Решение № 117 от 06.02.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 117 гр. Варна, 06.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова при участието на секретаря Мая Т. И.ова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Въззивно гражданско дело № 20253100502254 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 74356/29.08.2025 г. на „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане““ АД срещу Решение № 3078/14.08.2025 г., постановено по гр. д. № 6478/2024 г. по описа на Районен съд – Варна, в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане““ АД е осъдено да заплати на всеки от ищците М. Д. Т. и В.

А. Т., поставен под пълно запрещение и действащ чрез законен представител М. Д.

Т., на основание чл. 459 КЗ, вр. чл. 448, ал. 7, вр. ал. 1 и ал. 3 КЗ, вр. чл. 10, ал. 1, вр. чл. 9, ал. 1 от НЗЗРСРТЗ, сумата над 10 153,92 лв. до присъдените 21 527,08 лв., представляваща неплатен остатък от застрахователно обезщетение в общ размер на по 55 337,08 лв. за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на настъпила на 02.10.2021 г. трудова злополука, довела до смъртта на техния съпруг/баща А.Ж. Т., ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на предявяване на исковата молба - 01.12.2023 г. до окончателното заплащане на сумите, както и на основание чл. 459 КЗ, вр. чл. 448, ал. 7, вр. ал. 3 КЗ, вр. чл. 86 ЗЗД, сумата над 152,31 лв. до присъдените 322,80 лв., представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 26.02.2022 г. до 01.12.2023 г.

Във въззивната жалба се навежда оплакване, че решението в обжалваните части е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Не се оспорват установените в първоинстанционното производство фактически обстоятелства, като въззивникът изразява несъгласие с правните изводи на съда за неприложимост на Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“ (НЗЗРСРТЗ) и приложението на правни норми, които се отнасят за доброволни застраховки „Живот“ и „Злополука“, които страната 1 счита за неотносими в конкретния казус. Така първоинстанционният съд достигнал до превратния извод, че процесният договор за застраховка е сключен за изплащане на фиксирани парични суми по смисъла на чл. 459, ал. 3 КЗ, респ. общата застрахователна сума в договора следва да бъде разделена на броя на работниците, посочен в полицата. Поддържа се, че общата застрахователна сума от 98 500 000 лв. представлява единствено лимита на отговорност на застрахователя за срока на действие на застрахователната закрила. Навежда се довод, че застрахователният договор предвиждал, че при смърт на застрахования в резултат на трудова злополука през срока на договора на законните наследници се изплаща застрахователната сума, като полицата е сключена на основание Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“, съответно препраща към нея. В тази връзка въззивникът застъпва становището, че застрахователната сума следва да се определи по реда, предвиден в НЗЗРСРТЗ. Сочи, че съгласно чл. 8, ал. 1 от НЗЗРСРТЗ застрахователната сума по застраховка „Трудова злополука“ се определя на базата на месечната брутна работна заплата на застрахованите работници и служители към момента на сключване на застраховката, а в ал. 2 на същата разпоредба било предвидено, че застрахователната сума не може да бъде по-малка от 7-кратния размер на годишната брутна заплата на съответния работник или служител. Позовава се на чл. 9, ал. 1 от НЗЗРСРТЗ, според който при смърт на застрахованото лице застрахователите изплащат обезщетение в размер на застрахователната сума за съответния работник или служител, определена съгласно чл. 8, ал. 2 при сключване на застрахователния договор. Излага се, че според константната съдебна практика обезщетението по застраховка „Трудова злополука“ се изчислява по начина, посочен в НЗЗРСРТЗ, на база месечните трудови възнаграждения с постоянен характер на конкретния служител, както е и изчислено от вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза по делото, служебно назначена от съда, заключението по която било игнорирано от съда. Според същото 7-кратният размер на годишната брутна работна заплата на починалия работник възлиза на 87 927,84 лв. и оставащата част за изплащане от така изчисленото обезщетение е в размер на по 10 153,92 лв. за всеки от ищците, а законната лихва за периода от 26.02.2022 г. до 01.12.2023 г. – по 152,31 лв. за всеки от тях. При тези съображения се моли за отмяна на решението в обжалваните части и отхвърляне на исковите претенции за разликата над посочените суми до пълния предявен размер на исковете. Претендира сторените съдебни разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемите страни – М. Д. Т. и В. А. Т., поставен под пълно запрещение и действащ чрез настойника М. Д. Т.а, чрез процесуален представител, депозират отговор на въззивната жалба в законовия срок, с който оспорват наведените във въззивната жалба основания за отмяна на оспореното решение, като считат същото за правилно. Изразяват пълно съгласие с изводите на първоинстанционния съд, че се касае за застрахователен договор, по който застрахователното обезщетение се определя като фиксирани парични суми, както и че предвид липсата на посочени в договора суми поотделно за застрахованите лица или за отделни категории от тях по см. чл. 38 от ОУ, при преценка на всички клаузи от ОУ към него по реда на чл.

20 ЗЗД, страните по него са определели застрахователна сума за всеки един от застрахованите работници, равна на частното, получено при делението на посочената обща застрахователна сума и броя на работниците. Поддържа се, че предвид нормите на чл. 52 ЗЗБУТ и чл. 8, ал. 1 и 2 от НЗЗРСРТЗ доводът в жалбата, че застрахователната премия следва да бъде определена в размер не по-голям от 7 годишни работни заплати е абсолютно неоснователен и незаконосъобразен.

