Определение № 352 от 07.03.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 352 гр. София, 07.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Частно касационно гражданско дело № 20238003100488 по описа за 2023 година

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото П. А. С., подадена чрез адв.

М. Д. срещу определение № 7/03.01.2023 г., постановено по частно гр. дело № 3431/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (т.е. потвърдено е) определение № 11219/07.11.2022 г. по гр. дело № 8418/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е спряно производството по същото първоинстанционно гражданско дело до учредяване на настойничество чрез назначаване на настойник на жалбоподателя-ищец П. С..

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна по делото срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд (в този смисъл е и определение № 302/16.07.2018 г. по частно гр. дело № 2072/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС). В жалбата се подържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат подробни съображения, че то е постановено в нарушение на чл. 13 от КПХУ на ООН и на чл. 67 от ЗХУ, както и на чл. 6 от КЗПЧОС, предвид задължителното тълкуване на тази разпоредба от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ).

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, което е инкорпорирано в частната касационна жалба, от страна на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, е формулиран процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 340, ал. 2 от ГПК, а именно – легитимирано ли е лице, поставено под пълно запрещение, само да предяви иск за отмяна на запрещението си. Навеждат се допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като се излагат съображения, че въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на Конституционния 1 съд (КС), както и с решение от 17.01.2012 г. на ЕСПЧ по делото Р. С. срещу България (жалба № 36760/2006 г.), решение от 30.05.2013 г. на ЕСПЧ по делото Н. М. срещу Украйна (жалба № 49069/2011 г.) и определение № 1729/05.07.2022 г. по частно гр. дело № 1903/2022 г. на САС, предвид което противоречие се поддържа и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че поставеният за разглеждане пред него процесуалноправен въпрос – дали е налице основание по чл. 229, ал.

1, т. 3 от ГПК за спиране на първоинстанционното производство, се извежда от въпроса – легитимирано ли е поставеното под пълно запрещение лице само да предяви иск за отмяна на запрещението си. В тази връзка САС е установил, че пред първоинстанционния съд касаторът-ищец П. С. е подал искова молба, подписана от „упълномощения“ от него адвокат, срещу Столична община – кмета на район „Илинден“, с искане да бъде отменено пълното запрещение, под което е поставен, без понастоящем да има назначен настойник, като ищецът е изложил съображения, че вече не са налице предпоставките на чл. 5 от ЗЛС, както и че запрещението, регламентирано в ЗЛС, противоречи на КПХУ, КЗПЧОС и Препоръка № R(99)4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа. Въззивният съд е дал разрешение на посочените от него процесуалноправни въпроси (вторият от които е идентичен с поставения от касатора пред настоящата инстанция), като е приел следното:

Позовавайки се на разпоредбите на чл. 340 от ГПК, чл. 5, ал. 1 и ал. 3 и чл. 3, ал. 2 от ЗЛС, САС е изтъкнал, че процесуалният ни закон не признава право на поставените под пълно запрещение да искат отмяната му; от поставянето под такова запрещение те стават недееспособни и се приравняват на малолетните лица; вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните настойници. Изтъкнал е също, че с решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на КС е отхвърлено искането за установяване противоконституционност на чл. 5, ал. 1 от ЗЛС по отношение на думите „и стават недееспособни“, и на чл. 5, ал. 3 от ЗЛС, препращаща към чл. 3, ал. 2 от ЗЛС, като КС изрично е посочил в мотивите си, че привеждането на законодателството в съответствие с КПХУ не може да се постигне с неприлагането на тези разпоредби, които норми обаче трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания. Съгласно същото решение на КС, недееспособността по чл. 5 от ЗЛС следва да бъде разбирана като състояние, което единствено трябва да осигури недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под пълно запрещение или на трети лица, или на обществото. Съобразявайки се с това задължително решение на КС, въззивният съд е приел, че нормите, уреждащи правния статус на запретените като недееспособни, са част от действащото ни право и не са неприложими, въпреки че е необходимо привеждане на законодателството ни в съответствие с КПХУ.

Позовавайки се на разпоредбите на чл. 28, във вр. с чл. 7, ал. 1 и на чл. 101 от ГПК, САС е изтъкнал и че общо условие за валидност на процесуалните действия е наличието на 2 процесуална дееспособност, която е предпоставка за упражняване на правото на иск, за наличието на която съдът следи служебно. Отново предвид нормата на чл. 340 от ГПК съдът е приел и че пълно запретеният поначало не може сам да поиска отмяна на запрещението, под което е поставен, като съгласно чл. 28, ал. 4 от ГПК той се представлява от своя настойник, който и сам може да поиска отмяна на запрещението в това си качество, а в противен случай запретеният може да се обърне за съдействие към кмета на общината, прокурора и други лица с правен интерес по смисъла на чл. 336 от ГПК. С оглед това САС е намерил и че ако пълно запретеното лице само е поискало отмяна на запрещението си, както в случая, то следва да се представлява от настойника си, а ако няма назначен настойник, също както в случая, съдът спира производството по аргумент от чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК – поради необходимост от учредяване на настойничество.

