Решение № 3896 от 17.10.2019, Районен съд - Пловдив

Р

Е Ш Е

Н И Е

№ 3896 17.10.2019 година град Пловдив

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII състав, в публично заседание на двадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ при участието на секретаря Радка

Цекова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2058 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от М.Ж.М., ЕГН **********, с адрес: *** против „Кредихелп“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, ет. 4, ап. 13, представлявано от у. Л.Р., с която се предявяват евентуално съединени установителни искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1,т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за кредит от 06.12.2018 г. е нищожен. В случай на отхвърляне на главния иск, за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата, уговорена в чл. 12 за неустойка от процесния договор е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, като заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че на

06.12.2018 г. между страните бил сключен договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 409,03 евро /с левова равностойност – 799,99 лева/, при фиксиран лихвен процент по заема 40,80%, годишен процент на разходите – 41,52% и срок за погасяване на заема 34 седмици, с размер на двуседмична погасителна вноска от 27,60 евро /с левова равностойност от 53,98 лева/.

Твърди, че съгласно чл. 12 от договора ищецът следвало да осигури в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора предвиденото обезпечение, а именно поръчителството на физическо лице, което следвало да отговаря на следните изисквания: да има навършени 25 г., минимален осигурителен доход 1500 лева, валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца преди сключване на договора, стабилна кредитна история, както и поръчителят да не е активен потребител на заемни продукти на дружеството. В случай на неизпълнение от страна на ищеца за предоставяне на поисканото обезпечение, в договора било уговорено задължение за заплащане на неустойка в размер на 357,41 евро /с левова равностойност в размер на 699,04 лева/. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но счита, че не дължал плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът бил нищожен. Като основание за твърдяната нищожност поддържа нарушение на разпоредбата на чл. 5 и чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като договореният лихвен процент не отговарял на действително приложения, а уговорената неустойка била добавка към договорната лихва. Счита, че уговорената възнаградителна лихва нарушавала принципа на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Намира, че уговорената в договора неустойка била загубила присъщата й обезщетителна функция, доколкото представлявала близо 100 % от заемната сума. Поддържа, че договорените между страните условия за предоставяне на обезпечение били неизпълними, с което се целяло получаването на допълнителна печалба в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а изискването за предоставяне на лично обезпечение противоречало на Директива 2008/48. Твърди, че неустойката не била включена в ГПР, поради което и той не съответствал на действително прилагания от кредитора в правоотношението и с което се нарушавала изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, поради което на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, а съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Ищецът намира, че недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност на целия договор, като в случая не се прилагала разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Твърди, че действително между страните бил сключен договор за заем от 06.12.2018 г., по силата на който на ищеца му била предоставена сумата от 409,03 евро. Твърди, че във връзка с договора ищецът подписал разписка от същата дата за получени суми в брой. Ищецът бил коректен платец, като платената от него сума по договора до настоящия момент била в размер на 670,20 лева, което отговаряло на 7 погасителни вноски и част от последваща вноска в размер на 4,50 лева. Твърди, че сключения между страните договор за заем е напълно действителен, обвързващ страните по него и пораждащ валидно облигационно правоотношение между тях. Твърди, че изискванията на закона са точно спазени, като в договора в чл. 3, ал. 7 е посочен конкретния размер на лихвения процент по заема, както и ГПР, като наличието на неустоечна клауза в договора не внася никакви промени в посочения лихвен процент и ГПР. Сочи, че неустойката по договора е предвидена не като част от ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия. Оспорва се твърдението на ищеца, че не е направено предварително разяснение на клаузите във връзка с крайните задължения по договора, предвид факта, че процесният договор не е първи такъв сключен с ищеца. Твърди, че е направена оценка на кредитоспособността за отпускане на процесния кредит, в която връзка ищецът подал молба до ответното дружество. Оспорва твърдението на ищеца, че размерът на неустойката не съответства на вредите от неизпълнението на задълженията на заемополучателя, а предварителното й отчитане в падежните вноски в погасителния план е в пряко противоречие с добрите нрави и добрите търговски практики.

Твърди, че уговорената неустойка не следва да се кумулира към ГПР, поради разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, поради причината, че тя не представлява комисионна или възнаграждение за кредитодателя, а се явява обезщетение за вреди, възникнали от неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчител по договора за паричен заем. Не споделя твърдението на ищеца, че клаузата на чл. 12 от договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави и накърнява договорното равноправие между страните.

С оглед изложеното моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

ПЛОВДИВСКИ

РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

По делото е представен договор за заем, сключен на 06.12.2018 г. между ищеца М.М.- от една страна и ответника Кредихелп ООД, от друга. От договора е видно, че страните са се споразумели за следното: ответникът, в качеството си на заемодател, да предостави в заем на ищеца – заемател, сумата от 409,03 евро /или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за евро спрямо лева , съгласно който 1 евро се равнява на 1,95583 лв./ при фиксиран лихвен процент по заема 40,80% и годишен процент на разходите – 41,52%. От своя страна, заемателят се задължил да върне сумата в указания срок- 34 седмици, като размерът на двуседмичната вноска е 27,60 евро /с левова равностойност от 53,98 лева/. Общият размер на всички плащания по кредита е 469,19 евро/ 917,66 лева/.

В чл. 12 от договора за заем е уговорено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от сключване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора чрез осигуряване на трето лице – поръчител, солидарен длъжник, който да отговаря на следните изисквания: да има навършени 25 г., минимален осигурителен доход 1500 лева, валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца преди сключване на договора, стабилна кредитна история, както и поръчителят да не е активен потребител на заемни продукти на дружеството. При неизпълнение на това задължение заемателят дължал неустойка в размер на 357,41 евро /с левова равностойност в размер на 699,04 лева/.

По делото е представен и погасителен план по процесния договор за заем.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че между страните е сключен договор за потребителски кредит- процесният, което обстоятелство се установява както от твърденията на страните, така и от събраните писмени доказателства. В договора са посочени конкретните условия и параметри на заема.

Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 06,12,2018 г. по свята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

В този смисъл е и нормата на чл. 5, ал.4 от ЗПК, касаеща общите условия към договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора.

Разпоредбата на Чл. 11, ал. 1 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: т. 9 лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; т.10 годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;

Чл. 11, ал. 2 ЗПК предвижда, че общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора.

Правната норма на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен.

Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Нормата на чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД определя за нищожни договорите, които противоречат на закона. Противоречието се изразява в неспазването на императивна правна норма или основен правен принцип. В исковата молба се твърди, че договорът е нищожен , тъй като при сключването му са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.,9 и 10 от Закона за потребителския кредит.

Установената съдебна практика на ВКС (Р № 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт.о. и др.) приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.