Решение № 632 от 29.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 632 гр. София, 29.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20251100507507 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 6063/05.04.2025 г., постановено по гр.д. № 17844/2023 г. на Софийски районен съд, 145 състав, съдът е отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, срещу В. К. К., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че В. К. К., ЕГН **********, дължи на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, следните суми: сумата от 1068,15 лева, представляващи неизплатена главница по Договор за потребителски кредит № 7053127668 от 02.03.2021 г., сумата от 311,85 лева, представляващи договорна лихва за периода 05.09.2021 г. – 05.01.2022 г., сумата от 1141,86 лева, представляващи обезщетение за забава за периода 05.09.2021 г. – 07.06.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 33688/2022 г. на СРС, 145 състав.

С Определение № 23501/29.05.2025 г. по гр.д. № 17844/2023 г. на Софийски районен съд, 145 състав, е допълнено на основание чл. 248 ГПК решението по делото, като „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, е осъдено да заплати на В. К. К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 500 лева, представляващи разноски за първоинстанционното производство.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца „Ти Би Ай Банк” ЕАД срещу частите от първоинстанционното решение, с които са отхвърлени искът за главница за сумата от 1068,15 лева, искът за договорна лихва за сумата от 311,85 и искът за обезщетение за забава за сумата от 309,29 лева, равняваща се на законната лихва за периода.

Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната част. Поддържа се, че е неправилен изводът на СРС, че за потребителя не 1 ставало ясно какви суми се отпускат по процесния договор за кредит и за какви цели.

Сочи се, че в случая на длъжника е предоставен кредит в общ размер от 7511 лева, като тази сума е формирана от 7000 лева, предоставени по сметка на кредитополучателя, и 511 лева, предоставени като кредит за заплащане на избраните от потребителя застрахователни услуги. Излагат се съображения, че годишният процент на разходите (ГПР) е определен правилно и в съответствие с разпоредбите на ЗПК. Сочи се, че сумата за застраховката е включена в ГПР като главница по кредита, тъй като не представлява разход по кредита. В тази връзка се поддържа, че компонентите, от които се формира вземането за главница, са ясно разпознаваеми и включват вземането за застрахователните премии. Сочи се, че застраховката не е допълнително условие за сключване на договора за кредит, в който случай застраховката би била разход по кредита. Твърди се, че в чл. 19 от договора за кредит страните изрично са уговорили, че застраховката не е условие за сключване на договора за кредит. Твърди се, че доказателство за желанието на потребителя да сключи договор за застраховка се съдържа в чл. 13 от заявление-декларация за установяване на договорни отношения. Поддържа се, че в процесния договор за кредит изрично е посочен ГПР в цифрово изражение, посочена е и общата дължима сума от потребителя. Поддържа се, че ЗПК не изисква в договора за кредит да се описва методиката на формиране на ГПР. Твърди се, че от изслушаната по делото счетоводна експертиза е видно, че банката е изпълнила задължението си да предостави заемната сума по договора за кредит, но потребителят не е върнал предоставения му кредит. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на исковете.

Претендират се разноски по делото.

В установения за това срок е постъпил отговор от ответника В. К. К., с който се оспорва жалба. Поддържа се, че СРС е формирал правилен извод, че в процесния договор за кредит не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото не става ясно какви компоненти са включени в ГПР. Сочи се, че сумата от 511 лева, дължима за застрахователна премия не е част от главницата по кредита, а въпреки това е включена в общия размер на кредита. Твърди се, че не е ясно коя от тези две суми е взета предвид за изчисляване на ГПР. Предвид изложеното се моли първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваната от ищеца част.

Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в установените за това срокове, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

За да се произнесе по жалбата, съдът съобрази от фактическа страна следното:

СРС е сезиран с кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно и се установява от представените доказателства, че В. К.

К. и „Ти Би Ай Банк” ЕАД са сключили Договор за потребителски кредит № 2

7053127668 от 02.03.2021 г. Договорът е подписан и от двете страни. В същия е уговорено, че на В. К. К. се отпуска кредит в размер на 7000 лева. Посочено е и че застрахователните премии по кредита са в размер на 511 лева. Като общ размер на кредита е вписана сумата от 7511 лева.

Според договора кредитополучателят дължи да върне предоставената му сума в срок до 05.01.2022 г. Кредитополучателят се е задължил да погаси кредита с 10 месечни вноски, всяка от които в размер на 898,32 лева. В договора са посочени датите на падежите на всяка вноска, като е посочено, че кредитът се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент от 40,73 %. Дневният лихвен процент е равен на 1/360 част от годишния лихвен процент.

