Решение № 337 от 19.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 337 гр. София, 19.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Хрипсиме К. Мъгърдичян

Членове:

Силвана Гълъбова

Яна Ем. Владимирова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100500134 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 13.10.2021 год., постановено по гр.дело №10539/2021 год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в, е отхвърлен предявения от „С.П.“ ЕООД срещу „Т.С.“ ЕАД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сума в общ размер на 520.10 лв., за която е постановено влязло в сила решение по гр.дело №58645/2018 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, поради погасяването й чрез прихващане с вземане на ищеца към ответника в размер на 15 055 лв., установено с решение по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в и ищецът „С.П.“ ЕООД е осъден да заплати на ответника „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „С.П.““ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че вземането на ищеца по чл. 137, ал. 2 ЗЕ в размер на 15 055 лв. за периода от 28.06.2006 год. до 26.01.2012 год., определено със съдебнотехническата експертиза по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, не съществува.

Ответникът не оспорвал, че бил ползвал процесното топлопреносно съоръжение без правно основание през посочения период. Той не бил подал и писмен отговор на исковата молба, но сочел, че вземането на ищеца било погасено преди компенсаторното изявление. Извършеното прихващане по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, било частично и не погасявало цялото вземане на ищеца. Налице 1 било влязло в сила решение на ДКЕВР, с което ответникът бил задължен да изкупи и заплати обезщетение за ползването на 5 бр. абонатни станции, включително и процесната.

Постановено било и предходно решение между същите страни, за същото съоръжение, което било влязло в сила, а именно решение по гр.дело №8950/2018 год. по описа на СРС, ГО, 81 с-в. Следователно ответникът не бил оспорил възникването на вземането на ищеца.

Вземането за неоснователно обогатяване /каквото било това на ищеца/ възниквало от момента на разместване на благата. За процесното вземане това бил и моментът на неговата изискуемост, т.е. на ползването на топлопреносно съоръжението от ответника в рамките на процесния период, а не моментът, в който то щяло да бъде установено с влязло в сила решение. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, прихващането имало обратно действие, като двете насрещни вземания се смятали погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането можело да се извърши. В случаите, когато едно от двете вземания – това на ищеца и на ответника, или едното от двете, било спорно, то трябвало да се счита, че прихващането е направено под предвиденото в нормата на чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД условие, при сбъдването на което настъпвали предвидените в чл. 104, ал. 2 ЗЗД последици. Условието било относимо към самото изявление, а не било искане до съда да извърши прихващането. В този случай постановяването на съдебното решение било условие за настъпването на последиците на прихващането, а не било техен източник. Сбъдването на условието настъпвало с влизането в сила на решението. Същото обаче не създавало изискуемост и ликвидност на вземането, като предпоставка за прихващането, а само ги установявало. Правилото на чл. 298, ал. 4 ГПК се прилагало еднакво както за спорните, така и за безспорните вземания. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че твърдените от ищеца не бил установен правнорелевантния факт, че ответното дружество има задължение към ищеца в размер на 15 055 лв., представляващо обезщетение за ползването на собствено на ищеца съоръжение за присъединяване и доставка на топлинна енергия в процесната сграда за периода от 28.06.2006 год. до 26.01.2012 год. Представеното решение по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, не установявало това обстоятелство със сила на пресъдено нещо. С това решение действително било извършено прихващане, но с друго вземане, произтичащо от влязлото в сила решение на СРС, ГО, 81 с-в. В разглеждания случай не се установявало, че вземането за сумата от 15 055 лв. било безспорно или установено със сила на пресъдено нещо. Това вземане не било изискуемо и ликвидно. Освен това задължението за периода от 28.06.2006 год. до 26.01.2012 год. било погасено с изтичането на краткия тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като било периодично. Дори и да се приемело, че е приложима общата петгодишна давност, то задължението отново било погасено по давност. Изготвената експертиза по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, нямала сила не пресъдено нещо и не правела задължението изискуемо и ликвидно. Освен това експертизата се отнасяла за задължение за периода от 01.07.2007 год. до 21.01.2017 год., който бил различен от процесния. В този смисъл не били налице предпоставките за прихващане.

2

Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

Длъжникът може да се брани срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, изразяваща се в липсата на изпълняемо право поради погасяването му /напр. поради изтекла давност, плащане, прихващане и др./, с отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, който се предявява срещу взискателя /с иска по чл.

