Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 45 от 12.01.2022, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 2441/2021
Вид
Решение № 45
Подписан
12.01.2022
Състав
Екатерина Владимирова Мандалиева, Величка Запрянова Запрянова, Недялка Димитрова Свиркова Петкова

Цитирани разпоредби

  • чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 229, ал. 1, т. 4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 266, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 133 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.135, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 45 гр. Пловдив, 12.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско дело № 20215300502441 по описа за 2021 година

Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от М. Б. М., ЕГН **********, с адрес гр. П., ***, чрез адвокат С.Я., против решение № 261327/26.04.2021 г., постановено по г. д. № 16993/2019 г. по описа на РС Пловдив, с което е обявен за относително недействителен по отношение на „Триера“ООД, ЕИК 115053497, със седалище и адрес на управление: гр.

Пловдив, р-н Южен, ***, сключеният между ответниците Б. М. М., ЕГН ********** и М. Б. М. с ЕГН: ********** договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт № ***г. по описа на нотариус Иван Иванов, с рег. № 230 на НК и район на действие - Районен съд Пловдив, по силата на който Б. М. М. в качеството си на продавач е прехвърлил на дъщеря си М. Б. М. правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Пловдив, с адрес: гр. П., ***, с предназначение - жилище, апартамент на едно ниво, със застроена площ съгласно скица -34,31 кв.м., състоящ се от една стая, готварна, баня-клозет и антре, ведно с прилежащо избено помещение 14, с полезна площ от 3,45 кв.м., при граници- отляво-изба 15 и коридор, ведно с 0,247% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, при граници: на същия етаж самостоятелни обекти с идентификатори: *** и ***, под обекта - с идентификатор ***, над обекта – с идентификатор

***, при запазено в полза на М. А. Т. с ЕГН: ********** доживотно и безвъзмездно право на ползване, срещу продажна цена в размер на 9500 лева, като са присъдени 1379,70 лева, представляващи направени по делото разноски.

В жалбата са изложени оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция свързани с недопускането до разпит на двама свидетели на ответника, довели и до постановяването на неправилен акт. Моли се за отмяна на атакуваното решение и за 1 отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от „Триера“ООД, чрез адвокат А.П., с който се оспорва жалбата като неоснователна и се изразява несъгласие с твърденията на жалбоподателя за допуснати нарушения на процесуалните правила от страна на районния съд. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 135, ал. 1, във вр. с ал. 2 от ЗЗД, предявен от „Триера“ООД срещу Б. М. М. и М. Б. М. за обявяване на относителна недействителност по отношение на „Триера“ООД на сключения между Б. М.

М. и М. Б. М. договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт № *** г., том ***г. по описа на нотариус Иван Иванов, с рег. № 230 на НК и район на действие Районен съд Пловдив.

Претенцията е обоснована с твърдение ищецът да е кредитор на Б. М. М. с вземане по три броя записи на заповед, издадени на 24.07.2019 г., първият от които с падеж 30.09.2019 г. Преди неговото настъпване издателят се разпоредил, чрез процесната сделка, възмездно, в полза на своята дъщеря, с притежаван недвижим имот, находящ се в гр. П., ***, с предназначение - жилище, апартамент, като по този начин намалил имуществото си.

Доколкото то цялото служи за обезпечение на задълженията на последния, действителността на посочената покупко – продажба от 05.09.2019 г. се атакува като действие, увреждащо интереса на кредитора.

Ответниците оспорват иска. Твърдят, че въпреки роднинската връзка помежду им М.М. не е знаела за сочените задължения на своя баща. Последният от своя страна оспорва да е длъжник на „Триера“ООД.

Производството по делото пред районен съд е било спряно на основание чл. 229, ал.

