Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 336 от 02.10.2024, Апелативен съд - Пловдив

Съд
Апелативен съд - Пловдив
Дело
Въззивно търговско дело 259/2024
Вид
Решение № 336
Подписан
02.10.2024
В сила
29.04.2025
Състав
Надежда Иванова Желязкова Каличкова, Славейка Атанасова Костадинова, Красимира Димитрова Ванчева

Цитирани разпоредби

  • чл. 248, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 424 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 147, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 60, ал. 2 · Закон за кредитните институции

РЕШЕНИЕ

№ 336 гр. Пловдив, 02.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20245001000259 по описа за 2024 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 38 от 06.02.2024 година, постановено по т. дело № 507/2022 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е признато за установено по отношение на „Б.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „М.“ № 19, правоприемник на „С.“ АД, че И. М. А., ЕГН **********, с адрес село М., община П., ул. „Ц.“ № 2, не дължи сумата в размер на 38 633,64 лева, представляваща сбор от следните суми: 31 344, 18 лв. - главница по договор за кредит „Експресо“ № * от дата 11.12.2013 г.; 5 585, 79 лв. - възнаградителна договорна лихва за периода 25.11.2020г. 31.03.2017 г. по същия договор; 412, 25 лв. - обезщетение за забава за периода 25.11.2014 г. - 31.03.2017 г.; 352, 45 лв. - обезщетение за забава за периода 31.03.2017 г. - 02.05.2017 г.; 35, 08 лв. - наказателна лихва за периода от 18.05.2016 г. до 20.06.2016 г., представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на 12.65 % пункта годишно върху неплатената главница, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 03.05.2017 г. до 1 окончателното погасяване на задължението; 753,89 лв., представляваща заплатена от ответника държавна такса върху претендираната от него сума и 150 лв. присъдено юрисконсултско възнаграждение в ч.гр.д. № 613/2017 по описа на РС- К..

Осъдена е „Б.“ АД, ЕИК ***, да заплати на адв. Т. Ц. Ц. от гр. С., ул.

„Н.“ № 2, сграда „А“, ет.1, ап. 1, адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ на ищеца в размер на 3 740, 74 лв.

Осъдена е „Б.“ АД, ЕИК ***, да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, сумата от 1 545, 34 лв. държавна такса.

Така постановеното решение е обжалвано изцяло с въззивна жалба от „Б.“ АД, ЕИК ***. Оплакванията са за неговата недопустимост, неправилност и незаконосъобразност. Твърди се, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск. Отрицателният установителен иск, предявен от И. М. А., бил недопустим поради това, че имал за предмет вземане по влязла в сила заповед за изпълнение, издадена по ч.гр. дело № 613/2017 година по описа на РС- К.. Според жалбоподателя искът по чл. 439 от ГПК би могъл да се основава само на факти, настъпили след приключване на исковото производство по чл. 422 от ГПК при подадено възражение по чл. 414 от ГПК, респ. след влизане в сила на заповедта за изпълнение при липса на възражение. След изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възраженията се преклудирали, респ. бил недопустим установителен иск, че вземането не съществува.

При условията на евентуалност, ако се приеме, че искът, респ. първоинстанционното решение са допустими, се поддържа, че решението е неправилно, необосновано и противоречащо на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че съдът е взел под внимание само твърденията и доказателствата на ищеца А., а не всички събрани по делото доказателства, поради което решението му било необосновано. Според жалбоподателя обявяването на предсрочната изискуемост на кредита било с писмото от 28.03.2027 година, а не с предходното такова от 2015 година. На ищеца И. А. също било връчено съобщение за предсрочната изискуемост, получено на 31.03.2017 година, което се установявало от представената обратна разписка, приложена към подаденото заявление по чл. 417 от ГПК.

Искането на жалбоподателя е да се обезсили първоинстанционното 2 решение като недопустимо, евентуално да се отмени като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, включително в частта, с която банката е осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. Направено е и евентуално искане, при потвърждаване на първоинстанционното решение, да не бъде възлагано в тежест на банката заплащането на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното произовдство, евентуално същото да бъде намалено поради прекомерност и липса на фактическа и правна сложност на делото.

Жалбоподателят претендира присъждане на разноски за първоинстанционното производство съгласно представения списък и за въззивното производство, включително юрисконсултско възнаграждение.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от И. А. чрез процесуалния му представител адвокат Т. Ц.. В него, както и в проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция и в писмените бележки по съществото на спора се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Развити са подробни съображения за неоснователност на въведените с нея оплаквания. Претендира се присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Страните не са направили нови доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира, че въззивната жалба е процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащо право на въззивно обжалване, а именно от ответника в първоинстанционното производство срещу решението, с което е уважен предявеният срещу него отрицателен установителен иск.

При подаване на въззивната жалба е спазен предвиденият в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.

Съобразявайки становищата на страните и конкретните оплакванията във въззивната жалба, както и събраните доказателства, съдът намира следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Направените с въззивната жалба възражения за недопустимост на първоинстанционното решение са неоснователни.

Искът, с който е сезиран първоинстанционният съд, е отрицателен 3 установителен иск, предявен от И. А. срещу „Б.“ АД. Искането е да се приеме за установено по отношение на „Б.“ АД / правоприемник на „С.“ АД/ несъществуването на вземанията, конкретизирани в исковата молба и в диспозитива на решението, които банката има спрямо ищеца в качеството му на поръчител по договор за кредит Експресо № * от 11.12.2013 година, за които вземания са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 613/2017 година на Районен съд – К..

Заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са за исковите суми, дължими на банката солидарно от двамата кредитополучатели И.П.И. и М.С.И. и от ищеца И. М. А. като поръчител.

