закона форма. Твърди, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, тьй като противоречал на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПК, гьй като не сьдържал начина на изчисляване на ГПР и липсвала яснота как е формиран сыция, респ. общо дължимата сума по него. Посочен бил само ГПР в %, но не бил посочен начина на изчисляването му. На следващо място бил посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не била включена като разход по договора, а това следвало да бъде направено.

Ответникът не предоставял вьзможност за сключване на договора за кредит, без да му бъде предоставен поръчител, за което събирал допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане се покривали разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, сьгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което сьщият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.

Посоченият в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не отговаряли на действителните такина. Посочените в договора за заем пониски стойности, представлявали невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща тьрговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Ищецът счита, че сумата, претендирана от ответното дружесгво по договора за поръчителство, несъмнено следвало да бъде включена в ГПР, тьй като била разход във връзка с предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. Счита, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което било свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, била 2 заобиколена императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.

Действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, бил в размер над 70%. Предвид горното, посочените в договора размери на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, не съответствали на действително уговорените такива и налице била неяснота при определяне на ГПР, което водело до недйстивтелност на договора /чл.22 ЗПК/. В Глава Четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава, да откаже сключване на договор. Целият договор за потребителски кредит следвало да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключавенот на договора; начисляването на такса за допълнителна услуга – гарант, чийто размер не бил включен в С.я договор и в посочения ГПР, налагало на потребителя да приеме клауза, с която не е имал възможност да се запознае преди сключване на договора; договорът бил във вреда на потребителя, като не отговарял на изискването за добросъвестност и водел до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга.

Предвид изложеното, ищецът моли съда да постанови решениие, с което да признае за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № ***г. е нищожен на основание чл.26, ал. 1 ЗЗД вр. чл.

11 и чл. 19, ал. 4 вр. чл. 22 ЗПК, както и на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 870.02 лева, представляващи платена сума при начална липса на основание по договора, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност, моли съда, в случай, че главният иск не бъде уважен, да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата на чл.5 от договора. Претендира разноски.

Ответникът оспорва иска, като моли съда да постанови решение, с което да отхвърли същия.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните, а и от приложените писмени доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца в собственост заемни средства в размер на 1400 лева, обезпечен с 3 договор за гаранция, сключен с „Фератум Банк“. Съгласно условията на договора за кредит, същият е сключен при следните параметри: размер на кредита: 1400 лева; брой вноски - 24; начин на плащане - съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора, първа падежна дата – 13.05.2021г.; Годишен процент на разходите на заема: 49,11 %; лихва – 322 лева, при лихвен процент 0 %, обща сума за плащане: 1722 лева. В чл.5 от договора за потребителски кредит е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителството предоставено от Фератум банк /Ferratum Bank/ в полза на Дружеството, като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. В същата разпоредба е посочено, че одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема. Видно от представената Преддоговорна информация, в същата кредиторът изрично е посочил, че не е включил в ГПР възнаграждението по гаранционната сделка, а общата сума за плащане по договора включва само главница и лихва. Общата сума по договора е платима на 24 вноски - 1722 лева, включващи главница 1400 лева и лихва - 322 лева.

По искане на ищеца съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение възприема изцяло като компетентно и обективно изготвено.

При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от ***г. и иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати да заплати сумата от 870.02 лева - платена сума по процения договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.07.2024г. до окончателното й изплащане.

Предявените искове са процесуално допустими. Разгледани по същество, са изцяло основателни, като съображенията за това са следните: Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да 4 преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между страните облигационна обвързаност, съдът счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице, е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е записано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор клаузи на договора/.