1, т. 4 от ГПК до приключване на друго такова по предявен от кредитора иск за съществуване на соченото негово вземане срещу първият от ответниците, съгласно т. 2 от тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

За да постанови обжалваното сега решение, районен съд е приел за доказано качеството на кредитор на ищеца по отношение на Б.М. и извършването от последния на увреждащо интересите на кредитора действие в лицето на атакуваната сделка по продажба на правото на собственост върху описания недвижим имот. Заключил е, че в случая е приложима презумпцията за знание за увреждането по чл.135, ал. 2 от ЗЗД, с оглед установената роднинска връзка между страните по атакуваната сделка, която не е опровергана по надлежен ред и на това основание е обявил за относително недействителен по отношение на „Триера“ООД сключения между ответниците Б.М. и М.М. договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт № ***г. по описа на нотариус Иван Иванов, с рег. № 230 на НК и район на действие - Районен съд Пловдив.

При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните указания дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС.

По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното решение:

От фактическа страна няма спор, а и от представения по делото Нотариален акт № *** г. по описа на нотариус Иван Иванов, с рег. № 230 на НК се установява, че на 05.09.2019 г. жалбоподателят Б.М. е прехвърлил правото на собственост върху процесния недвижим 2 имот по договор за покупко – продажба в полза на жалбоподателката М.М..

Обстоятелството, че купувачът по атакуваната сделка е дъщеря на продавача е обявено за безспорно.

На следващо място с влязло в сила на 24.11.2020 г. решение № 260102/30.10.2020 г. по т.д.№ 1059/2019 г. по описа на ОС Пловдив, е признато за установено, че Б. М. М. дължи на „Триера“ООД сумата от 100 000,00 лева – главница, дължима по запис на заповед, издаден на 24.07.2019 г., без протест и без разноски, платим на падеж 30.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 07.10.2019 г. до окончателното погасяване, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 08.10.2019 г. по ч.г.д.№ 16106/2019 г. по описа на РС Пловдив.

При така установените данни, във въззивното производство спорът между страните, е концентриран върху това знаел ли е купувачът по атакувания договор за продажба на недвижим имот от 05.09.2019 г., че със сключването му се увреждат интересите на кредитора на продавача, съответно, оборена ли е презумпцията за знание за увреждането в хипотезата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД.

Съгласно чл. 135, ал. 1 от ЗЗД кредиторът има право да иска да бъдат обявени за недействителни по отношение на него всички действия, с които длъжникът го уврежда. За уважаването на иск с тази правна квалификация е необходимо ищецът да има качеството на кредитор, да е налице увреждащо го действие на неговия длъжник, вземането на кредитора да е възникнало преди датата на извършването на атакуваното длъжниково действие, а при възмездно разпореждане и знание към този момент на третото лице, съдоговорител на длъжника, за увреждането. Знанието за увреждане се предполага до доказване на противното, когато третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника (чл. 135, ал. 2 от ЗЗД).

По отношение качеството кредитор - кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Самото вземане може да не е ликвидно и изискуемо, но трябва да бъде действително. В случая наличието на установено както по основание, така и по размер действително вземане на въззиваемото дружество срещу жалбоподателя М., е установено с посоченото по – горе влязло в законна сила решение № 260102/30.10.2020 г. по т.д.№ 1059/2019 г. по описа на ОС Пловдив. Качеството кредитор е възникнало на датата на издаване на записа на заповед – 24.07.2019 г., а прехвърлителната сделка, с която длъжникът се е разпоредил със свое имущество е на 05.09.2019 г., тоест след като въззиваемото дружество вече е придобило качеството на кредитор по вземане от записа на заповед.

Относно наличие на действие, увреждащо кредитора - съдебната практика е непротиворечива в становището си, че увреждащо е всяко действие, с което длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или създава трудности за удовлетворение на кредитора. Това е така, доколкото за обезпечение вземането на кредитора служи цялото имущество на длъжника ( чл. 133 от ЗЗД), а всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. В случая извършеното от длъжника действие по отчуждаване на собствения му недвижим имот с процесната сделка от 05.09.2019 г. е безспорно, следователно безспорно се явява установено и увреждането на кредитора. Без значение е обстоятелството, че разпореждането е възмездно и длъжникът придобива насрещна престация, тъй като по този начин се дава възможност на длъжника да избира с кое имущество да изпълни задължението си, което противоречи на правилото по чл. 133 от ЗЗД.

