Определение № 1800 от 23.06.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1800 гр. София, 22.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20238002100374 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Максима България“ ЕООД, чрез адв. Н. В., срещу въззивно решение № 917 от 21.06.2022 г. по в. гр. д. № 540/2022 г. на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено решение № 265756 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 9253/2015 г. на Софийски градски съд в осъдителната му част, с която „Максима България“ ЕООД е осъдено на основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, да заплати на Министерство на вътрешните работи и на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, като съищец, при участието на сдружение „Спортен клуб – Левски“ и „Спортни имоти Левски“ ЕООД, в качеството им на трети лица помагачи на страната на ответника „Максима България“ ЕООД, сумата от 122 412 лв. – обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. на част от имот, подробно описан в решението, представляващ публична държавна собственост по силата на АПДС № 07689/10.02.2011 г., предоставен за ползване и управление на МВР, както и сумата 46 006,07 лв. – обезщетение за забава за периода от 07.06.2014 г. до 20.07.2015 г., начислено върху главницата, ведно и със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2015 г. – датата на предявяване на иска, до окончателното плащане. Въззивното решение в останалата потвърдителна част, с която са отхвърлени исковите претенции за сумата до претендираните 602 381 лв., е влязло в сила като необжалвано.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част.

1

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли при иск по чл. 59 ЗЗД ищецът да докаже причинната връзка между обедняването си и обогатяването на ответника, или тя се предполага във всички случаи, когато е налице ползване на вещ от несобственик?“; 2/ „При сключен договор за наем с наемодател несобственик на вещта (и нетитуляр на право на ползване на вещта) кой е пасивно легитимиран да отговаря по предявения от собственика иск по чл. 59 ЗЗД – несъсобственикът – наемодател, който събира гражданските плодове от отдадения под наем имот (наемната цена), или наемателят (трето лице), който е плащал наемна цена на наемодателя си?“ – касаторът навежда доводи, че първите два въпроса касаят причинната връзка между обедняването и обогатяването при предявен иск по чл. 59 ЗЗД от лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижима вещ и лишено от възможността да я ползва, в случая когато вещта се ползва по сключен договор за наем от наемател, заплащал наемната цена на трето лице – наемодател – несобственик на вещта. Сочи се противоречие с определение № 92 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г. на III г.о. на ВКС и постановено по същото дело решение № 79 от 07.07.2020 г., ППВС № 1/1979 г., решение № 190/12.12.2017 г. по т. д. № 512/ 2017 г. на I т.о., решение № 67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г. на IV г.о., решение № 190/12.12.2017 г. по т. д. № 512/2017 г. на I т.о., решение № 88/28.08.2017 г. по т. д. № 834/2016 г. на II т.о., решение № 262/22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г. на III г.о., решение № 73/07.06.2017 г. по гр. д. № 3034/2016 г. на III г.о., определение № 206/18.03.2021 г. по гр. д. № 3726/2020 г. на III г.о. и определение № 299/30.04.2020 г. по гр. д. № 4081/2019 г. на IV г.о.; 3/ „Кое е пасивно легитимираното да отговаря по предявения от собственика иск по чл. 59 ЗЗД лице, при положение, че договорът за наем е вписан в Имотния регистър? Има ли правно значение по отношение на собственика на имота фактът, че договорът за наем между наемодателя-несобственик и третото лице е вписан при сключването му с оглед правилото на чл. 237, ал. 1 ЗЗД?

Необходимо ли е в случай като процесния – при издаването на АПДС № 07689/10.02.2011 г., титулярът на правото на ползване (ищец) да е направил изявление по чл. 237, ал. 1 ЗЗД към страните по договора за наем (за който и които е уведомен от вписването), че желае договорът за наем да оставен в сила спрямо него като нов приобретател – в случая на правото на ползване на имота? И какви са последиците ако приобретателят ищец не е направил такова изявление, относима ли е в тази връзка нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД?“ – сочи се противоречие с горепосоченото ППВС и практика на ВКС, като касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага съображения, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ВКС да прецени и разясни съотношението между чл. 237, ал. 1 ЗЗД в хипотеза като процесната и възражението по чл.

75, ал. 2 ЗЗД на ответника, че е добросъвестен длъжник; 4/ „Длъжен ли е въззивният съд (като втора по ред инстанция по съществото на спора) да се произнесе след преценка на събраните по делото доказателства по възраженията на всяка от страните по делото и да направи свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване?

Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на акта си всички доводи и възражения 2 на страните (съгласно чл. 271, чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК?“ – твърди се противоречие с определение № 377 от 01.06.2020 г. по т. д. № 2608/2019 г. на I т.о. на ВКС; 5/ „Ползва ли се с обвързваща доказателствена сила удостоверяването в акта за държавна собственост относно публичния характер на собствеността? Правомерно ли е съдът да направи извод, че процесният имот публична държавна собственост въз основа на представен по делото АПДС, при направеното от ищеца възражение, че липсва и правно и фактическо основание/предпоставка по чл. 2, ал. 2 ЗДС за това имотът да е публична държавна собственост и направено възражение, че ищецът не ползва имота за изпълнение на публичноправните си функции и при проведено доказване по тези твърдения, че имотът не е публична държавна собственост и е общинска собственост?“ – и по този въпрос се сочи противоречие с решение № 79 от 07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г. на III г.о. на ВКС, както и с решение № 61 от 26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на II г.о. на ВКС. Касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответната страна – Министерство на вътрешните работи и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не взема становище по касационната жалба.

