Решение № 4552 от 27.07.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е

Гр.София, 27.07.2020 г.

В И М Е Т

О Н А

Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав отделение, в публичното заседание на девети юли през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 7350 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищцата в първоинстанционното производство Р.Ф.Н. - К., чрез пълномощника й адв.Д.Х. срещу постановеното от СРС, ГО, 87 състав решение № 74649 от 24.03.2019 г. по гр.д. № 35164/2017 г., с което са отхвърлени изцяло иск при квалификацията на чл.344, ал.1, т.1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на Р.Ф.Н. - К., извършено със Заповед № 1030/25.04.2017 г. на Изпълнителния директор на Л.Е." ЕООД, с която на основание чл.71, ал.1 от КТ, считано от 26.04.2017 г. е прекратено трудовото й правоотношение за длъжността "превозвач поща", иск по чл.344, ал.1, т.2 от КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност„превозвач поща "Л.Е." ЕООД, и иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 вр.чл.225, ал.1 и ал.2 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата обезщетение за оставането й без работа вследствие незаконното уволнение в размер на 2

760 лв. за периода от 03.05.2017 г. до 03.11.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

С решението съдът е отхвърлил като неоснователен и искът с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, във вр. с чл. 52 от ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 2 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди в резултат на уволнението, ведно със законната лихва от 03.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.

С решението съдът е осъдил на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Р.Ф.Н.

-К., ЕГН **********, с адрес ***,да заплати на „Л.Е." ЕООД, ЕИК *******, със седалище ***, сумата от 400 лв., представляваща сторените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение в производството.

Възивната жалба съдържа оплаквания за необоснованост на обжалваното решение и постановяването му в нарушение на материалния закон по подробно изложени съображения. По-конкретно се поддържа, че работодателят е злоупотребил с правата си, трудовото правоотношение между страните е прекратено когато ищцата е ползвала отпуск за временна нетрудоспособност поради бременност, за което работодателят е бил своевременно уведомен. Искането към въззивната инстанция е да отмени решението в и уважи исковете при квалификацията на чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ и по чл. 49, вр. с чл. 45, във вр. с чл. 52 от ЗЗД. Претендира разноски.

Въззиваемата страна "Л.Е." ЕООД, чрез пълномощника си адв.Н.К., оспорва въззивната жалба по съображения изложени в депозирания по реда на чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор, с който се поддържа за неоснователност на жалбата.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа жалбата, обсъди събраните доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл.

269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;

№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ.

При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства - вкл. трудов договор № 1309/28.02.2017 г., се установява, че за периода от 28.02.2017 г. до 26.04.2017 г. страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността "превозвач поща", както и че в сключения трудов договор - чл.3 от същия страните са уговорили срок за изпитване от 6 месеца, като посочената

„клауза за изпитване" за срок от 6 месеца е била уговорена в полза на работодателя.

Със Заповед № 1030/25.04.2017 г. на

Изпълнителния директор на Л.Е." ЕООД, считано от 26.04.2017 г. е прекратено трудовото правоотношение между страните, едностранно от работодателя, без предизвестие, на основание чл. 71, ал. 1 от КТ.

Законосъобразен е изводът на СРС, че основанията за прекратяване на трудовите правоотношения по Глава XVI от КТ, регламентирани в разпоредбите от чл. 325 до чл. 336, са неприложими към режима на договорите със срок за изпитване по чл. 70 и чл. 71 от КТ. Прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 71 от КТ представлява самостоятелно основание за преустановяване на трудовоправната връзка, имащо сходство и с регламентацията на срочните трудови договори по чл. 68 от КТ, което не се подчинява на изискванията в Глава

XVI от КТ. Договорът със срок за изпитване обаче не е срочен договор по смисъла на чл.

68 от КТ - той не се прекратява с изтичане на срока, а модалитетът "срок за изпитване" дава възможност на страната, в полза на която е уговорен срокът, да прекрати договора до изтичането му. Докато тече срокът за изпитване, съществуването на договора е несигурно. Той не е окончателно сключен, работникът не е окончателно приет

(арг. от чл. 71, ал. 2 и чл. 70, ал. 1, изречение 1 от КТ), а зависи от волята на страната, в чиято полза е уговорен срокът.

Съгласно чл. 70, ал.1 от КТ когато работата изисква да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното приемане на работа може да се предшествува от договор със срок за изпитване до 6 месеца.

