Определение № 2357 от 15.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2357 гр. София, 15.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана К.ова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002100843 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Г. П. и А. М. С. срещу решение №219/20.11.2023г, постановено по в.гр.д. № 280/2023г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което предявените от тях искове са отхвърлени. Жалбоподателите считат, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че на практика Апелативният съд е преповторил в решението си втората КСМЕ и безкритично е кредитирал показанията на свидетелката Н. С., която е дългогодишен служител при ответниците по делото. Моли се жалбата да бъде допусната да касационно обжалване, след което решението да бъде отменено като неправилно, а на негово място да бъде постановено друго, с което предявените искове за заплащане на обезщетение в полза на двамата родители бъдат уважени като основателни. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани десет материалноправни и процесуални въпроса, по които според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и имат обуславящо за изхода на спора значение. Във връзка с първия поставен въпрос: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да постанови акта си след анализ на представените по делото доказателства, да обсъди и прецени заключението на вещите лица в съвкупност с всички събрани доказателства, а не изолирано, и на тази база да обоснове крайните си изводи за липса или наличие на вреди, причинени от неправомерно поведение при оказване на медицинска помощ?“ се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение №163 от 03.02.2021г. на ВКС по гр. д. №123/2020г., Решение №113/28.02.2011г. по гр. д.

№1062/2010г., Решение №108/16.05.2011 г. по гр. д. №1814/2009г., Решение №142/20.06.2017г. по гр. дело №3673/2016г., Решение №130/13.11.2018г. по гр. д.

1

№4807/2017г. и др. като не е обсъдил в съвкупност доказателствата, събрани по делото, нито заключението на приетата пред първоинстанционния съд комплексната СМЕ, както и разясненията на вещите лица, дадени в съдебно заседание пред първата инстанция, като считат, че независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за неговата годност. По следващия въпрос: 2.

„Длъжен ли е въззивният съд в спора за медицински деликт да постанови решението си след анализ и оценка на всички събрани в двете инстанции доказателства по отделно и в съвкупност, като основе изводите си за липса или наличие на противоправно медицинско поведение съобразно законовите стандарти и изисквания за дължимата в конкретния случаи медицинска грижа?“ се излага, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение №338/27.03.2018г. по гр. д.№706/2017г., Решение №77/30.05.2017г. по гр. д. №2956/2016г., Решение №130/13.11.2018г. по гр. д. №4807/2017г., решение №264/12.02.2015 г. по гр. д.

№6457/2013г., Решение №527/15.03.2012г. по гр. д. №943/2010г., Решение №163/03.02.2021г. по гр. д. №123/2020г., Решение №7/12.03.2021г. по гр. д. №4681/2019г. на ВКС и др. Касаторите считат, че изводът дали е допуснато състояние на медицински риск в противоправна степен и причинени ли са от това вреди, съдът следва да направи след анализ на установените по делото факти, преценявайки предприетото или непредприетото от страна на лекаря и необходимо дължимото поведение в конкретната ситуация. По третия поставен въпрос: „3.Длъжен ли въззивният съд да обсъжда и съпоставя заключенията на вещите лица, приети пред първата и втората съдебна инстанция, помежду им, както и следва ли да обсъди и съпостави заключенията на вещите лица с останалите обстоятелства по делото при формиране на решаващите за спора изводи на съда?“ се твърди произнасяне в противоречие с Решение 508/2010г. по гр.д. №1411/2009г. и решение №43/04.09.2017г. по гр.д. №3143/2016г. Касаторите излагат, че не може да се приеме, че действията на наблюдаващия бременността на ищцата специалист са били съобразени с добрата медицинска практика, тъй като се касае за увреждане, което с оглед развитието на медицинската техника е било установимо преди раждането, стига да се положат необходимите усилия за това. Твърдят, че въззивният съд не е съпоставил първата и втората КСМЕ, нито обясненията на вещите лица доколкото двете експертизи са противоположни. По следващия въпрос: 4.„Когато по делото се установи, че поведението на лицето се намира във фактическа каузалност с причинените вреди, следва ли съдът да прецени това поведение с оглед дължимата на пострадалия /кредитора/ грижа, за да го оцени като годен да изключи отговорността на делинквента /неизправния длъжник фактор?“ се посочва, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение №46 от 16.09.2022г. по гр. д. №4132/2021г. и Решение №9/02.02.2018г. на ВКС по гр. д. №1144/2017г. във връзка с твърдението, че при проследяване бременността, д-р П. в нито един момент не е изказал съмнение за проблеми с плода, нито я е насочил за извършване на генетична консултация или амниоцинтеза, нито към други изследвания, чрез които се установяват хромозомни аномалии, въпреки, че е можел и е бил длъжен. По въпроса: 5. “Когато спорът по делото касае деликт при изпълнение на медицинска дейност /медицински деликт/, при формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на 2 неправомерно поведение на медицинските специалисти и връзката му с конкретно сочените вреди, съдът следва ли да съобрази, че медицинската помощ е правно-регламентирана дейност и длъжен ли е съдът да приложи медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения, и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина?“ касаторите считат, че съдът се е произнесъл в противоречие с Решение №60289 от 4.07.2022г. на ВКС по гр. д. №131/2021г., в което се приема, че съдът при произнасянето си по въпроса дали е осъществен деликт при изпълнение на медицинска дейност, е следвало да обсъди не само доказателствата за действията, които са били извършени или не от медицинските специалисти, но и доколко те са отговаряли на дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания - да посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики. По следващия процесуално-правен въпрос: „6. Длъжен ли въззивният съд да изложи мотиви, в които да направи самостоятелна преценка на целия доказателствен материал като съобрази доводите на страните, експертизите, всички събрани писмени и гласни доказателства, допуснати и приети като такива както пред него, така и пред първата инстанция?“ се твърди, че е решен в противоречие с Решение №166 от 15.07.2013г. по гр. д.

