Решение № 6273 от 26.08.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№.................... град София, __.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 9425 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С

Решение № 376665 от 02.04.2018 г., постановено по гр. д. № 20709/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 35-ти състав, първоинстанционният съдебен състав е осъдил „С.е.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище ***, да заплати на Р.С.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, сума в размер на 3000 лв., предявена като частичен иск от общо 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод пътно-транспортно произшествие, реализирано на 19.02.2017 г., ведно със законна лихва от 19.02.2017 г. до датата на окончателното изплащане на сумата.

С посоченото съдебно решение ответното дружество - „С.е.“ ЕАД е осъдено да заплати на Р.С.Х., направените по исковото производство разноски в общ размер на 1240 лв.

Решението е постановено с участието на трето лице помагач, конститутирано на страната на ответника – ЗАД „Б.В.И.Г.“.

Срещу така постановеното решение в указания законoустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „С.е.“ ЕАД, в която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Поддържа се, че първоинстанционният съдебен състав неправилно е приел за безпорно установени по делото твърдените от ищцата неимуществени вреди и наличието на причинно-следствена връзка между тях и противоправно поведение на служител на ответното дружество. Оспорва се като прекомерен размера на определеното от съда на основание чл. 52 ЗЗД обезщетение в полза на ищцата. Поддържа се, че при определяне на неговият размер съдът не е взел предвид размера на минималната работна заплата за релевирания период и заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-психиатричната експертиза по делото. Съобразно изложеното се иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и незаконосъобразен и исковата претенция на ищцата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Р.С.Х., в който се излагат доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.

Претендират се разноски за платен адвокатски хонорар съобразно списък по чл. 80 ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е заявено становище на въззивната жалба от третото лице-помагач .

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да плати на ищцата сума в размер на 3 000 лв. (исковата претенция е увеличена на основание чл. 214 ГПК с протоколно определение от 20.03.2018 г.), представляваща частичен иск от общия размер от 10 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинените болки и страдания, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.02.017 г. до окончателното изплащане на сумата, причинени по повод пътно-транспортно произшествие, настъпило на 19.02.2017 г. вследствие на противоправно поведение на служител на ответника

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия.

По предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда – при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия причинител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест, регламентирано в чл. 154, ал. 1 ГПК.

С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба, спорни пред въззивната инстанция са въпросите налице ли е противоправно поведение на служител на ответното дружество в причинна връзка с което да са настъпили твърдените в исковата молба неимуществени вреди, както и какъв е справедливият съобразно чл. 52 ЗЗД размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в случай че са налице матриалноправните предпоставки за присъждане на такова.

Въззивната инстанция изцяло споделя доводите, изложени от първоинстанционния съдебен състав в тази насока, а именно че по делото е доказан, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, фактическият състав на предявената искова претенция с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, както и относно размера на дължимото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, като във връзка с възраженията в депозираната въззивна жалба намира за необходимо да посочи следното:

С определение от 14.08.2017 г. по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че посочените в исковата молба лица – Л.Ц.и А.А., са били служители на ответника към 19.02.2017 г.

Въз основа на събраните по делото доказателствени материали, правилно първоинстанционният съдебен състав е приел, че описаното в исковата молба ПТП е настъпило вследствие на противоправно поведение на служител на ответното дружество – А.А., водач тролейбус марка „Икарус“, модел „280т“, инвентаре № 2922.

Досежно механизма на ПТП, първоинстанционният съд правилно е основал изводите си на приетото по делото заключение на съдебно-автотехническа експертиза (л. 64 и сл. от делото пред СРС), което следва да бъде кредитирано като обективно и компетентно изготвено. Съгласно заключението на вещото лице, механизмът на ПТП е както следва: на 19.02.2017 г., около 15:20 часа, в град София, МПС „Скания“ П 250, с рег. № СВ 1369 ВА, управлявано от Л.Л.Ц., теглещо на твърда връзка тролейбус „Икарус“ 280т, с инв.

