Решение № 491 от 02.10.2026, Районен съд - Дупница

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 491 гр. Дупница, 02.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирослав Р. Саневски при участието на секретаря Райна Г. Боянова като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело № 20261510102393 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Л. В. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. ***, ул. „***, е предявил срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.

„Младост 3“, ***, вх.А, ет. 9, офис 20, иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит с № *******/14.02.2026г.

Ищецът твърди, че на 14.02.2026г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит с № *******, по силата на който дружеството му дало в заем сумата от 1500.00 евро, които ищецът следвало да погаси в срок от 18 месеца, при ГЛП в размер на 23,33% и ГПР в размер на 49,66%.

В чл.5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Multitude Bank” в полза на ответното дружество.

На същата дата, в изпълнение на чл.5 от договора за кредит, е сключен Договор за гаранция (поръчителство) между ищцата и „Multitude Bank”-дружество със седалище и адрес в Малта. Съгласно 1.6 от договора за гаранция, се дължи такса в размер на 1590.00 евро за предоставяне на гаранция, която такса се заплаща на месечни вноски.

Ищецът намира договора за кредит за недействителен, тъй като не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (не било посочено кои разходи формират ГПР по ясен и разбираем за потребителя начин). Освен това посоченият в договора размер на ГПР не отговарял на действителния, тъй като в него не била включена сумата за предоставяне на поръчителство. Счита, че действителният размер на ГПР надхвърлял 70 %. Намира, че 1 възнаграждението за поръчителство (гаранция) е пряко свързано с договора за заем и невключването на същото в общите разходи по кредита е заобикаляне на забраната по чл.

19, ал. 2 ЗПК.

Ответникът е получил препис от исковата молба, по която е депозирал отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че по силата на договора кредитополучателят можел да избира начина за обезпечаване на задължението.

Счита договора за гаранция за отделно правоотношение, по което ответникът не бил страна. Твърди, че ищецът бил избрал като поръчител М. Б. (Малта). Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 24 ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит с № *******/14.02.2026г., като противоречащ на закона. Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на сочените основания за нищожност – противоречие с императивни правни норми, предвидени в ЗПК.

В тежест на ищеца е да докаже сключването на твърдения от него договор за заем, наличието на предвидена в договора клауза с твърдяното от ищеца съдържание, противоречието на клаузата за предоставяне на обезпечение с императивна разпоредба на закона или основанията, на които твърди, че чрез същата се заобикаля такава разпоредба; размера на действителното ГПР.

В тежест на ответника е да докаже, че оспорената клауза е уговорена индивидуално, респективно наличието на валидно основание за получаване на процесната сума.

В случая между страните не е налице спор, че между тях е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *******/14.02.2026г., по силата на който ответното дружество на ищеца предоставило на ищеца заем в размер на 1500 €, който следвало да бъде върнат в срок от 18 месеца, с посочен ГПР от 49,66 %.

Не е оспорено и обстоятелството, че съгласно договора ищецът се е задължил да предостави един от посочени видове обезпечения, в т.ч. и поръчителство, както и това, че във връзка с предоставено от трето лице поръчителство в тежест на ищеца е начислено и заплащането на възнаграждение за поръчителство в размер на 1590.00 €.

Горните обстоятелства се установяват от представените по делото от страните писмени доказателства: Договор за кредит, ведно с преддоговорна информация и Договор за гаранция (поръчителство).

В разглеждания случай е налице валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на сключен договор за потребителски кредит, сключен от разстояние – по електронен път чрез използване на интернет страница.

Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за 2 потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Дефиниция на понятието „траен носител” се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.

Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл.5, ал.9 ЗПК е предвидено, че кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13 ЗПК, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал.

10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.

Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация – едно или повече.

Дефиниция на понятието „финансова услуга” се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от разстояние” – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо 3 присъствие на доставчика и на потребителя.

Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че са налице следните предпоставки: 1/ изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни изявления /както се твърди в частност/ се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.

Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от Закона – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/.

Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.

Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава, съгласно чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№868/2012 г., IV г. о., ГК/.

В такъв случай следва да се приеме, че единственото спорно обстоятелство по делото се свежда до това дали описаното задължение на ищеца за заплащане на възнаграждение за поръчителство следва да се включи в годишния процент на разходите (ГПР), съответно дали последното води до нищожност на процесния договор за потребителски кредит, по който въпрос съдът намира следното:

В съдебната практика се приема, че за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на 4 потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. От извършена служебно справка се установява, че към датата на сключване на договора наименованията на двете дружества („Фератум България“ и „Ф. Б.“) са сходни, което навежда за свързаност между тях. Този извод се потвърждава и от обстоятелството, че едноличен собственик на капитала на „Фератум България“ ЕООД до 09.12.2024г. е именно М. СЕ, Идентификация 1950969-1 (а след 09.12.2024г. - М. ПЛС, Идентификация C 109441), което наименование е идентично с посоченото от ответника – М. Б. Въз основа на изложените фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.