Решение № 4046 от 17.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4046 гр. Пловдив, 17.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20235330110507 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба на И. Х. Г., ЕГН **********, от ********, бул. ***********************, против „Креди Йес“ ООД, с ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв., представляваща частичен иск от общата стойност на иска в размер на 1 597,72 лв., платена без основание за периода от 03.11.2022 г. до 15.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 18.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.

Твърди се, че на 03.11.2022 г. ищецът посетил офис на ответника, като пожелал да сключи договор за паричен заем. Сочи се, че му б ила предоставена заемна сума от 2 500 лв., като впоследствие на 10.05.2023г. му било издадено удостоверение за активен дълг, видно от което заплатил до този момент 2 410 лева, като дружеството претендирало още и сумата от 1 687,72 лева, която ищецът също платил, макар договор за паричен заем да не му бил предоставен.

Излага се, че разликата между общоплатената сума от 4 097,72 лева и заемната такава от 2 500 лева в размер от 1 597,72 лева била платена при начална липса на основание.

Ищецът поддържа, че ако се установи наличието на договор за кредит, то същият е недействителен.

Отправено е искане за присъждане на разноски , в това число и за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от 1

ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът оспорва иска и отрича пороците на договора. Не се оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит на 03.11.2022 г. Счита, че договорът е действителен, като ГЛП е 3,330%, а ГПР е 48,325%. Излага се, че неустойката в чл. 8 от договора е действително и индивидуално уговорена, същата представлява разход, уговорен във връзка с неизпълнение на договорните задължения на потребителя, поради което не може да се определи като възнаградителна лихва и съответно не може да се отнесе към ГПР.

Отправено е искане за присъждане на разноски.

Преди открито съдебно заседание и след насрочване на делото ищецът на основание чл. 143, ал. 2 от ГПК сочи се, че може и да е подписал твърдения от ответника договор за кредит, но не му е предоставен екземпляр от същия в отклонение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че договорът е недействителен на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, понеже че неустойката е следвало да бъде включена в ГПР. Ищецът е на мнение, че клаузата за неустойка е нищожна поради нарушение на материалния закон и добрите нрави, понеже за поръчителство или поемане на солидарно задължение се изисква обилна документация да бъде събрана в кратък срок.

Излага се, че неустойката е недействителна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които се покриват от ГПР, а последният не може да бъде по-висок от пети пъти размера на законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи се, че неустойката протИ.речи на чл.

71 от ЗЗД и на чл. 33 от ЗПК.

В открито съдебно заседание на 29.02.2024 г. ищецът е увеличил исковата си претенция, като вместо първоначално предявения частичен иск за 50 лв. претендира пълния размер на исковата си претенция, а именно 1 597,72 лв. Съдът е допуснал така направеното изменение на исковата молба на основание чл. 214 от ГПК поради наличието на предпоставките за същото.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца да докаже, че е платил по процесния договор сочената сума, а в тежест на ответника да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на същата.

Съдът намира, че между страните е сключен Договор за паричен заем № 588603 на 03.11.2022 г. От същия се установява, че на потребителя е бил предоставен заем в размер на 2 500 лв., който последният се е задължил да върне на погасителни вноски. В договора е посочен месечен лихвен процент по заема – 3,330% и годишен процент на разходите (ГПР) – 48,325%.

Посочената обща сума за плащане по договора е 2 934,42 лв. Освен това в чл.

8 от договора е договорена и неустойка в размер на 1 403,58 лв. при неизпълнение на задължение на заемополучателя да осигури в тридневен срок от сключването на договора обезпечение, посочено в чл. 6 от договора – макар и да не е избран и маркиран нито един от възможните варианти, или ако представеното обезпечение на отговаря на изискванията, посочени в Общите 2 условия. Неустойката е предвидена да се заплаща разсрочено по 155,96 лв. на месец заедно с погасителните вноски по договора и с която дължимата по договора сума нараства в размер на 4 338 лв.

От представените по делото доказателства се установява реалното отпускане на заетата сума, клаузата за неустойка в договора и наличието на нейните предпоставки за дължимост и начисляване съгласно клаузите на договора. Единствено ответникът по делото не успя да докаже действителността на договора по изложените по-долу съображения, поради което исковата молба се явява основателна.

