Решение № 919 от 28.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 919 гр. Пловдив, 28.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330106949 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от Р. Й. П., ЕГН **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от общо 50 лева, от която: 36.99 евро – платена без основание по клауза за заплащане на възнаградителна лихва и сумата от 193.08 евро – платена без основание по клауза за неустойка по Договор за паричен заем № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.04.2025 г., до окончателното изплащане. /размерът на исковите претенции е посочен съобразно допуснатото изменение на исковете с протоколно определение, постановено в открито с.з. о 05.02.2026 год./

Ищцата Р. П. твърди, че е сключила Договор за паричен заем № *** с ответника „Сити Кеш“ ООД, по силата на който е получила в заем сумата от 700 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите от 49,34 %. Съгласно посочения договор, ищцата следвало да върне заемната сума на 23 седмични погасителни вноски, като две от тях били в размер от по 5,45 лева, а останалите вноски били в размер от по 36,26 лева.

Съобразно чл. 6 от договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, който следвало да отговаря на изискванията, разписани в приложимите към договора общи условия. Потребителят следвало да предостави договореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, а при непредоставяне на обезпечение, същият дължал неустойка в размер на 377,64 лева, съгласно чл. 8 от договора. В 1 случая не било предоставено обезпечение, съответно била начислена неустойка с начин на разсрочено плащане, подробно описан в погасителния план към договора. Излагат се съображения за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК. Твърди се, че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на договора. В същия не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент нито размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето. Поддържа се, че договорената възнаградителна лихва била нищожна и поради противоречие на клаузата с добрите нрави. В договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР, като липсвало яснота как е формиран същият, респективно общо дължимата сума по него. В нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, в погасителния план не се посочвало разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Предвид изложеното се претендира връщане на процесните суми, които ищцата счита, че е платила на ответника без основание по клауза за възнаградителна лихва и клауза за неустойка от недействителен Договор за паричен заем № ***. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Сити Кеш” ООД. Моли производството по настоящото дело да бъде съединено за съвместно разглеждане с други искови производства, развиващи се между същите страни пред Районен съд – Пловдив. Посочва, че исковите молби, въз основа на които са образувани делата се отнасят до различен договор за кредит, но във всяко от производствата се оспорва една и съща клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. В случай, че делата не бъдат съединени и при евентуален успешен развой на настоящото производство за ищеца, е направено искане да не бъдат присъждани разноски в полза на ищеца за повече от едно производство. В тази връзка е цитирана съдебна практика, включително ответникът се позовава и на практика на СЕС.

Излага се и становище за неоснователност на исковата претенция. Оспорват се наведените в исковата молба доводи за недействителност на процесния договор за кредит. Твърди се, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на една клауза не може да влече нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Поддържа се, че настоящият случай е такъв, тъй като клаузата за неустойка не е част от съществените елементи на заема. Сочи се, че неустойката не следва да се включва в ГПР, доколкото се дължи единствено при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение. Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетото при подписването на договора задължение да предостави поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Ответникът твърди, че е предоставил паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят – ищец се е задължил да върне заетата сума, ведно с договорената лихва. Изтъква, че процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключването на договор за кредит, като е получил необходимата информация чрез Стандартния европейски формуляр. Поддържа се, че потребителят е бил 2 уведомен предварително за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. По отношение на формирането на ГПР по договора се твърди, че са спазени изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В случая ГПР в размер на 49,34 % не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва, поради което и не била нарушена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В погасителния план, който представлявал неразделна част от договора за заем, детайлно била описана всяка една дължима вноска по кредита и каква част от нея представлява лихва и главница. Кредиторът поддържа, че е внесъл достатъчно яснота, като в погасителния план е посочил и възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.

Обстоятелството, че неустойката е дължима само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в погасителния план. Твърди се, че размерът на вноските е посочен ясно и точно с включена неустойка и без включена неустойка, както и каква част от вноската представлява лихва и главница към всяка една от падежните дати.

Сочи се, че потребителят е имал възможност да се откаже от договора в 14дневен срок от неговото сключване без да е обвързан от неустойката. Излагат се доводи, че фиксираният лихвен процент по договора не е в противоречие с добрите нрави. Според ответника, наличието на множество сключени договори при идентични условия, оборва твърденията на насрещната страна за недобросъвестност на кредитора, за противоречие на процесните клаузи с добрите нрави и за неравноправие между страните. Счита, че е налице валидно правно основание да получава и задържа плащания по процесния договор. С оглед изложеното, моли за отхвърляне на исковата претенция.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 10083 от 05.03.2025 год., постановено по настоящото дело съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***, по силата на който ответникът „Сити Кеш“ ООД е предоставил на ищеца Р. Й. П. сума в размер от 700 лева, при годишен процент на разходите от 49,34 %, както и че в ГПР по договора за кредит не е включено като разход вземането за неустойка.

Видно от приобщения по делото договор за паричен заем № *** /л.

27,28/ общата дължима сума от кредитополучателя е в размер на 772.36 лева, а съгласно разпоредбите на чл. 6 от договора и чл. 9, ал.2 от Общата условия, заемателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да предостави поне едно от посочените в договора обезпечения, а именно: да предостави банкова гаранция или да осигури физическо лице, отговарящо на редица условия. В договора – чл. 8, е предвидена клауза за заплащане на неустойка от кредитополучателя в размер на 377.64 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение в посочения срок, платима разсрочено.

В хода на делото е изслушано заключение на вещо лице по допусната 3

ССчЕ, видно от което сумата, заплатена от П. по договора по кредит е в общ размер на 1150 лева.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Между ищеца и „Сити Кеш” ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***, при което ищецът е имал качеството на кредитополучател и на потребител. В тази насока той се ползва със законоустановената потребителска закрила, поради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид горното е за отбелязване, че съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно заключението на вещото лице при изчисляването на процента на разходите е взета предвид единствено възнаградителната лихва, но не и други такси или неустойки по кредита. В тази връзка неоснователно според настоящия съдебен състав дължимата сума за неустойка не е включена от кредитора при изчисляването на ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързан с договора за кредит. С Договор за паричен заем № ***/чл. 5 от същия/ длъжникът е задължен да осигури поне едно обезпечение на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита, поради което предоставянето на обезпечение реално се явява условие за сключване на договора. Следователно разходите по обезпечението и следващата се неустойка от неговото неосигуряване е трябвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора (тя не е в размер от 772.36 лева, защото същата се завишава с посочената неустойка от 377.64 лева), и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е посочен и коректния и действително приложим ГПР по процесния договор за заем, тъй като с включването на неустойката при неговото формиране, процентът на разходите по кредита на годишна база положително ще надхвърли посочените в текста на договора 49.34 %. За последваното дори не са необходими специални познания, тъй като размерът на неустойката надвишава този на главницата, а срокът на договора е помалко от една година. При това положение и годишния процент на разходите също не е посочен точно и коректно в договора, което отново се явява нарушение на чл. 11, ал., т. 10 ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

4

В допълнение към горното съдът споделя съображенията в исковата молба, че процесната клауза за неустойка е нищожна. Това е така, защото уговорената в чл.5 от Договора неустойка реално излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, а така също и от изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В тази насока начислената сума за неустойка е следвало да бъде включена освен в ГПР, но също и в годишния лихвен процент. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на възнаградителната лихва – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което отново води до недействителност на целия договор по аргумент на чл. 22 ЗПК.