439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, за да създаде основание за прекратяване на изпълнителното дело – чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК/.

Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК, претенцията на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Следователно това правило се отнася за случите, в които вземането по изпълнителното основание е установено със сила на пресъдено нещо към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство, респ. арбитражното производство, тъй като в тази хипотеза настъпва преклузия по отношение на фактите, възникнали преди приключване на съдебното дирене.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2020 год., ОСГТК, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение. В съобразителната част на Тълкувателното решение разяснено, че наличието или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснява по спора за пасивното вземане, когато изявлението за прихващане е извършено в процеса – т.нар. „съдебно прихващане“, или когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане, извършено извън процеса – т.нар.

„извънсъдебно прихващане“. Когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане.

Гореизложеното налага следните изводи по отношение на иска с правно основание чл.

439, ал. 1 ГПК. За да е допустим същият на основание чл. 439, ал. 2 ГПК, изявлението за 3 прихващане, на което се позовава длъжникът, следва да е извършено след приключване на съдебното дирене в производството по постановяване на съдебното решение относно пасивното вземане – т.е. вземането, което принудително се изпълнява /следва да се посочи, че прихващането е материалноправна възможност за защита на длъжника и упражняването й не е ограничено със срок; правото на прихващане не се преклудира и губи и може да бъде упражнено от длъжника във всеки един момент/. Наличието или липсата на активното вземане се проверява в производството по чл. 439 ГПК, като при постановено в друго производство влязло в сила решение, с което се установява съществуването на активното вземане, решаващият съд следва да зачете силата на пресъдено нещо на това решение.

Независимо от начина на установяване на съществуването на активното вземане и на начина на осъществяване на правото на прихващане – извън процеса или в процеса, правният ефект на изявлението за прихващане настъпва с обратно действие от момента, когато прихващането е могло да се извърши – когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо – в този смисъл виж Решение № 50160 от 24.11.2022 г од. на ВКС по т. дело № 2248/2019 год., I т. о., ТК.

В разглеждания случай ищецът оспорва съществуването на задълженията в общ размер на 520.10 лв., установени със сила на пресъдено нещо с решение от 13.11.2020 год., постановено по гр.дело №58645/2018 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, влязло в сила на 14.01.2021 год., които се изпълняват принудително по изпълнително дело №20218560400517 по описа на частен съдебен изпълнител Б.Б., с рег.№856 на КЧСИ /образувано въз основа на издадения в полза на ответника изпълнителен лист от 01.02.2021 год./, като се позовава на отправено от него до ответника изявление за прихващане с рег.№П-1709 от 10.02.2021 год. – след влизането в сила на посоченото решение, с насрещното му вземане по чл. 137, ал. 2 ЗЕ за сумата от 15 055 лв., представляваща цена за ползването на изградено от ищеца съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа /външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен топлопровод/ на жилищна сграда с магазини и подземни гаражи, находяща се в гр.София, ул.******* УПИ VІІ-419, 420 и *******“, за периода от 28.06.2006 год. до 26.01.2012 год. Т.е. релевираната претенция е основана на новонастъпил факт, което съответно обуславя наличието на правен интерес за ищеца да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемото право.

Безспорно е във въззивното производство, че с решение от 13.11.2020 год., постановено по гр.дело №58645/2018 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, което е влязло в сила на 14.01.2021 год., е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу „С.П.“ ЕООД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 41 лв. – цена на топлинна енергия за периода от 01.03.2015 год. до 30.04.2015 год., дължима по силата на писмен договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди №4524/391304 от 09.09.2011 год. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“*******, магазин 6, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.04.2018 год. до окончателното й изплащане и 10.96 лв. – цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.03.2015 год. до 30.04.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.04.2018 год. до 4 окончателното й изплащане, като „С.П.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.С.“ ЕАД направените разноски в исковото производство и заповедното производство в общ размер на 453.20 лв. На 01.02.2021 год. в полза на „Т.С.“ ЕАД бил издаден изпълнителен лист, въз основа на който срещу ищеца било образувано изпълнително дело №20218560400517 по описа на частен съдебен изпълнител Б.Б., с рег.№856 на КЧСИ.