Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 11 от 31.01.2023, Районен съд - Панагюрище

Съд
Районен съд - Панагюрище
Дело
Гражданско дело 538/2020
Вид
Решение № 11
Подписан
31.01.2023
В сила
20.06.2023
Състав
Магдалена Георгиева Татарева Кръстева

Цитирани разпоредби

  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47, ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47, ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47, ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47, ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47, ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.20а, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 60, ал. 2 · Закон за кредитните институции
  • чл.50 · Закон за нотариусите и нотариалната дейност
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 11 гр. Панагюрище, 31.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Магдалена Г. Татарева Кръстева при участието на секретаря Иванка П. Палашева като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско дело № 20205230100538 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 422 ГПК

Предявени са от „Кей Би Си Банк България“ ЕАД с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу Г. А. Т. кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, за приемане за установено, че Г. Т. дължи на ищеца сумата в размер на 4348,52 лв. главница по договор за потребителски кредит № 1804132336923536 от 24.04.2018 г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, 309,15 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода от 05.01.2019г. до 03.03.2020 г, 160,02 лв. – наказателна лихва за периода от 05.01.2019 г. до 05.03.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д №214/2020 г. по описа на Районен съд – Панагюрище, в условията на евентуалност са предявени осъдителни искове за същите вземания.

В исковата молба се твърди, че на 26.04.2018 г. между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и Г. А. Т. бил сключен договор за потребителски кредит № 1804132336923536, по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 4830,29 лева, които били изцяло усвоени на 27.04.2018 г. В исковата молба се сочи, че страните по договора са постигнали уговорка за заплащане на възнаграждение за отпуснатия кредит под формата на възнаградителна лихва, която за първите 12 месеца е в размер на 6,90%, а след изтичане на този срок е в размер на 6,735 + 6-месечен SOFIBOR. Твърди се, че страните са определили размер на обезщетение в случай на забава в заплащане на дължимите вноски по кредита – наказателна лихва в размер на дължимата възнаградителна лихва плюс 10 пункта, която се начислява върху забавената главница, считано от деня на забавата. Сочи се, че крайния срок за погасяване на кредита е 05.05.2023 г. Твърди се в исковата молба, че ответникът е изпаднал в забава за заплащане на месечни погасителни вноски за месеците от м.

01.2019 г. до м. 02.2020 г., поради което с писмо изх. № изх-001-9631 банката е обявила 1 кредита за предсрочно изискуем считано от 04.03.2020 г, като не са постъпили никакви плащания по договора за кредит. Изложено е, че в случай, че не се приеме, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена преди предявяване на исковата молба, то същата следва да се счита обявен с връчване на исковата молба за отговор на ответника. Предвид изложеното моли за уважаване на исковите претенции.

Претендират се разноски.

Ответникът, получил препис от исковата молба с приложенията, като в законоустановения срок е подал отговор на исковата молба, в който се излага, че исковите претенции са изцяло недопустими и неоснователни. Излага се, че следва да намери приложение Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, призоваването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела относно определената международна компетентност по потребителски договори. В отговора на исковата молба се сочи, че неоснователни се явяват претенциите за лихви, като незаконосъобразно се претендира и мораторна и възнаградителна лихва. Сочи се, че няма яснота кога е настъпила предсрочната изискуемост на кредита и дали въобще е настъпила, като претенцията се явява неизискуемост, доколкото съобразно погасителния план сумите са дължими до 05.05.2023 г. Моли се делото да се прекрати, алтернативно за отхвърляне на исковите претенции. Направено е искане за задължаване на ищеца да довнесе сума в размер на 267,24 лева, представляваща разликата между определеното възнаграждение за особен представител в размер на 300 леваа и минималното такова съобразно наредбата в размер на 567,24 лева.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 9 ЗПК.

Исковете са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 18.08.2020 г., а исковата молба е подадена на 16.09.2020 г.

Няма спор по делото, а и видно от представения и приет като доказателство договор за потребителски кредит от 26.04.2018 г. ищецът е предоставил на Г. Т. в качеството й на кредитополучател банков кредит в размер на 4830,29 лева срещу задължението на последната да го върне при условията на договора до 05.05.2023г., към договора е приложен погасителен план подписан от Г. Т..

Страните са договорили в чл. 4 от договора заплащането на годишен лихвен процент за ползвания кредит, който за първите 6- месецае фиксиран в размер на 6,90%, а в последствие е променлив и се съставя от фиксирана преференциална надбавка в размер на 6,735 % и стойността на 6 месечния SOFIBOR.

В чл. 4.5 от договора е постигната уговорка при забава в плащането на дължимите суми по кредита да се дължи наказателна лихва в размер на уговорената лихва между страните увеличена с 10 пункта.

По делото е прието като писмено доказателство уведомление от 11.02.2020г. изготвено от банката ищец, с което до ответника е отправено изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. От доказателствата по делото се установява, че така изпратеното уведомление до адреса на ответника е върнато като непотърсено.

