Протокол № 1316 от 09.07.2025, Районен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 1316 гр. Пазарджик, 09.07.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ани Харизанова при участието на секретаря Наталия Димитрова

Сложи за разглеждане докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело № 20255220100143 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 11:54 часа се явиха:

Ищецът Н. Л. Г. - редовно призован чрез процесуалния си представител, не се явява и не изпраща представител.

Постъпила е молба с вх. № 19078/04.07.2025 г. от адв. И.-М., пълномощник на ищеца, с която моли да се даде ход на делото. Няма възражения по доклада. Моли да се даде възможност на вещото лице да изготви ССчЕ. Няма да сочи други доказателства.

Ответното дружество „К.“ ЕООД - редовно призовано чрез процесуалния си представител, не изпращат законов или процесуален представител.

Постъпила е молба с вх. № 18927/03.07.2025 г. от адв. Х. Г., пълномощник на ответника, с която моли да се даде ход на делото в тяхно отсъствие. Поддържа ОИМ и доказателствата предоставени с него. Прави искане за постановяване на неприсъствено решение. Изразява становище по допуснатата ССчЕ и по съществото на спора. Претендира разноски.

Вещото лице Б. С. Д. – не се явява.

СЪДЪТ констатира, че в. л. Д. не е призована за днешното с. з.

СЪДЪТ счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на делото, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

1

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване фактическата страна на спора.

СЪДЪТ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:

Подадена е искова молба, в която се твърди, че ищецът е сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000, 00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 47%, годишен процент на разходите 58,37% .

Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора заемателят дължи и неустойка в размер на 1942,12 лева, в случай, че не осигури обезпечението посочено в чл.6 от договора - банкова гаранция или поръчители.

Твърди се, че с договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 2420,00 лв., като съображенията затова са следните:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като с тава дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочени те основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,предл.З от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.

26, ал.1, нр. 3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интереси те на доверителя ми с цел извличане на собствена изгода на 2 кредитора.

Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както е прието в решение № 452/25.06.201Ог. по гр. д . Nq 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.

„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...”

Твърди се, че когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/. При заем с кратък срок на ползване /4 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 200 % по-висок от стойността на заема не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.

Толкова висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси. Размерът на формираната от ответника печалба надвишава близо трикратно размера на предоставения заем.

Сочи се, че съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.

Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми. При обезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 47,00 % годишно, към която следва да се прибави скритата лихва под формата на неустойка надхвърля с над 10 пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, 3 установени в обществото/, тъй като надвишава драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесната ктауза на договора, обективирана в чл.18 от договора накърнява договорно то равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за доверителя ми.

Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. на ПМС № 426/14г. В настоящия случай чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва поставяйки на кредитополучателя неизпълними условия, като по този начин кредитора създава предпоставки за начисляване на допълнително възнаграждение за неустойка .

При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и поетите с него права и задължения се формира извод, че последният има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следва при преценка на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция /така в определение № 351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг, дело № 3026/2015г., 1 г.о./. Също така, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден, 4 кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит.

Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От изложено то следва, че законът поставя важен акцент па посочените уговорки. Поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне па яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвеният процент по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК/ и годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита / чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК/, чието изчисляване се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове. Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизи тите на договора за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР - представляващи част от същественото съдържание на договора прави цялото заемно съглашение нищожно.

По същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 50 % от предоставената главница, като поставя неизпълними условия на кредитополучателя, което, освен на цитираните ограничения в ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност на клауза За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въведоха практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създадоха предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворя!', те включиха в договорите за потребителски кредит санкции 5 заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията па потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване па фирми -гаранти, небанковите финансови институции си осигуриха допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на В КС но т.д. No 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или ненарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.