Процесната заповед за изпълнение е връчена на ищеца И. А. ведно едва на 18.10.2022 година. Връчването е станало заедно с поканата за доброволно изпълнение изх. № 12438/13.10.2022 година, връчена чрез работодателя

/ стр. 45 и 60 от копието на изпълнително дело №

2022*0400637 на ЧСИ рег. № * Б.А., приложено като доказателство по настоящото дело/.

Сред доказателствата, съдържащи се в приложеното към настоящото дело заповедно производство – ч.гр. дело № 613/2017 година на РС – К., както и в цитираното по-горе изпълнително дело няма данни заповедта за незабавно изпълнение да е връчена на ищеца А. в по-ранен момент от 18.10.2022 година. Напротив, в заповедното производство на няколко места е отбелязано от съда, че заповедта за незабавно изпълнение не е връчена на И.

А. и не е влязла в сила по отношение на него, а само по отношение на кредитополучателите И. и М.И. / стр. 52 на гърба, стр. 57, стр. 60/. Тези отбелязвания сами по себе си не обвързват настоящия съд. Те обаче подкрепят извода му, че заповедта за незабавно изпълнение е връчена на И. А. едва на 18.10.2022 година.

Доказателства, въз основа на които да се направи различен извод, липсват по делото. Изпълнителното дело от 2022 година на ЧСИ Б.А. е второто по ред такова, образувано по искане на ответника „Б.“ АД след прекратяване на първото изпълнително дело № 1227/2017 година поради перемпция. Липсват твърдения и доказателства по предходното изпълнително дело № 1227/2017 година да е осъществено връчване на заповедта за незабавно изпълнение на И. А..

При тези доказателства следва да се приеме, че едномесечният срок за 4 подаване на възражение срещу заповедта по чл. 417 от ГПК е започнал да тече за И. А. на 18.10.2022 година. Задължителната съдебна практика – т.5.в. от ТР № 4 от 18.06.2014 година на ВКС по т.д. 4/2013 година на ОСГТК е в смисъл, че предпоставките за влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на главния длъжник и на поръчителя се преценяват поотделно.

Влизането в сила на заповедта за изпълнение спрямо главните длъжници не е основание да се приеме, че тя е влязла в сила и по отношение на поръчителя.

В едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК - на 17.11.2022 година, е предявен от ищеца И. А. отрицателният установителен иск по т. дело № 507/2022 година за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение. На 17.11.2022 година в заповедното производство е подадено от ищеца и възражение по чл. 414 от ГПК с вх. № 262330. Разпоредбата на чл. 414, ал. 2 от ГПК предвижда подаване на възражение. Изборът на другия процесуален способ на защита обаче –отрицателен установителен иск в случая, в който предявяването му е станало в едномесечния срок, не се отразява на допустимостта на този иск. Към момента на предявяване на иска заповедта за изпълнение все още не е стабилизирана, не е влязла в сила. Предявяването на отрицателния установителен иск, както и подаването на възражението срещу заповедта за изпълнение препятстват влизането й в сила до момента на приключване на исковото производство. По тези съображения съдът намира за неоснователни доводите на жалбоподателя за недопустимост на иска поради липса на предпоставките по чл. 439, ал. 1 от ГПК, изискващи настъпването на нови факти след приключване на съдебното дирене, по което е издадено изпълнителното основание. Съдебната практика трайно и непротиворечиво приема, че отрицателен установителен иск за отричане със сила на пресъдено нещо на съществуването на вземания по заповед за изпълнение е допустим до изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК за възражение срещу заповедта / решение № 76/07.05.2013 г. по гр. д. 391/2012 год. на ВКС, четвърто г.о./. Едва след изтичане на този срок /пред каквато хипотеза не сме изправени в случая/ за длъжника съществува възможност да оспорва тези вземания само при наличие на предпоставките на чл. 424 и чл.

439, ал. 1 от ГПК /решение № 60172/14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 942/2020 г., I т. о., ТК; решение № 118/7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г.о., ГК; решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК/.

По изложените съображения

5 съдът намира, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим.

Първоинстанционното решение, с което е уважен искът, е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Видно е от договора за кредит, че И. А. го е подписал като поръчител и е поел задълженията на поръчителя, конкретизирани в чл. 18. Подавайки заявлението по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 613/2017 година на РС – К., банката е посочила, че иска издаване на заповед за изпълнение за всички суми, дължими по договора за кредит, солидарно срещу кредитополучателя и съдлъжника и срещу ищеца като поръчител, позовавайки се на настъпила предсрочна изискуемост на кредита по смисъла на чл. 10, ал. 2 от договора във връзка с чл. 60, ал. 2 от ЗКИ.

В чл. 10, ал. 2 от договора е предвидено, че предсрочната изикуемост на кредита настъпва при просрочено плащане на задължение по договора със забава над 90 дни, като при настъпването й кредитополучателят е длъжен да погаси незабавно всички свои задължения.

По ч.гр. дело № 613/2017 година на РС – К., както и в представените от банката документи от кредитното досие на процесния кредит, се съдържат доказателства, свързани с обявяването на предсрочната изискуемост. Видно е, че банката е изпратила две покани за изпълнение на задълженията по договора да кредит, съдържащи и изявления за обявяване на предсрочната изсикуемост.

Първата е с изх. № 51/11041-07/02.11.2015 година / стр. 23 от заповедното производство/. Тя е адресирана до кредитополучателя И. И. с копие до М. И.а, като е безспорно, че двамата към този момент са съпрузи и живеят на един и същи адрес в град К.. Посочено е, че има и копие до И. А..