Следователно договорът за изпитване се сключва, когато работникът или служителят постъпва първоначално на работа при съответния работодател. Максималната продължителност на изпитването е до 6 месеца. Не е допустимо срокът на договора за изпитване да бъде продължен чрез подписване на допълнителни споразумения. Законодателят дава право на страните за една и съща работа да сключат само един трудов договор със срок за изпитване и ако в уговорения срок, страната, която се ползва от него, не направи волеизявление за прекратяване, трудовият договор се смята за окончателно сключен - чл. 71, ал. 2 от КТ.

По делото се установява, че работодателят е упражнил потестативното си право да прекрати трудовия договор в рамките на уговорения срок за изпитване. Законосъобразен и мотивиран е извода на първостепенния съд, че атакуваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена на ищеца и съответно трудовото правоотношение между страните е прекратено в рамките на уговорения с Трудовия договор от 28.02.2017 г. срок за изпитване в полза на работодателя. Съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от КТ до изтичане на срока за изпитване страната, в чиято полза е уговорен този срок, може да прекрати договора без предизвестие. Следователно тя може да стори това във всеки момент до изтичането му — от първия до последния ден на уговорения срок. В настоящия казус се установява, че уговорения между страните 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя е до 28.08.2017 г.

Това означава, че работодателят може във всеки момент, до изтичане на този срок да отправи изявление до служителя за прекратяване на трудовия договор. Не е необходимо това изявление да бъде мотивирано. Достатъчно е да бъде ясно и безусловно изразено. В разглежданата хипотеза, това изявление е отправено от работодателя до ищеца, посредством Заповед № 1030/25.04.2017 г. на Изпълнителния директор на Л.Е." ЕООД, достигнала до знанието на ищцата на 03.05.2017 г., което означава, че изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 71, ал. 1 от КТ е достигнало до служителя в рамките на уговорения изпитателен срок. Мотивите на работодателя за неговото решение да прекрати трудовия договор, в срока по чл. 71, ал. 1 от КТ, не подлежат на съдебен контрол.

Изложеното обосновава извода, че уволнението ищцата се явава законосъобразно, поради което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен.

С оглед неоснователността на главния иск неоснователни се явяват и акцесорните искове по чл.344, ал.1, т.2, т.3 във вр.чл.225, ал.1 и ал.2 от КТ.

По иска с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, вр. с чл. 52 от ЗЗД.

Съгласно трайната практика на съдилищата, проведена и с ППВС № 4/1975 г., право на обезщетение има само служителят, който е бил уволнен и то само до размерите, предвидени в чл. 225, ал. 1 КТ, в случаи на отмяна на уволнението. Отговорността е специална и е лимитативно определена в закона до 6 брутни трудови възнаграждения.

Върховният касационен съд е последователен в практиката си, че при отмяна на незаконното уволнение и по изричната разпоредба на чл. 225, ал. 1 КТ, работникът или служителят не може да разшири обема на отговорността на работодателя чрез предявяване на иск на общо основание - чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Действително в ППВС № 4/1975 г. се предвижда отговорност и по общия ред на работодателя за действително причинени вреди, но само в хипотезата когато ръководителят на организацията или учреждението, в които е издадена заповедта, недобросъвестно е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя, и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. В тази връзка законосъобразен е изводът на първостепенният съд, че с оглед установените по делото факти в случая не сме изправени пред такава хипотеза.

В разглеждания казус отношенията между ищцата и работодателя й са били регламентирани от трудовия й договор по

КТ, в който не е предвидена възможност да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, извън изрично уредените в КТ случаи. Последиците от неизпълнение на задълженията от страните по трудовия договор са други и са регламентирани също в КТ, където са уредени границите както на имуществената, така и на неимуществената отговорност на работодателя.

Присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по време на действието на трудовото правоотношение, изрично уредено в КТ, е например по реда на чл. 200 КТ - единствено в случаите на трудови злополуки и професионални заболявания, при императивно предвидени предпоставки за това, както и по реда на чл. 226, ал. 3 КТ, при неиздаване или несвоевременно издаване на документи или погрешно попълване на такива, във връзка с трудовия договор. Тези норми лимитативно определят кога и при какви условия работодателят може да отговаря за неимуществени вреди, причинени по повод трудовото правоотношение и те не могат да се тълкуват разширително.