По-натам въззивният съд е приел, че в случай, че назначеният настойник не изяви воля да потвърди подаването на исковата молба, упълномощаването на адвоката и да продължи производството, при противоречие между неговия интерес и интереса на запретения, съдът, за да не допусне накърняване правата на ищеца, с оглед правото му на справедлив процес и достъп до правосъдие като лицето, имащо право да участва в производството относно своята правосубектност, следва да назначи на запретения особен представител съгласно чл. 29, ал.

4 от ГПК и по аргумент от чл. 169, ал. 1 от СК. В тази връзка САС е изложил и съображения, че понастоящем процесуалният ни закон, в съответствие с общия европейски стандарт в областта на правосубектността на лицата, които се нуждаят от помощ, дадени с посочената от ищеца Препоръка, и по-конкретно – с чл. 12 и чл. 13 от КПХУ, съответно – с чл. 6 от КЗПЧОС, насочени към осигуряване на пропорционални мерки и подкрепа на хората с увреждания, за да могат да упражняват своята правосубектност, съответно – с оглед правото на справедлив съдебен процес, а и с оглед постановките на ППВС № 5/79 г. от 13.02.1980 г., признава правото само на ограничено запретения самостоятелно да поиска отмяна на запрещението. Съдът е приел още, че тази постановка е в съответствие с приетото в решението от 17.01.2012 г. на ЕСПЧ по делото Р. С. срещу България (жалба № 36760/2006 г.), че невъзможността на лицето да получи достъп до съда, за да оспори законността на задържането си и да поиска възстановяване на своята правосубектност, са нарушили чл. 5 и чл. 6 от КЗПЧОС. САС е посочил и че в определение № 302/16.07.2018 г. по частно гр. дело № 2072/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, на което се е позовал жалбоподателят, е прието, че щом пълно запретеният е бил допуснат да участва в процеса, иницииран от прокуратурата, и е с призната процесуална легитимация, като му е бил назначен особен представител, не може да бъде отречено правото му на въззивно и на касационно обжалване. Апелативният съд е приел, че в това определение на ВКС не е възприета теза, че поставеният под пълно запрещение може сам да инициира производството по чл. 340 от ГПК.

В обобщение – предвид всичко изложено, въззивният съд е приел, че първоинстанционното определение за спиране на производството не е лишено от правно основание и не представлява отказ от правосъдие, а частната жалба срещу него е неоснователна.

Настоящият съдебен състав намира, че възприетото в обжалваното въззивно определение разрешение на процесуалноправния въпрос, формулиран от страна на жалбоподателя, не е в 3 противоречие с решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на КС, в мотивите към което изрично е посочено, че поставеният под запрещение (след последвалото изменение на чл. 340, ал. 2 от ГПК – ДВ, бр. 86/2017 г. – само пълно запретеният) е лишен от правна възможност пряко да поиска от съда отмяна на запрещението, като това могат да направят неговите близки, органът по настойничеството или прокурорът. В цитираното от въззивния съд определение № 302/16.07.2018 г. по частно гр. дело № 2072/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС също изрично е прието, че волята на българския законодател е да не допуска иницииране на производството по чл. 340 от ГПК от самия пълно запретен. С оглед на това, не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Даденото от въззивния съд разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 340, ал. 2 от ГПК, обаче е в противоречие с посоченото от страна на жалбоподателя решение от 30.05.2013 г. на ЕСПЧ по делото Н. М. срещу Украйна (жалба № 49069/2011 г.), което е постановено по сходен на настоящия случай – на отказан ефективен достъп до правосъдие на лице, поставено под пълно запрещение, което самостоятелно е поискало от националния съд отмяна на запрещението; и което решение не е взето предвид нито от въззивния съд в обжалваното определение, нито в цитираните по-горе, решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на КС и определение № 302/16.07.2018 г. по частно гр. дело № 2072/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС.

При това положение, разглежданият процесуалноправен въпрос се явява такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Съдът намира, че разрешението на въпроса не може да се ограничи с тълкуването единствено на процесуалноправните и материалноправните норми от вътрешното ни законодателство, регламентиращи статута на лицата, поставени под пълно запрещение, съгласно които норми (най-вече чл. 340, ал. 2 от ГПК) несъмнено е изключена процесуалната възможност тези лица самостоятелно и пряко, както и чрез „упълномощено“ лично от тях лице да сезират съда с иск за отмяна на пълното им запрещение (в този смисъл е и т. 10 от ППВС № 5/79 г. от 13.02.1980 г.). Това е така, защото неотменното и стриктно прилагане без изключения на това национално законодателно разрешение в множество случаи би довело до нарушение на правата на пълно запретените лица на ефективен достъп до правосъдие, респ. – до отказ от правосъдие, и то при инициирането на най-значимото за тях съдебно производство – за възстановяване (изцяло или частично) на тяхната дееспособност, т.е. би довело до нарушение на чл. 13, във вр. с чл. 12 от КПХУ и на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, имащи примат пред вътрешното ни законодателство съгласно чл. 5, ал. 4, изр.