В договора за кредит е посочено също така, че общо дължимата сума от заемателя е 8983,20 лева, а ГПР е изчислен на 47,81 %. В договора са описани допусканията, при които е изчислен ГПР.

Според чл. 7.2.2 от договора, ако потребителят е пожелал да сключи застраховка или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условия на чл. 19 от договора, частта от кредита, дължима за застраховката, се превежда от кредитора по банковата сметка на застрахователя, респ.

– по банковата сметка на застрахователния посредник, за което потребителя дава изричното си съгласие с подписването на договора за кредит.

В чл. 19 от договора за кредит е записано, че при сключването на договора за кредит потребителят не е длъжен да сключва застраховка. По свое желание и усмотрение той може да сключи някоя застраховка или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, в качеството му на застрахователен агент, без това да е задължително условие за сключване на договора за кредит.

Представено е по делото заявление-декларация за установяване на договорни отношения, подписано от В. К. К. на 02.03.2021 г. В т. 13 от същото потребителят е декларирал, че заявява желанието си за сключване на застраховка, предлагана от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, действащо като застрахователен агент на „Кардиф Животозастраховане” – клон България КЧТ и „Кардиф Общо Застраховане” – клон България КЧТ.

Представена е и декларация от 02.03.2021 г. на В. К. К. за присъединяване към застрахователна програма „Защита на кредита”, предоставяна от „Ти Би Ай Банк” ЕАД.

По делото е представен застрахователен сертификат от 02.03.2021 г., издаден на В. К. К.. Сертификатът е подписан от застрахователния агент „Ти Би Ай Банк” ЕАД. В същия е посочено, че дължимата застрахователна премия с включен данък се равнява на 511 лева.

В първоинстанционното производство е изготвена и приета без възражения от страните счетоводна експертиза, от която се установява, че на 02.03.2021 г. „Ти Би Ай Банк” ЕАД е превело по сметка на В. К. К. сумата от 7511 лева. На 29.03.2021 г. с общо платежно нареждане „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е заплатило по сметка на „Кадиф Общо Застраховане” дължима застрахователна премия, в която е включена и застрахователната премия по процесния договор за кредит в размер на 511 лева.

Вещото лице е установило също, че кредитополучателят В. К. К. е заплатил на банката до 22.06.2022 г. (датата на подаване на заявление по чл. 417 ГПК) общо 4780,34 лева.

След датата на заявлението по чл. 417 ГПК са платени още 416 лева, от които 216 лева са постъпили от ЧСИ С.А..

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна 3 страна следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По доводите за неправилност съдът приема следното:

По делото безспорно се установява, че между „Ти Би Ай Банк” ЕАД и В. К. К. е сключен на 02.03.2021 г. договор за потребителски кредит. Към същия са приложими императивните разпоредби на ЗЗП и ЗПК, за които съдът следи служебно на основание чл. 7, ал. 3 ГПК.

По арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит задължително трябва да са посочени ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Това изискване е пряко свързано с възможността на кредитополучателя потребител да съобрази с колко се оскъпява кредитът и да оцени дали е икономическо изгодно сключването на сделката.

В този смисъл в договора за потребителски кредит следва да се посочи не просто стойността на ГПР, а и да се изброят компонентите, които са взети предвид за изчислението му, както и да се посочат допусканията, при които е извършено изчислението. В подкрепа на този извод са разясненията, дадени с т. 66 от мотивите на Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 г. на СЕС, както и Определение № 1991/16.07.2024 г. по т.д. № 510/2024 г. на I Т.О. на ВКС и Определение № 1369/27.05.2024 г. по т.д. № 333/2024 г. на II Т.О. на ВКС. Простото посочване на размера на ГПР, без да се изброят съставните му компоненти, означава, че не е изпълнено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

По арг. от чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи такива (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по кредита. Тоест стойността на ГПР онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК под „общ разход по кредита за потребителя” следва да се разбират всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения.

От материалите по делото е видно, че в процесния договор за потребителски кредит липсва информация за допусканията, при които ГПР е изчислен. Липсва и информация за конкретните разходи по кредита, взетите предвид за изчислението на ГПР. Последният е посочен единствено като краен процент. По този начин обаче потребителят е бил лишен от възможността да се запознае в пълнота с условията по договора за кредит към момента на сключването му, респ. бил е лишен от възможността да извърши икономически обоснован избор преди сключване на договора за кредит чрез съпоставка с други кредитни продукти, предлагани от трети лица.