На първо място, неустойката за непредставяне на обезпечение по договора представлява скрито възнаграждение, което е свързано с оскъпяване на кредита по недопустим от закона начин. Като разход по кредита неустойката следва да бъде включена в ГПР. Макар и да няма яснота за това какви компонентни са включени в ГПР, то признанието на ответника, че неустойката не е включена в ГПР, както и самият размер на неустойката спрямо размера на кредита и договорната лихва, са достатъчни, за да се направи извод, че посоченият в договора ГПР не е действително прилагания. С включването на неустойката в ГПР процентът на ГПР щеше да надхвърля този, посочен в договора за кредит. Изложеното налага извод за нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С невключване на неустойката в ГПР, а представянето й на потребителя като неустойка за неизпълнение на договорно задължение, кредитодателят нарушава посочената законова разпоредба и въвежда потребителя в заблуждение. ГПР следва да е посочен в реален размер, а не само формално, за да гарантира правата на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Тези аргументи водят до извод за недействителност на договора.

На следващо място, клаузата за неустойка е нищожна. Налице е нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК , доколкото ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва с включване на неустойката.

В процесния случай клаузата на договора за ГПР е неравноправна, като това е доказано по категоричен начин.

Размерът на неустойката (повече от половината от главницата по кредита и три пъти повече от възнаградителната лихва) и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение по договор за потребителски кредит, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка – каквито са и фактите по настоящия казус. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка. Липсата на обезпечение е свързано единствено с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, 3 каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Неустойката в същото време, преценена към момента на неизпълнение на задължението в съответствие с т. 3 от Тълкувателно решение № * от ***** г. по тълк. дело № 1/2009 г. по описа на ВКС, ОСТК, съдът намира за прекомерна, понеже е в размер повече от половината от главницата по кредита, а се начислява едва три дни след сключването на договора, за кредитора не са възникнали никакви вреди и дори не е настъпил падежът на първата погасителна вноска. Предоставянето на обезпечение не е въведено като условие за предоставяне на кредита, което дава основание да се счита, че кредитодателят няма интерес от обезпечението, а по-скоро от получаване на неустойката, която всъщност се явява скрита печалба. Неустойката се заплаща на вноски и е включена в погасителния план, което подкрепя изложените аргументи.

Потвърждение за изложените аргументи са и твърденията на ответника на стр. 4 абзац втори от отговора на исковата молба, в която се казва, че неустойката представлява „разход, уговорен във връзка с неизпълнение на договорните задължения на потребителя“. Следователно този разход е следвало да бъде включен в ГПР, но това не е направено.

В гореизложения смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив, макар и постановена по заповедни дела: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.; Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.; Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.;

Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

В обобщение, Договорът за паричен заем № ****** на ************ г. е недействителен основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно Решение на СЕС от ********* г. по дело C-714/22, ако договор за потребителски кредит е прогласен за недействителен, на основание чл. 23 от ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на кредита (главница), но не и лихва и други разходи по кредита. Съгласно Решение на СЕС от ******** г. по дело C-520/21, при недействителност на потребителския договор кредиторът няма право на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита и законната лихва за забава от поканата за плащане.

Следователно всичко, което е дадено от ищеца на ответника по недействителния договор, с изключение на главницата по същия, подлежи на връщане, от което следва извод, че исковата молба е доказана по основание.

Съгласно приетото от съда заключение на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза ищецът е заплатил на ответника по договора общо 4 097,72 лв. Съдът кредитира заключението на вещото лице като достатъчно пълно и ясно, както и обосновано, поради което му дава вяра за удостовереното в него. Разликата между общо платеното по договора, установено от вещото лице, и чистата стойност на кредита в размер на 2 500 лв. е 1 597,72 лв., което е пълният размер на претенцията, поради което същата е доказана по размер.

Следователно исковата молба за връщане на дадено без основание е основателна, като ответникът следва да бъде осъден да върне на ищеца 4 претендираната сума. Ответникът не успя в процеса да докаже наличието на валидно правно основание за задържане на сумата. Тъй като исковата претенция е по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, съдът се произнася по недействителността на договора за потребителски кредит само в мотивите на решението, като за това обстоятелство не се формира сила на пресъдено нещо между страните.