2

По делото е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, изготвена от вещото лице Л. А.. От заключението на вещото лице се установява, че общо усвоеният кредит е в размер на 4830,29 лв., който е усвоен на 27.04.2018 г., чрез превеждане по банкова сметка в „Райфайзенбанк“ АД, посочена в договора за кредит. Вещото лице в своето заключение посочва, че общо дължимата сума по кредита към дата на подаване на заявлението е в размер на 4819,69 лв., включваща главница 4348,52лв.., възнаградителна лихва – 309,15 лева изчислена до дата 05.03.2020 г. и лихва за забава (наказателна лихва) – 107,98 лева, която е начислена за периода от 05.01.2019 г. до 04.03.2020г. Вещото лице е уточнило, че размерът на договорната лихва и наказателната лихва поотделно не надминават три пъти размера на законна лихва, като е уточнено, че размерът на сбора от договорната лихва и наказателната лихва не надминават пет пъти размера на законната лихва.

Съдът възприема заключението на вещото лице като компетентно и безпристрастно дадено, дало пълен отговор на всички поставени за решаване въпроси, поради което при постановяване на съдебния си акт цени фактическите (доказателствени) изводи, до които вещото лице е достигнало.

При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира следното:

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се ползва- валиден договор за потребителски кредит № 1804132336923536, от 26.04.2018 г., по който е предоставил на ответника сума пари и нейния размер; настъпила изискуемост на задължението и размер на дължимата главница; наличие на действително задължение за заплащане на възнаградителна лихва, че по силата на договора и общите условия към договора, при наличие на забава от страна на длъжника се дължи наказателна лихва, както и действителност на уговорката за дължимост на наказателна лихва.

От събраните по делото писмени доказателства безспорно се установява, че на 26.04.2018 г., е сключен Договор за кредит между „Кей Би Си Банк България“ ЕАД с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)“ (промяна на наименованието на ищеца е установява в справка в търговския регистър по партида на ищеца, чрез въвеждане на неговото ЕИК) и Г. Т., на основание, който договор на Т. е предоставена сумата в размер на 4830,29 лв., която сума е следвало да бъде върната на 60 месечни погасителни вноски в срок до 05.05.2023 г., ведно с договорната лихва, поради което следва да се приеме, че между страните по делото е сключен именно договор за потребителски кредит.

Спорно по делото е обстоятелственото дали е обявена по надлежния ред предсрочната изискуемост на кредита, както и датата на настъпване на същата.

В своята константна практика ВКС приема, че съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.

3

Волеизявлението на банката - кредитор трябва да бъде обективирано в писмен документ, да бъде изрично и недвусмислено заявено, да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 на Закона за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита.Съгласно поС.ната практика на ВКС, обективирана в решение № 148/02.12.2016г. по т. д. № 2072/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 208/09.02.2018г. по т. д. № 394/2017г. на ВКС, ТК, І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, „начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договор за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи“.В посочените решения съдебният състав на ВКС е приел, че предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. Законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношения, поради което кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. В решение № 148/02.12.2016г. по т. д. № 2072/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че начинът на удостоверяване на връчването на документа зависи от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в сключения между страните договор. Разграничени са различни случаи на удостоверяване: при липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденцията; в случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка; в случай, че в договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция.В хипотезата на направен избор за връчване на уведомлението на длъжника чрез пощенска пратка приложение намират условията за доставяне на пощенски пратки, определени в Общи правила, приети с решение № 581/27.05.2010г. от Комисията за регулиране на съобщенията на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги /ЗПУ/. В този случай връчването трябва да е удостоверено по реда на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 на Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети. Удостоверителното изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса и за неявяването в пощенската служба по чл. 5, ал. 3 от Общите правила не презумира недобросъвестното поведение на получателя (напр. укриване или отказ за получаване или узнаване на съдържанието на съобщението), тъй като последният не е страна по договора между подателя и пощенския оператор. В решение № 180/23.11.2016г. по т. д. № 2400/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че Общите правила и чл. 36, ал. 2 ЗПУ не въвеждат фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите правила, пратката ще се счита за доставена на получателя. Ако в договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция между страните, редовността на връчването на уведомлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането се преценява съобразно договорните клаузи. При необходимост от тълкуване на договора следва да се приложат правилата на чл. 20 ЗЗД като се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, и препятства евентуално недобросъвестно 4 поведение на получаващата страна. Изпращането на съобщение не трябва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в съС.ие да получи изявлението на своя съдоговорител. В цитираните решения на ВКС съдебните състави са посочили, че е допустимо в договора да бъде предвидено, че изявлението на едната страна ще се счита за достигнало до другата страна, без фактически същото да е получено. Клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението /на адрес или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване. В случай, че в договора няма уговорки относно връчването на съобщения и пощенската пратка е върната като недоставена, независимо от причините за това, волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит не може да се счита получено от длъжника. В конкретния случай в чл. 11. 8 от процесния договор е посочено единствено, че изявленията изпратени до кредитополучателя ще са получени, ако са изпратени до адреса за кореспонденция посочен от него, като липсват други конкретни уговорки в тази насока. Ето защо съобразно посоченото по-горе следва да се приеме, че длъжникът не е уведомен надлежно за настъпилата предсрочна изискуемост преди дата на подаване на вземането, тъй като в договора сключен между страните липсват каквито и да е било конкретни уговорки за начина на връчване.