Решение № 1989 от 25.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1989 гр. София, 25.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20261100501797 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. Ф. К. срещу решение № 10785 от 09.06.2025 г., постановено по гр. д. № 60933/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 84- ти състав.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт поради постановяването му при допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и при необоснованост на изводите на съда. Твърди се, че първоинстанционният съд е възприел различен от посочения от молителката период, в рамките на който се твърди ответникът да е извършвал спрямо нея актове на домашно насилие. Навежда се, че част от събраните по делото доказателства са неотносими към предмета на спора, а районният съд е основал решението си на косвени доказателства, от които не се установява какво насилие е упражнено върху молителката от страна на ответника, като освен това, не е взел предвид събраните по делото доказателства досежно физическото състояние на ответника и отсъствието му от недвижимия имот, където се твърди да е извършил актове на домашно насилие спрямо молителката. Моли се съдът да отмени обжалваното решение, като вместо него да постанови друго, с което да 1 отхвърли молбата на Т. Й. К. за защита по реда на ЗЗДН. Претендират се разноски.

В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН въззиваемата страна Т. Й. К. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който се изразява становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение.

Претендират се разноски.

По делото е постъпила и частна жалба, депозирана от молителката Т. Й. К., срещу определение № 35334 от 26.08.2025 г., постановено по гр. д. № 60933/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 84- ти състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 277727/30.06.2025 г., депозирана от Т. Й. К., с искане за изменение на постановеното по делото решение № 10785/09.06.2025 г. по гр. д. № 60933/2024 г. по описа на СРС, 84-ти състав, в частта относно разноските по реда на чл. 248 ГПК. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска неговата отмяна, изменение на горепосоченото решение и присъждане на разноски в пълния претендиран размер.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ответника А. Ф. К. с изложени съображения за нейната неоснователност. Моли се съдът да остави без уважение частната жалба.

Съдът констатира, че към така депозирания отговор на частната жалба не е приложено пълномощно за настоящата инстанция, въпреки че същият е подаден чрез процесуален представител адв. Д.Б.. Сред материалите по делото се съдържа пълномощно, от което се установява, че последната е била упълномощена да представлява ответника единствено пред Софийски районен съд. С разпореждане № 171904 от 06.11.2025 г. първоинстанционният съд е указал на ответника в едноседмичен срок да представи пълномощно в полза на адв. Б. за въззивната инстанция. С молба с вх. № 404156/09.12.2025 г. адв. Б. е поискала продължаване на срока за изпълнение на така дадените указания, като съдът с разпореждане № 189549 от 15.12.2025 г. е уважил това нейно искане и е продължил първоначално дадения срок с 10 дена, считано от 10.12.2025 г. Въпреки това, дадените указания не са изпълнени и по делото не е представено пълномощно за надлежно учредена представителна власт в полза на адв. Д.Б. пред въззивната инстанция, респ. ответникът не е потвърдил извършените без представителна власт процесуални действия. Ето защо, на основание чл. 101, ал. 3 ГПК въззивната инстанция намира, че процесуалното действие, изразяващо се в подаване на отговор на частната жалба, следва да се счита за неизвършено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от ответника в 2 първоинстанционното производство, притежаващ правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на обжалване по силата на чл. 258 ГПК вр. чл. 17 ЗЗДН валиден и допустим съдебен акт, поради което е допустима.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба за защита на Т. Й. К. от психическо и емоционално домашно насилие, извършено от А. Ф. К. в периода 23.09/24.09 – 13.10.2024 г., подробно описано в молбата.

Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от него насилие.

С решение № 10785 от 09.06.2025 г., постановено по гр. д. № 60933/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 84- ти състав, е издадена заповед за защита на основание чл. 15, ал. 8 ЗЗДН в полза на Т. Й. К. срещу А. Ф. К., като последният е задължен на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Т. Й. К. и да не се доближава до нея, както и до жилището, находящо се на адрес: гр. София, ж. к. „***“ *********, на разстояние по – малко от 200 метра за период от 12 месеца, считано от 16.10.2024 г. А. Ф. К. е предупреден по реда на чл. 21, ал. 4 ЗЗДН и е осъден на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата в размер на 25 лева, представляваща държавна такса.

Молбата за защита до районния съд е депозирана в преклузивния срок по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН от пострадало лице, поради което е налице валидно сезиране на Софийски районен съд от процесуално легитимирана страна.

Страните не спорят и въз основна на писмените доказателства по делото се установява, че въззивникът е лице, с което пълнолетната въззиваема е в сключен граждански брак и попада в обхвата на чл. 3, т. 1 ЗЗДН.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. за неправилни фактически и правни изводи въз основа на доказателствата по делото.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства, намира първоинстанционното решение за правилно, а наведените във въззивната жалба доводи в обратната насока – за неоснователни, поради следните съображения:

Настоящият съдебен състав споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не намира за необходимо да преповтаря същите. Районният съд е обсъдил и преценил относимите по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност за установяване на релевантните за спора факти.