Отправя се искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.

2

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото не е обжалвано в частта, в която предявените осъдителни искове за неплатен остатък от застрахователно обезщетение са уважени до сумата в размер на 10 153,92 лв. в полза на всеки от ищците, както и в частта, в която са уважени предявените осъдителни искове за обезщетение за забава до сумата в размер на 152,31 лв. в полза на всеки от ищците, поради което в тези части то е влязло в законна сила.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, както и заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Районен съд – Варна, 24 състав, е бил сезиран с активно субективно и обективно кумулативно съединени осъдителни искове като главната претенция е с правно основание чл. 459, вр. чл. 448, ал. 7, вр. ал. 1 КЗ, вр. чл. 10, ал. 1, вр. ал. 9 НЗЗРСРТЗ, а акцесорната претенция е с правно основание чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 12 НЗЗРСРТЗ.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел за безспорно наличието на валиден застрахователен договор за застраховка „Трудова злополука“ между ответника – застраховател и работодателя на наследодателя на ищците А.Ж. Т., обективиран в полица № 0501-190-2021-00019/29.07.2021 г. за застраховани 890 работници и служители по средносписъчен състав, при застрахователна сума от общо 98 500 000 лв., със срок на валидност от 31.08.2021 г. до 30.08.2022 г., настъпване на дата 02.10.2021 г. в срока на застраховката на покрит застрахователен риск - трудова злополука, призната с разпореждане № 5104-04-85/10.12.2021 г. на основане чл. 55, ал. 1 от КСО, довела до смъртта на техния съпруг/баща и предявяването от страна на ищците на претенция към ответника- застраховател. Досежно размера на дължимото застрахователно обезщетение, съдът се е мотивирал, че съобразно клаузите на застрахователния договор следва изводът, че страните по него са определили застрахователната сума за всеки един от застрахованите работници като фиксирана сума, равна на частното, получено при делението на посочената обща застрахователна сума (98 500 000 лв.) и броя на работниците (890 бр.) – т.е. по 110 674,16 лв., като след приспадане на доброволно платеното обезщетение от застрахователя (общо 67 620 лв.) е определил дължимия остатък в размер на общо 43 054,16 лв. или по 21 527,08 лв. за всеки от ищците. При смисловото, граматическо и логическo тълкуване на приложимите норми от КЗ и НЗЗРСРТЗ районният съд не е споделил доводът на ответника, че по нормативен ред застрахователните суми по договор за застраховка „трудова злополука“ са ограничени с максимум от седем брутни работни заплати, тъй като чл. 8, ал. 2 от НЗЗРСРТЗ, предвижда нормативно определен минимум, а не максимум на застрахователната сума.

Съгласно договора за застраховка по риска трудова злополука, сключен между „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане““ АД, като застраховател, и „БДЖ – Товарни превози “ ЕООД, като работодател, застрахователят поема насрещно задължение да заплати уговорената застрахователна сума в изпълнение на задълженията му по чл. 52 ЗББУТ.

Застрахователят отговаря до поетото от него задължение да заплати застрахователната сума при настъпване на застрахования риск без да е необходимо 3 да се доказват вредите.

Съгласно чл. 459, ал. 3 КЗ, договорът за застраховка злополука може да се сключи за изплащане на фиксирани парични суми, на обезщетения на размера на причинени вреди или за комбинация от двата вида плащане. За застраховка „Злополука“ с изплащане на фиксирани парични суми се прилагат съответно правилата за групово застраховане по чл. 441 КЗ и за изплащане на застрахователната сума по застраховка „Живот“, съгласно чл. 448 КЗ – арг. чл. 459, ал. 4 КЗ. Според разпоредбата на чл. 448 КЗ при настъпване на застрахователното събитие или на определените в договора условия по застраховка „Живот“ застрахователят е длъжен да плати застрахователната сума или частта от нея, определена в застрахователния договор.

В чл. 461 КЗ са описани видовете задължителни застраховки, като в т. 3 е посочено – други застраховки, предвидени със закон или с международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България.

Съгласно чл. 52 ЗЗБУТ, работниците, за които съществува опасност за живота и здравето им, задължително се застраховат по риска „трудова злополука“ от работодателя, по ред, предвиден в акт на Министерски съвет. Така с Постановление на Министерски съвет е приета Наредба за задължителното застраховане на работниците и служителите по риска „трудова злополука“.

Сключването на договора се извършва от работодателя, като трето ползващо се лице са застрахованите работници и служители при настъпил риск трудова злополука, довел до неработоспособност и наследниците на работника, когато е настъпила смърт от трудова злополука. Целта на договора за застраховка „трудова злополука“ е гаранционно обезпечителна, да обезпечи отговорността на работодателя спрямо работника до определената в договора застрахователна сума.

Застрахователната сума, като лимит на отговорността, е паричната сума, представляваща горна граница на отговорността на застрахователя към застрахования, ползващото се лице или трето увредено лице. Застрахователната сума се определя на база месечното брутно трудово възнаграждение на работника към момента на сключване на договора за застраховка, съгласно чл. 8, ал. 1 от НЗЗРСРТЗ, но не може да е по-малка от седемкратния размер на годишната брутна работна заплата на съответния работник или служител – чл. 8, ал. 2 от Наредбата .