Решение № 122 от 19.08.2026, Районен съд - Златоград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 122 гр. З., 19.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – З. в публично заседание на седемнадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен Черешаров при участието на секретаря Роска С. Юрчиева като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело № 20265420100154 по описа за 2026 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е положителен установителен иск, с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 77 и чл. 79, ал. ЗС от З. М. Г., ЕГН ********** с адрес: обл. С. общ. Н., гр. Н., ул. „К.М.“ № *, чрез адв. Е.М.В., срещу ОБЩИНА Н., със седалище и адрес на управление: гр. Н., обл. С., ул. „А.С.“ №*, Булстат ****, представлявана от кмета Б. Р. К., за признаване за установено спрямо ответната община, че ищецът е собственик на реална част от 347 кв.м. /първоначално искът е предявен за площта от 350 кв.м., след което е допуснато изменение по чл.214 от ГПК/ находяща се в централната част от имот с идентификатор ***, област С., община Н., гр. Н.; ул. -, м. Г.И К.; вид територия -Земеделска, категория - Девет; начин на трайно ползване – Нива; площ - 1892 кв. м.; стар номер - 005166, съгласно Заповед за одобрение на КККР РД-18-75/19.11.2021 г., издадена от Изпълнителен директор на АГКК, при граници и съседи, имоти с идентификатори:

***; ***; ***; ***; ***.

Пълномощникът сочи, че ищецът има горната реална част от имота от родителите си, като той от 1983 г. владее имота явно, непрекъснато несмутено и необезпокояван от никого, като своя. Ежегодно от 1983 г., а преди това и неговите праводатели са обработвали процесната реална част от имота като своя, като през годините е засаждал и към настоящия момент продължава да го засажда различни селскостопански култури, тютюн, картофи заедно със семейството си. Към настоящия момент реалната част от имота от 10-12 години е превърната от нива в ливада, която се коси ежегодно и се събира 1 сеното от нея.

Процесната реална част граничи с друг имот на ищеца, а именно - ПИ *** по КККР на Н., в която има стопански постройки.

Дефакто през тази реална част от ПИ *** по КККР на Н. е достъпа на ищеца до *** по КККР на Н., като именно във връзка с горното ищецът от преди две години през процесната реална част е направил и транспортен достъп до *** по КККР на Н..

Тази реална част от ПИ *** по КККР на Н. никого фактически не е отнемана от доверителя ми или от неговия праводател.

При направена справка установил, че процесния имот, включително и неговата реална част е записан като стопанисвани от община Н. и попадащи в категорията на земи по чл.19 ЗСПЗЗ. Процесният имот, включително и реалната част с площ 350 кв. м. от него, никога не е бил с неустановен собственик или безстопанствен, а още по-малко Община Н. някога го е управлявала и стопанисвала, възползвайки се от правата си по чл.19 ЗСПЗЗ.

Имотът никога не е внасян в ТКЗС, АПК и сродните им образования, а винаги е бил владян от доверителя ми и неговите родители.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът Община Н. признава изцяло предявения иск, като основателен и доказан и моли същия да бъде уважен. Сочи се, че общината не е дала повод за завеждане на делото, тъй като не е упражнявала фактическа власт върху процесния имот, поради което моли разноските по делото да не бъдат възлагани в нейна тежест.

В осз ищеца не се явява, представлява се от адв. Велков, който поддържа иска.

Ответникът – редовно призован, не се представлява.

Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия състав на владението – изтичане на определен срок, намерение за своене /animus/, упражняване на фактическа власт над вещта /corpus/.

Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Ответникът, в срока за отговор по чл.131 от ГПК, е направил признание на иска, за което настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо и следва да се цени по реда на чл.175 от ГПК, а не по чл.237 от ГПК.

Относно допустимостта на признание на иска и разглеждане на производството по реда на чл.237 ГПК:

В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, е застъпен следният извод: „Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото 2 искът е основателен.

То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения.

Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл.

334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК.

Исковете за собственост поначало не са сред посочените изключения.

Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл.

18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота – чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство – чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца.

Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на 3 имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска“.

Настоящият съдебен състав споделя в пълна степен изводите на касационната инстанция в цитираното по-горе решение.

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Първият елемент от състава на придобивната давност е упражняване на владение, което да съдържа признаците, установени в чл. 68 ЗС. Съгласно текста на цитираната разпоредба, владението представлява "упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя". Външен, обективен признак на владението е упражняването на фактическа власт.

По делото са разпитани свидетелите Л.М. и З. К... От показанията им се установява, че понастоящем ищецът самостоятелно, а преди това заедно с родителите си, които му го предали, владее и стопанисва процесния имот.

Свидетелите описват имота подробно по местонахождение и начин на ползване, Сочат, че земята е била обработваема нива, а понастоящем ливада за косене.

Настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетеля са подробни, хронологически и логически последователни и вътрешно непротиворечиви.

В тях възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено са възприети от свидетелите като очевидци. От тези обстоятелства се налага категоричен извод, че имат ясна представа за имота, кой го ползва, от колко време и дали го ползва като собственик. Свидетелите установяват, че имотът не е бил владян или ползван отдруги лица, извън праводателите и ищеца.

Същевременно свидетелите не се опитват манипулативно да представят фактическата обстановка като преувеличава потребностите на ищеца. В заключение показанията на свидетелите се ценят като подробни и добросъвестно дадени, поради което се ползват с доверие от съда.

Не са налице и твърдения от страна на ответника, че е придобил имота на годно правно основание или затова, че имотът е бил включван в ТКЗС, АПК или по друг начин одържавен и съответно предаден му.

Не се събраха и доказателства, които да противоречат на признатите от ответника обстоятелства по рада на чл.175 от ГПК.

Предвид това, съдът намира за установено, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху поцесния имот за период значително надхвърлящ 10 години.

Субективният признак на владението е намерението на владелеца – той държи вещта като своя, т.е. той се смята или иска да стане собственик. В случая от показанията на разпитаните свидетели се установява, че ищецът 4 счита имота за своя собственост.

При така събраните доказателства, съдът намира, че се установява по делото и субективният елемент на владението, поради което са налице кумулативно предвидените предпоставки, необходими за приложението на института на придобивната давност – упражнявано владение върху процесната площ за срок от повече от 10 години.

По делото е допусната и назначена СТЕ, заключението по която е прието без възражения от страните. Видно от същата не се установява имотът да е бил коопериран, включен в ТКЗС, АПК или друга организация.

По доказателствата:

Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените и приети по делото писмени доказателства, заключение по СТЕ и събраните гласни свидетелски показания.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Разпоредбата на чл. 86 ЗС в редакцията до изменението, обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г.,в сила от 01.06.1996 г., установява забрана за придобиване по давност на вещ, частна държавна или общинска собственост. Впоследствие с разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., е установен мораториум върху давността, като е предвидено, че тази давност спира да тече.

Установеният в §1 ЗДЗС мораториум многократно е продължаван, като с Решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р.Б. (обн. ДВ, бр. 18/4.03.2022 г., в сила от 07.03.2022 г. ) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).

При това положение, проследявайки във времето законодателната уредба, се налага извод, че за да бъде придобит имот частна общинска собственост по давност е необходимо владението да е установено в периода от изменението на чл. 86 ЗС обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г. – т.е. от 01.06.1996 г. и да продължило един ден след отмяната на мораториума, осъществена с влизане в сила на решението на Конституционния съд на Р.Б., т.е. един ден след 07.03.2022 г., като в този период давността да не прекъсвана.