Решение № 264616 от 09.07.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е гр. София, 09.07.2021 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II E въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл. с. ЕВЕЛИНА

МАРИНОВА при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 9991 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 ГПК.

С решение № 84406 от 11.05.2020 г., постановено по гр.д. № 20156/2019 г. на СРС, ГО, 48 състав, е прогласен за нищожен, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД по иска на Р.Х.С. срещу „К.“ ЕАД като противоречащ на чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договор за кредит № 1088682/05.06.2018 г., сключен между Р.Х.С. и „К.“ ЕАД. Ответникът е осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата, на основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата от 405 лв. адвокатско възнаграждение за безплатна правна защита, и по сметка на СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 380 лв. държавна такса.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника „К.“ ЕАД. Счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага съображения за неправилност на извода на съда, че годишният процент на разходите („ГПР“) в случая надвишава допустимия такъв и че така приетият порок обуславя нищожност на договора за кредит, вместо предвидената в закона частична недействителност, засягаща уговорката за ГПР.

Навежда оплакване, че клаузата на чл.4, ал.1 от процесния договор за кредит не вменява на ищцата в качеството й на потребител задължението да предостави поръчителство, както неправилно е прието от страна на съда, а урежда различни срокове на обезпечение, в случай че потребителят е избрал да предостави такова, а клаузата на чл.4, ал.3 урежда хипотеза, в която потребителят не е избрал да предостави обезпечение и следователно – за последния е била налице възможност да избере между, от една страна – два варианта на обезпечен кредит, и от друга – необезпечен кредит, за които се прилагат различни срокове за разглеждане на заявлението, но не и различни условия по кредита. Въз основа на изложеното поддържа, че се касае за избор, направен по волята на потребителя, а не за вменено му по силата на договора за задължение. На следващо място, счита за неправилни изводите на съда за знание на кредитодателя за задължението на ищцата по сключения между нея и „А.Т.“ ЕООД договор за поръчителство, обосновани от страна на съда с довод за свързаност между дружествата кредитодател и поръчител. Поддържа, че договорът за поръчителство е сключен след този за кредит, с оглед на което, към момента на сключване на договора за кредит, към който следва да се извърши преценката за такова знание, кредиторът няма как да е знаел размера на разхода за поръчителство. Излага съображения, че на ищцата е предоставена пълна и ясна информация включително относно начина на формиране на ГПР, относно възможността да сключи договора с или без обезпечение, съответно – да избере между два вида обезпечения. Навежда доводи, че ищцата е дългогодишен клиент на „Кредисимо“, има сключени множество договори и е собственик на търговско дружество повече от десет години, с оглед на което не се ползва със защитата на потребител, но това й качество е било игнорирано от страна на съда.

Позовава се на нормата на §1, т.1 от ДР на ЗПК, съдържаща дефиниция на „общ разход по кредита за потребителя“ („ОРКП“), която поставя изискване за кумулативно наличие на определени изисквания, на които един разход следва да отговаря, за да бъде включен в общия разход по кредита, а именно: да е пряко свързан с договора за кредит, да е известен на кредитора, да е задължителен за него, а в случай на разход за допълнителни услуги - да е налице и някое от следните алтернативни условия – сключването на договора за услуга да е задължително условие за получаване на кредита или предоставянето на кредита да е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. При липса на някоя от кумулативно изискуемите предпоставки, разходът не може да бъде разглеждан като елемент на ОРКП. Счита, че в случая: разходът на ищцата по договора за получаване на поръчителство не е пряко свързан с договора за кредит, тъй като извършването му не се изисква от договора за кредит, а произтича от волята на ищцата; не е налице знание у кредитора за този разход; този разход не е задължителен за ищцата. Излага съображения за неправилност на изводите на съда относно последицата от непосочване на действителния размер на ГПР и приложението на нормата на чл.22 ЗПК. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата Р.Х.С.. Излага доводи за неоснователност на релевираните с жалбата на ответника оплаквания. Счита за правилни изводите на първоинстанционния съд относно размера на ГПР по договора и последиците от обстоятелството, че възнаграждението на поръчителя е включено в общия размер на разходите по кредита, в подкрепа на което развива подробни съображения. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по евентуалния иск – „А.Т.“ ЕООД, в който излага доводи за неправилност на изводите на съда по предявения срещу „К.“ ЕАД главен иск. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД срещу „К.“ ЕАД и заявен в условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД срещу „А.Т.“ ЕООД.

Ищцата твърди, че на 05.06.2018 г. е сключила с „К.“ ЕАД договор за потребителски кредит № 1088682, а с „А.Т.“ ЕООД – договор за предоставяне на поръчителство. Твърди, че по силата на договора за кредит ГЛП възлиза на 21,24 %, а ГПР – 50 %. Твърди, че действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР е различен от вписания в договора такъв от 50 %, с което ищцата в качеството на потребител е била въведена в заблуждение, което обуславя неравноправност на уговорката за ГПР и следователно – нищожност на последната, което от своя страна води до нищожност на цялата кредитна сделка поради липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за кредит по силата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че уговореното възнаграждение за дружеството поръчител е разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР по арг. от § 1, т. 1 ДР на ЗПК и съставлява нарушение на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.