Предвид доводите във въззивната жалба досежно възприетия от съда период, в рамките на който ответникът е осъществявал спрямо молителката актове на насилие, 3 следва да се посочи, че в молбата по чл. 9, ал. 1 ЗЗДН молителката подробно е описала осъществените спрямо нея актове на домашно насилие, като съобразно с разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 4 ЗЗДН е конкретизирала и периода на осъществяването им, както следва: от 23.09/24.09.2024 г., когато същата твърди съпругът й /ответник и въззивник в съдебното производство/ да се е завърнал в семейното жилище, до 13.10.2024 г., когато същата твърди съпругът й да е изнесъл голяма част от семейната покъщнина и да е внесъл в жилището множество боклуци.

В действителност от събраните по делото доказателства, а именно – показанията на св. А. и съдържащото се в депозираното от ответника становище пред първата инстанция признание кога последният се е завърнал в жилището, обитавано от молителката, безспорно се установява, че въззивникът е заживял заедно с молителката в процесното жилище от дата 29.09.2024 г., както е приел и първоинстанционният съд.

Това обстоятелство изключва възможността описаните в молбата по чл. 9, ал. 1 ЗЗДН актове на насилие с оглед техния характер да са извършени в по- ранен момент от завръщането на ответника в семейното жилище. Ето защо, следва да се приеме, че разминаването между твърдения от молителката, от една страна, и възприетия от съда, от друга страна, период, в рамките на който молителката е търпяла актове на насилие от ответника, се дължи на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал в контекста на въведените в молбата по чл. 9, ал. 1 ЗЗДН твърдения, а не на допуснато процесуално нарушение, както се сочи във въззивната жалба. Изводът, че ответникът е извършил актове на насилие спрямо молителката в период по- кратък от наведения в молбата по чл. 9, ал. 1 ЗЗДН не води до излизане извън времевите рамки, сочени от молителката, и следователно не съставлява само по себе си произнасяне по различно искане от това, с което е съдът е сезиран.

Противно на изложеното във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира, че молителката е изпълнила възложената й доказателствена тежест да установи при условията на пълно и главно доказване твърденията си за извършени актове на домашно насилие, описани в сезиращата районния съд молба. В тази връзка следва да се посочи, че с разпоредбата на чл. 13, ал. 2, т. 3 ЗЗДН на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН е придадено доказателствено значение, а съгласно разпоредбата на чл.

13, ал. 3 ЗЗДН при липса на други доказателства съдът издава заповед за защита от домашно насилие само на основание приложената декларация. В представената към сезиращата молба декларация по чл. 9 ал. 3 ЗЗДН под страх от наказателна отговорност пълнолетната въззиваема е индивидуализирала актовете на домашно насилие по време, начин и място на осъществяването им, идентични с тези в подадената молба по чл. 9, ал. 1 ЗЗДН. От цитираните разпоредби следва, че декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН представлява годно доказателствено средство и се ползва със специфична доказателствена стойност, за разлика от останалите частни свидетелстващи документи, които имат само формална доказателствена сила, 4 следващата от разпоредбата на чл. 180 ГПК, според която подобен документ установява единствено авторството на волеизявлението. От разпоредбата на чл. 13, ал.

3 ЗЗДН може да се направи извод, че декларацията на пострадалото лице удостоверява, че фактите и обстоятелствата са се осъществили така, както са изложени в нея. При оспорване истинността на фактите в тази декларация доказателствената тежест е за лицето, което я оспорва /за разлика от хипотезата на чл. 193, ал. 3, изр. 2 ГПК/.

В разглеждания случай доказателствена стойност на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН е оборена единствено в частта относно датата, на която се твърди ответникът да се е завърнал в семейното жилище. За описаните в молбата актове на психическо и емоционално насилие в периода 29.09 – 13.10.2024 г. обаче същата не се опровергава от останалия събран по делото доказателствен материал. Напротив, в подкрепа на изложените в молбата твърдения по делото са приобщени и други доказателства. От показанията на св. П. К. /дъщеря на молителката и ответника/ се установява, че същата е посетила жилището, което обитава нейната майка, на дата 09.10.2024 г., т. е. в процесния период, и лично е възприела присъствието на ответника там и обстановката в апартамента, а именно – отворените прозорци, силно пуснатото радио, струпаните вещи на ответника, носещата се неприятна миризма, както и че молителката се е затворила в стаята си, където ходела и до тоалетна, а ответникът твърдял, че апартаментът е в описаното състояние заради молителката и същата е психично болна, поради което трябва да я вкарат в психиатрия. Съдът намира, че следва да даде вяра на така съдържащите се в обсъжданите свидетелски показания твърдения, доколкото същите почиват на лично възприети от св. П. К. факти, които същата възпроизвежда пред съда логично, последователно и безпротиворечиво. В действителност не може да бъде пренебрегнато обстоятелството, че св. П. К. се намира в родствена връзка със страните по делото, но при преценка на показанията й при условията на чл. 172 ГПК въззивният съдът намира, че същите не разкриват недостоверност, преднамереност и/или непълнота.