№ 2922, управляван от А.С.Ц., се е движило по ул. „Луи Пастьор“ , с посока на движение от бул. „Царица Йоана“ към бул. „Сливница“, като в района на кръстовището, образувано от пресичането на ул. „Луи Пастьор“ с ул. „Ген.

Владимир Димчев“, тегленият тролейбус, при завиване на дясно, частично навлиза в лентата за насрещно движение, при което реализира ПТП с насрещно движещо се МПС, в което е пътувала ищцата. Според вещото лице, предпоставка за настъпване на ПТП са именно действията на водача на тролейбуса. В съдебно заседание, проведено на 22.11.2017 г., процесуалният представител на третото лице помагач, е оспорил експертизата с доводи, че представените доказателства не са достатъчни за установяване на механизма на инцидента, като при обсъждането му следва да бъдат взети предвид и събраните гласни доказателствени средства, които не са събрани към датата на изготвянето му. В следващото съдебно заседание по делото, проведено на 12.02.2018 г., е разпитан водачът на процесния тролейбус – А.А. (за справка: л. 90 – гръб от делото), от показанията на когото също се установява описания в исковата молба и установен от заключението на САТЕ механизъм на ПТП. С оглед изложеното, правилно първоинстанционният съдебен състав е приел, че процесният инцидент е причинен вследствие на противоправно поведение на служител на ответното дружество, като възраженията на въззивника в обратен смисъл са неоснователни.

Правилно проверяваната инстанция е приела за установено и наличието на причинно-следствена връзка между твърдените в исковата молба неимуществени вреди и причиненото вследствие на виновно поведение на служител на въззивника ПТП.

Предвид доводите във въззивната жалба, въззивникът оспорва и двата посочени факта – както осъществяването на вредите, така и причинната връзка между тях и ПТП. От събраните по делото доказателства въззивната инстанция намира за безпорно установени по делото и настъпването на твърдените от ищцата неимуществени вреди, и наличието на причинната връзка между тях и инцидента.

На първо място, обстоятелството, че ищцата е пострадала при ПТП се установява от представения по делото констативен протокол за ПТП № К – 101/19.02.2017 г. По аргумент от чл. 179 ГПК протоколът за ПТП представлява официален свидетелстващ документ за фактите и изявленията, лично възприети от съставилото го длъжностно лице. В процесния случай от обсъждания протокол се установява, че орган на полицията е посетил местопроизшествието след реализирането му, и следователно, протоколът обективира не само авторството на изявлението, датата и мястото на съставянето му, но и другите факти, непосредствено възприети от длъжностното лице – наличието на материални щети върху автомобила, в който е пътувала ищцата, както факта, че е пострадала при инцидента.

Вида и характера на настъпилите увреждания са установени по делото от неоспореното от страните заключение на съдебно-медицинска експертиза (л. 68 и сл. от делото пред СРС), съгласно което вследствие на ПТП, ищцата е получила травма (контузия) на главата и болка (миалгия) във врата. При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид представените по делото фиш за спешна медицинска помощ, лист за преглед на пациент № 002762/19.02.2017 г., имащи характер на писмени доказателства, от които се установява, че след инцидента пострадалата е прегледана в Пирогов, като е била в състояние след колапс, с оплакване от притъмняване пред очите, главоболие, треперене и световъртеж.

Наличието на твърдените в исковата молба вреди, свързани със страх, безпокойство, силен стрес и битови неудобства също са доказани по делото. Съгласно заключението на съдебно-психиатричната експертиза (л. 83 и сл. от делото пред СРС), неоспорено от страните, което правилно е кредитирано като обективно и компетентно изготвено, непосредствено след инцидента пострадалата е била в състояния на остър емоционален стрес, като в отговор на остро възникналото травмиращо събитие след две седмици е развила проотрахирана адаптационна (невротична) реакция с прояви на безпокойство, подтиснатост, раздразнителност и разстройство на виталните функции – съня, апетита, теглото, трудно се самообслужвала. Според вещото лице, освидетелствената е успяла да преодолее травматичния шок за период около един месец.