Поддържа, че прилагането на различен размер на ГПР от посочения в договора за кредит представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на ЗЗП, тъй като не й е било разяснено по ясен и разбираем начин какъв е размерът на всички разходи, тази информация не произтича по прозрачен за ищцата начин от условията на договора, съответно - тя не е могла да разбере икономическите последици от сделката и да вземе информирано решение дали да сключи договора, с което правата й на потребител са били нарушени. Излага съображения, че в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по компоненти. С оглед изложеното счита договора за кредит за нищожен.

В условията на евентуалност поддържа, че е нищожна уговорката за заплащане на възнаграждение на „А.Т.“ ЕООД за учредяване на лично обезпечение.

Твърди, че поръчителят бил определен от кредитодателя, като по силата на подписания договор за поръчителство се е задължила да заплати на дружеството поръчител възнаграждение в общ размер на 2 769, 84 лв., платимо месечно в размер на 115, 41 лв. като добавък към падежната вноска по кредита. Поддържа, че договорът за поръчителство се сключвал между поръчителя и кредитора, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице, следователно договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, бил лишен от основание. На следващо място твърди, че договорката за заплащане на възнаграждение от длъжника на поръчител била в противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност на престациите, тъй като длъжникът по този договор не получавал нищо насреща. Поддържа, че тази договорка се намира в противоречие с с целите на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, тъй като кредитодателят е задължен преди сключване на договора да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, а не да кредитира по безотговорен начин и да прехвърля риска от неизпълнение на своите задължения за предварителна оценка на платежоспособността върху длъжника чрез увеличаване размера на задължението му.

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на договора за потребителски кредит, сключен с „К.“ ЕАД, а в случай че не уважи този иск – да прогласи нищожността на договора за предоставяне на поръчителство, сключен с „А.Т.“ ЕООД.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника по главния иск „К.“ ЕАД, с който оспорва същия. Твърди, че между страните действително е сключен процесният договор за кредит, като ищцата е имала възможност да избере сключването на договора при други условия – необезпечен кредит или да предостави на кредитодателя банкова гаранция, като разликата била единствено в срока за разглеждане на документите, но не и в условията, при които се предоставя сумата. Поддържа, че изборът на ищцата да сключи договор за кредит, обезпечен с поръчителство, бил изричен, самостоятелен и доброволен, направен след като й е била предоставена разбираема информация с цел вземане на самостоятелно и информирано решение. Твърди, че между дружествата ответници е бил сключен отделен договор за поръчителство, по силата на който „А.Т.“ ЕООД се е задължило солидарно да отговаря наред с ищцата за изпълнение на задълженията й по договора за кредит. На следващо място сочи, че възнаграждението на поръчителя можело да бъде заплащано както по сметка на „А.Т.“ ЕООД, така и по сметка на „К.“ ЕАД, в който случай последният само администрирал, приемал плащането, чийто титуляр бил „А.Т.“ ЕООД по силата на отделното правоотношение, възникнало от договора между това дружество и ищцата. Развива доводи, че обединеният погасителен план е бил предоставен на ищцата с цел нейно улеснение, като изрично са били разграничени задълженията й към двете дружества. Акцентира, че направените от ищцата плащания по договорите признават валидността на същите, съответно - и на поетите с тях задължения. Оспорва възнаграждението на поръчителя да съставлява разход по кредита, който е следвало да се включи при определяне размера на ГПР, тъй като услугата е предоставяна от „А.Т.“ ЕООД, а цената й не представлява разход, пряко или косвено свързан със сключването на договора за кредит, като поддържа, че титулярите на вземанията са различни, а кредитодателят не би могъл да знае за уговорките, постигнати между ищцата и другия ответник, тъй като договорът за кредит е сключен по-рано, а ищцата е имала право на отказ от същия, което не е упражнила. Поддържа, че клаузата за сключване на договора за предоставяне на поръчителство следва да бъде квалифицирана като индивидуално уговорена, както и че в тежест на ищцата е да вземе отговорно решение за сключване на договор за кредит, съответно с оглед възможностите си да се задължи или не по същия. Сочи, че сключеният между ищцата и другия ответник договор не бил такъв за поръчителство по чл. 138 ЗЗД, а представлявал договор за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника по евентуалния иск - „А.Т.“

ЕООД. Излага съображения, че действително между дружеството и ищцата е сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който на последната се предоставяли определени услуги /обезпечаване на задълженията й по договора за кредит, сключен с другия ответник/ срещу месечно възнаграждение, дължимо от нейна страна. Сочи, че при отказ на ищцата от договора за кредит или при предсрочно погасяване на същия от нейна страна, възнаграждение към „А.Т.“ ЕООД не е дължимо за периода, за който дружеството не й предоставя услугите си. Счита за неоснователно възражението на ищцата, че възнаграждението, дължимо на дружеството, е следвало да се включва като компонента и да участва при определяне размера на ГПР по договора за кредит по изложените в отговора подробни съображения. Твърди, че сключеният между страните договор има характеристиките на договор за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД, като в изпълнение на същия дружеството е сключило с другия ответник договор за поръчителство, по силата на който се е задължило да отговаря солидарно с кредитополучателя за нейните задължения по договора за кредит, а възнаграждението за предоставяните услуги се дължало по аргумент от нормата на чл. 286 ЗЗД, тъй като такова е било уговорено между страните, а клаузата е действителна, индивидуално договорена и не противоречи нито на закона, нито на добрите нрави.