Третите лица - помагачи на ответника-касатор, не вземат становище.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

В обжалваното решение въззивният състав е установил, че първоинстанционният съд е бил сезиран от Министерство на вътрешните работи с искова молба, с която против „Максима България“ ЕООД са предявени искове по чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца обезщетение за ползване на недвижим имот без основание в размер 602 381 лева, с включен ДДС или по 12 047, 62 лева месечно за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. или общо за 50 месеца, както и сумата 59 540, 63 лева, като обезщетение за забава за периода от датата на получаване на поканата за плащане 07.06.2014 г. до датата на предявяване на иска – 15.07.2015 г., начислено върху главницата. Посочил е от фактическа страна, че с акт за държавна собственост №П-3518 от 20.07.1990 г. на ОбНС-Подуене процесният имот в [населено място], ОбНС Подуене, местност „Г.“ на [улица], е актуван като държавна собственост, като според отразеното в акта имотът е предоставен на ДФС „Левски-Спартак“. Отбелязано е също, че на 10.02.2011 г. е съставен акт за публична държавна собственост № 07689, с който на основание чл. 68, ал. 1, чл. 2, ал. 2, т. 4 и чл. 71, ал. 2 ЗДС, във връзка с чл. 103 и чл. 104 ППЗДС, е бил актуван като държавен УПИ.

Посочено било в акта също, че на Министерство на вътрешните работи са предоставени правата за управлението на имота.

Въззивният съд е намерил за установено по делото, че на 18.04.1994 г. между МВР и Спортен клуб „Левски“ е сключен договор за съвместна експлоатация и организиране на управлението на Спортен център Левски в кв. Г., със срок 5 години, като според чл. 4. 4 от 3 договора страните са постигнали съгласие да се сключват договори във връзка със стопанисването на спортните обекти и набирането на собствени приходи, които се подписват от председателя на СК „Левски“ и от представители на МВР. С анекс от 29.03.1999 г. срокът на договора бил продължен с още три години или до 04.04.2002 г. Като безспорно по делото е констатирано, че на 11.04.2005 г. е сключен договор за наем със срок 10 години, между Спортен клуб „Левски“ и „ВП Маркет България“ ЕООД, по силата на който СК „Левски“ е предоставил на наемателя „ВП Маркет България“ ЕООД, правото временно и възмездно да ползва сградата. В чл. 5. 01. от договора било уговорено извършването на реконструкция на отдадения под наем обект, която следва да се извърши от наемателя. Въззивната инстанция е изтъкнала и вписаната промяна в наименованието на „ВП Маркет България“ ЕООД на „Максима България“ ЕООД.

По делото е прието за установено като безспорно също така, че ответното дружество ползва процесния имот; че е плащало наем за ползването на имота, като според заключението на изслушаната в първоинстанционното производство ССчЕ, за периода от м. февруари 2006 г. до м. май 2014 г. „Максима България“ ЕООД е платило на „Спортни имоти Левски“ ЕООД наемана цена в общ размер 821 449 лева. Кредитирано е заключението на вещото лице, според което : през 2005 г. е било извършено преустройство на процесната сграда от столова в магазин; пазарната стойност на процесния имот към 11.04.2005 г. преди извършването на преустройството му, е в размер 476 410 лева, а увеличената стойност на имота вследствие извършените подобрения е 343 040 лева; общият размер на подобренията, извършени от ответника в процесния имот е 485 401, 40 лева, от които 337 559, 01 лева за ремонт, смяна на предназначението на обекта и СМР и 147 832, 39 лева за климатични и охладителни системи; разходите за СМР са на обща стойност 375 637, 72 лева, а фактурите, с които са заплатени други видове дейности, свързани с преустройството и поддръжката на обекта са на стойност 20 569 лева.

Въззивната инстанция е намерила като безспорно между страните и това, че с нотариална покана, връчена на 06.06.2014 г. на представител на „Максима България“ ЕООД, ищецът е поканил ответника да освободи процесния имот и да плати наем за ползването на имота за периода от 01.05.2011 г. до 01.05.2014 г. в общ размер 433 714, 18 лева, с начислен ДДС.

От приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ, съдът е констатирал, че за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. пазарната наемна стойност на процесния имот е в размер 469 508 лева, а наемната стойност, определена по реда на чл. 41 от ППЗДС за процесния период от 50 месеца е по 9 309, 03 лева на месец или общо 465 452 лева.

При така посочените факти, апелативният състав е посочил, че в конкретния случай, ищецът претендира плащане на обезщетение за ползването от ответника на недвижим имот, предоставен на МВР от държавата за управление и стопанисване, който имот ответникът държи без правно основание.

От събраните по делото доказателства съдът е стигнал до извода, че с АПДС № 7689/10.02.2011 г. е актуван като публична държавна собственост имот, представляващ Спортен комплекс „Г.“, част от който е и процесната сграда. Намерил е, че обсъдените писмени доказателства безпротиворечиво установяват, че с влязлата в законна сила Заповед 4