Определение № 1318 от 21.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1318 гр. София, 20.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20238002902119 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК„Лев инс“АД срещу решение №117/02.08.2023г., постановено по в.т.д.№93/23г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение №19/15.02.2023г. по т.д.№41/22г. по описа на Окръжен съд Плевен, е уважен предявения от А. Ю. Н. срещу дружеството иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение в размер на 50 000 лв. за неимуществени вреди, причинени й от настъпилата при ПТП на 28.02.2017 г. смърт на турския гражданин М.Е., с когото е живеела на съпружески начала.

В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради материалната му незаконосъобразност и постановяването му в противоречие с практиката на СЕС, неправилно прилагане на правото на ЕС и противоречие със събраните по делото доказателства. Касаторът счита претендираното от ищцата обезщетение за недължимо, тъй като е налице самоувреждане от страна на загиналия, което въззивният съд не е отчел, както и за присъдено такова в изключително завишен размер, поради недоказаност на причинените на ищцата морални вреди. Поддържайки , че по делото не е установено ищцата и починалия да са живели на съпружески начала и връзката им да е била от естеството, налагащо допускането на присъждане на обезщетение по 1 изключение, съгласно разясненията в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.

№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, касаторът прави искане за отмяна на въззивното решение в осъдителната му част и отхвърляне на предявения срещу застрахователното дружество иск.

В съдържащото се в касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът определя като обуславящ материалноправен въпрос, формирал решаващите изводи на въззивния съд,въпросът за приложението на принципа на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД,който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.

№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и с ППВС №4/1968г. Основавайки се на изложените от него в касационната жалба оплаквания, касаторът формулира три въпроса, като такива „от компетенцията на върховен съд“, а именно:

1. Кои конкретни отношения в настоящия казус между пострадалия летално и ищцата следва да бъдат обусловени като изключително близки?;

2. Как следва да се прилага принципа на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при определяне на дължими суми от лице, което твърди,че е живяло във фактически съпружески начала?;

3. При изследване ведно с останалите конкретни икономически и социални условия съобразно датата на деликта – 2017г., доколкото петитума на иска е искане за присъждане на парична сума каква е справедливата сума на обезщетение в настоящия казус и на основание кои обективни факти и обстоятелства, свързани с личността на пострадалия следва да бъде определена?

Непосредствено след поставянето на въпросите, касаторът е посочил,че „точното прилагане и развитие на правото по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, както и правилността на постановения съдебен акт във връзка с правилно прилагане на материалния закон“.

Ответницата по касационната жалба А. Ю. Н., в представен от нея в 2 законоустановения срок писмен отговор, навежда съображения както за липса на надлежно обосновани от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол върху въззивното решение в обжалваната му част, така и за нейната неоснователност. Моли достъпът до касация да бъде отказан, евентуално - въззивното решение да бъде потвърдено в обжалваната му от касатора част.Претендира се от процесуалния й представител адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, определено по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

Първоинстанционният Плевенски окръжен съд е бил сезиран с искова молба от А. Н., с която на основание твърдения за осъществявано от нея фактическо съпружеско съжителство с М.Е. в продължение на повече от 10 години, изпълнено с взаимно разбирателство, топлота и силна обич; за настъпилата негова внезапна смърт,вследствие на претърпяно на 28.02.2017г.

ПТП при наличието на валидно застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника; за преживян от нея вследствие на това първоначален шок, а непосредствено след това - силни душевни болки и страдания от внезапната и нелепа загуба на опората в живота си, е поискано да й бъде присъдено обезщетение по чл.432 ал.1 ГПК в размер на 100 000 лв.

С постановеното от първата инстанция решение е приет за установен от заключението на автотехническата експертиза механизмът на настъпилото на 28.02.2017г. на автомагистрала в Унгария ПТП, където, в движение е възникнало внезапно спукване на задна лява гума на управлявания от пострадалия Ероглу автомобил, след което същият е бил блъснат от движещия се след него товарен автомобил с румънска регистрация, при което Ероглу е загинал на място. Позовавайки се на практика на ВКС, окръжният съд е приел,че същият попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, доколкото не е установено вината за ПТП да е била негова. Приел е,че, макар от 3 свидетелските показания да се установява наличие на емоционална и интимна връзка между пострадалия и ищцата, започнала през 2008г. и продължила и към момента на смъртта му, като двамата да са споделяли общите си преживявания по повод на срещи с роднини и приятели и отсядане в домовете и на двамата в България и в Германия, не е налице успешно проведено пълно и главно доказване от страна на ищцата наличие на фактическо съпружеско съжителство с починалия, основано на дълготрайност, общо домакинство и грижа, което да обуслови присъждане в нейна полза на обезщетение за причинените й от смъртта му неимуществени вреди. По тези съображения съдът е отхвърлил иска изцяло.

За да постанови обжалвания пред настоящата инстанция правен резултат,съставът на ВТАС е приел, че, съгласно чл.269 изр.2 ГПК, е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради което дължи да се произнесе в техните предели, а служебно – само когато неправилно е приложена императивна правна норма. Като спорен пред въззивната инстанция съставът е определил въпросът дали между починалия и ищцата е съществувала такава дълбока и трайна емоционална връзка,при наличието на която,съгласно тълкувателната практика на ВКС, се дължи обезщетение за неимуществени вреди на фактическата съпруга. За да разреши този въпрос, съдът се е позовал на ТР №1/21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/1961г. и ППВС №5/19690г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Посочил е,че в ППВС №5/1969г. е прието,че право на обезщетение за неимуществени вреди има и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с пострадалия в резултат на непозволено увреждане, без да е сключен брак /продължителна и трайна връзка/, при условие,че това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на морала. За да дефинира понятието „фактическо съжителство на семейни начала“ въззивният състав се е позовал на §1 т.18 ЗПКОНПИ и §1 т.6 ЗСВ, където то е определено като доброволно съвместно съжителство на две пълнолетни лица, по отношение на които не съществува родство, представляващо пречка за 4 сключване на брак, което е продължило повече от две години и при което лицата се грижат един за друг и за общо домакинство. Аргументирайки се със съществуваща съдебна практика, съдът е извел,че постоянното съвместно живеене не е задължителна предпоставка и не е белег на фактическото съжителство. На тази база е обсъдил събраните по делото свидетелски показания, от които е приел за установено,че в продължение на 9 години преди смъртта на Ероглу, той и ищцата са живели семейно като фактически съпрузи – от запознанството им през 2008г. и до смъртта му са заедно; живеели са както в Германия, така и в България; пътували са заедно, включително са почивали заедно; посещавали са заедно заведения; между тях са били налице чувства, интимна връзка и множество съвместни преживявания; разходвали са заедно парични средства и са вземали общи решения във връзка със своя бюджет. Фактът,че двамата не са имали адресна регистрация на един и същ адрес, съдът е приел за непроменящ направения извод за наличие на фактическо съжителство, като се е обосновал с битуващото в обществото лица да не живеят реално на адрес, на който са регистрирани. По тези съображения съдът е заключил,че ищцата е материалноправно легитимирана да получи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на Ероглу, което е намерил за справедливо в размер на 50 000 лв.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен 5 непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Не отговаря в този смисъл на общия критерий за допустимост нито един от поставените от касатора три въпроса. Първият и третият от тях са от фактически, а не от правен характер, тъй като предполагат отговор, който да бъде съобразен с установените по делото въз основа на събраните доказателства обстоятелства. Вторият от тях е формулиран хипотетично.