Относно знанието за увреждане - съдебната практика приема, че длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане (Решение № 93/28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г., II т. о. на ВКС).

Такъв е и настоящият случай, в който вземането на кредитора е възникнало на 24.07.2019 г., а процесната сделка е извършена на 05.09.2019 г. Предвид искането за обявяване недействителност на възмездна сделка – продажба, знание за увреждането обаче е 3 необходимо и у третото лице, съдоговорител на длъжника. В случая същото се предполага по силата на предвидената в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД презумпция за знание, доколкото купувачът е низходящ (дъщеря) на продавача (длъжник).

За нейното оборване доказателствената тежест е на жалбоподателите, ответници в първоинстанционното производство. В тази връзка пред въззивната инстанция са допуснати в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК и събрани свидетелски показания.

Свидетелката И. Г., фактически съжител на сина на жалбоподателя М., който е брат на жалбоподателката М., е и пълномощник на последната при сключване на процесния договор за покупко – продажба. От показанията се установява, че в нейно присъствие е проведен телефонен разговор между двамата жалбоподатели – баща и дъщеря, в който първият заявил, че желае да прехвърли апартамента на дъщеря си, но не споделил, че има парични задължения. От своя страна свидетелят П. П. – служител във въззиваемото дружество, на длъжност „***“ установи, че е присъствал на разговори с жалбоподателя М. и съпругата му, на които станало ясно, че цялото семейство на жалбоподателя, включително и децата, е ангажирано и запознато със съществуващия негов дълг към работодателя му, в размер на около 300 000 лева.

След преценка показанията на двамата свидетели, при съобразяване на разпоредбата на чл. 172 от ГПК, с оглед установените им отношения със страните по спора, съдът намира, че презумпцията за знание за увреждането по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, не е оборена.

За да бъде преодоляно нейното действие е необходимо наличието на убедителни доказателства, каквито в настоящото производство липсват. Това, че свидетелката е присъствала само на един телефонен разговор между двамата жалбоподатели, не изключва провеждането на други такива, в които да е обсъдено между тях прехвърлянето на имота поради наличието на задължения жалбоподателя. Нещо повече от изнесените в показанията на свидетелката Г. данни следва обоснован извод, че баща и дъщеря поддържат връзка въпреки разстоянието помежду си, като дъщерята се прибира в дома си два пъти годишно, включително е била в България и в годината на прехвърляне на имота. Житейски логично е при това положение дъщерята, да е запозната и в течение на случващото се с членовете на семейството , въпреки нейната отдалеченост. Също така не бе установено логично обяснения за повода и решението на бащата да прехвърли апартамента на дъщеря си, което да налага извършването на процесната продажба в кратък срок след телефонния им разговор. Първоначално свидетелката Г. заяви, че причината била желанието на жалбоподателя „да има нещо на дъщеря му“, но впоследствие отрече да знае защо последният е искал да прехвърли жилището на детето си. В тази им част показанията са противоречиви и непоследователни, поради което и не се кредитират от съда. Още повече не се установи да е реално изпълнено твърдяното намерение на жалбоподателя, че целта му е била да разпредели имуществото си между двете си деца, защото липсва съответно разпореждане в полза на сина му. За установяването на последното в хода на въззивното производство е приета разпечатка от партидата на жалбоподателя в Имотен регистър при АВ, актуална към 29.11.2021 г. (л. 27 от делото на ОС). При това положение и с оглед установеното от личните възприятия на другия разпитан свидетел Петков, в разговори с жалбоподателя и съпругата му, състояли се лятото на 2019 г., съдът приема, че не е надлежно оборена презумпцията за знание у приобретателя – дъщеря на длъжника, установена с разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не е оборена.