Решение № 7342 от 21.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7342 гр. София, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БОРЯНА В. ПЕТРОВА при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело № 20251110148273 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени от Д. П. В. срещу ЮЛ искове, както следва:

1/ главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 1243820 от 07.02.2025 г., поради противоречие със закона;

2/ евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 13 от Договор за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение и на клаузите на чл. 3, ал. 2 от Договора, предвиждащи ГПР в размер на 62,96% и ГЛП в размер на 50 %, поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави;

3/ главен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.

1 ГПК за признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 3 564 лева, представляваща лихви и неустойка по Договор за потребителски кредит № 1243820 от 07.02.2025 г.

В исковата молба се твърди, че на 07.02.2025 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 1243820 при следните параметри: размер на кредита – 2400 лева, дължим на равни месечни вноски; брой погасителни вноски – 18; годишен процент на разходите (ГПР) – 62,96 %; фиксиран лихвен процент – 50 %; срок на договора – 10.08.2026 г.; обща сума за плащане – 5 964 лева; предвидено обезпечение – поръчител. Ищцата излага, че на основание чл. 6 от договора се е задължила да предостави поне едно от посочените в него обезпечения, като съгласно чл. 13 от договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, дължи 1 неустойка в размер на 2 307,08 лева, която следвало да се заплаща разсрочено с всяка месечна вноска. Оспорва договора за кредит като нищожен поради противоречие с разпоредбите на чл. 10 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма – договорът да е написан по ясен и разбираем начин с размер на шрифта не по-малко от 12, в два екземпляра за всяка от страните и да е подписан на всяка страница. Твърди, че „добавянето“ на допълнителни суми към главницата е заблуждаваща търговска практика и само формално отговаря на изискванията на чл. 11, т. 7 и т. 8 ЗПК. Излага, че всички вноски по уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение представляват съществени услуги по усвояване и управление на кредита, които съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК са забранени. Поддържа, че посочената неустойка представлява общ разход по кредита и следва да бъде включена при изчисляването на ГПР. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради факта, че противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като предвиденият в договора ГПР от 62,98 % надхвърля максимално допустимия такъв, като освен това в него не била включена и дължимата неустойка, която счита, че е задължителна част от него. Ето защо, сочи, че действителният ГПР по договора е неправилно изчислен, в заблуда на потребителя и надхвърля максимално допустимия размер. Счита освен това, че уговорената договорна лихва от 50 % на година е в прекомерен размер, поради което противоречи на добрите нрави. Излага подробни съображения относно начина на формиране на ГПР, липсата на ясното му посочване в договора и прекомерния размер на договорна лихва. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли предявените искове да бъдат уважени. В условията на евентуалност, при отхвърляне на предявените главни искове, моли да бъде прогласена нищожността на чл. 13 от договора предвиждащ заплащането на неустойка в прекомерен размер, както и на чл. 3, ал. 2 от Договора, предвиждащи ГПР в размер на 62,96% и ГЛП в размер на 50 %. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът излага подробни съображения, че договорът за кредит е сключен при спазване на всички нормативни изисквания, като поддържа, че клаузите му са индивидуално уговорени. Сочи, че клаузата за неустойка не е част от същественото съдържание на договора и евентуалната нищожност не води до нищожност на целия договор, както и че неустойката не следва да бъде включвана в ГПР. Ответникът излага още, че страните са в трайни търговски отношения тъй като между тях са били сключени два договора със сходно съдържание, поради което счита, че ищецът е бил напълно запознат с условията за предоставяне на обезпечение и с крайния размер на задължението при непредоставянето му. Моли съда да отхвърли предявените искове и претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищцата по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 22 ЗПК е да установи пълно и главно, че е сключила с 2 ответника договор за потребителски кредит № 1243820 от 07.02.2025 г. със соченото в исковата молба съдържание, както и твърдените основания за нищожност на договора, като установи, че същият е сключен в противоречие със ЗПК, съобразно изложеното в исковата молба.

В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, в т.ч. че договорът, респ. оспорените клаузи, са действителни, включително са договорени индивидуално, за което не сочи доказателства.

С определение № 2031/16.01.2026 г. съдът, на основание чл. 146, ал. 1, т.

4 вр. чл. 153 ГПК е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между Д. П. В. и ЮЛ е сключен договор за потребителски кредит № 1243820 от 07.02.2025 г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 2400 лв., при годишен процент на разходите от 62,96% и годишен лихвен процент в размер на 50%, както и че в договора за потребителски кредит е уговорена неустойка в размер на 2307,08 лева, дължима поради непредоставяне на обезпечение на кредитора, размерът на която не е включен при формиране на посочения в договора ГПР. Горепосочените обстоятелства се установяват и от представените от страните писмени доказателства, както и от заключението на приетата без възражения на страните ССчЕ, която съдът в пълна степен кредитира като обективна, пълна и безпристрастно изготвена.

На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски, като страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на кредит, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения кредит да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за кредит, са използвани за цели извън професионалната и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и на забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно, на основание чл. 7, ал. 3 ГПК, което изрично е указано на страните с определение № 2031/16.01.2026 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Ищецът се позовава в исковата молба на противоречие на съглашението с императивни правни норми, като счита, че при сключване на договора за кредит кредиторът 3 не е съобразил поведението си с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин. В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 62,96 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В чл. 3, ал. 6 е посочено, че при изчисляването му са взети предвид посочените в договора параметри, в т.ч. общите разхода по кредита – възнаградителна лихва и следните допускания: договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен; и кредиторът, и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; за начална дата се смята датата на усвояване на кредита. Договореният между страните ГПР не може да бъде променян, освен по взаимно съгласие между страните.

Противно на изложената от ответника теза, настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

От изложеното следва, че предвиждането на неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита представлява конструкция, която е предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Видно от съдържанието на договора за кредит, сумата от 2307,08 лева – неустойка е включена в общата дължима от потребителя сума като част от погасителната вноска по кредита, т.е. същата е дължима наред с взетата на заем сума в размер на 2400 лева и възнаградителната лихва в размер на 50 % годишна лихва. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в 4 полза на кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита – допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва.

Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В същото време, поставянето на непосилни за изпълнение изисквания към възможните обезпечения, посочени в чл. 6 от договора, прави начисляването на неустойка за неизпълнението им сигурно за кредитора.