№1285/2012г., Решение №646 от 12.10.2010г. по гр. д. №1210/2009 г., Решение №22 от 2.07.2019г. по т. д. №587/2018г., Решение №50239/18.01.2023г. по гр. д. №4528/2021г., Решение №331/04.07.2011г. по гр. д. №1649/2010г. и Решение №36/24.03.2014г. по т. д.

№2366/2013г. и т. 19 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. на ВКС, ОСГК. Според касаторите въззивният съд не е обсъдил доводите им, не е изложил мотиви, в които да направи самостоятелна преценка /собствени фактически и правни съображения/ на приетата пред първата инстанция комплексна съдебномедицинска експертиза, заявеното на вещите лица при изслушването пред първата инстанция на 29.11.2022г., дори не е анализирал част от свидетелките показания, като по такъв начин е оставил без отговор и не е обсъдил почти всички въпроси, които са от значение за изхода на делото. Твърдят, че неадекватното диагностициране е станало предпоставка за раждането на дете, страдащо от генетична аномалия, която пък води до такива усложнения, станали причина за смъртта на детето.

Според касаторите при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл по въпроса: 7.“Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви, защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“ в противоречие с Постановление №1/1953 г. на Пленума на ВС и със следната практика на ВКС: ТР №1/04.01.2011г. по гр. д. №1/2000г. на ОСГК, ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.

№1/2013г. на ОСГТК, Решение №207 от 17.03.2021г. по гр. д. № 165/2020г., Решение №118/27.10.2016г. по т.д.

№3574/2014г., Решение №212/01.02.2012г. по т.д.

№1106/2010г., решение №202/21.12.2013г. по т. д. №866/2012г., Решение № 157/08.11.2011г. по т. д. №823/2010г., Решение №411/27.10.2011г. по гр. д. №1857/2010г., Решение №22/02.07.2019г. по т. д. №587/2018г. и др. на ВКС. Посочват, че в противоречие с нея, апелативният съд не е обсъдил КСМЕ, приета пред първата инстанция нито 3 обясненията на вещите лица, и не е формирал мотиви защо кредитира единствено заключението на повторната КСМЕ. По следващия въпрос: 8.„Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“ се излага, че е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика по чл. 290 ГПК. При постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл по този въпрос, с обуславящо за изхода на спора значение в противоречие с Решение №176/28.05.2011г. по гр. д. №759/2010г., Решение №700/28.10.2010г. по гр. д.

№91/2010г.; Решение №140/23.03.2010г. по гр. д. № 4755/2008г., Решение №131/12.04.2013г. по гр. д. №1/2013г., Решение №297/22.12.2014г. по гр. д. №4004/2014г., Решение №65/16.07.2010г. по гр. дело №4216/2008г., Решение №79 от 12.07.2017г. по гр.д.

№3244/2016г., които в обобщен вид задължават съдът да направи фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими и допустими, включително и гласните доказателства, които се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК. Следващият въпрос: 9. „Длъжен ли е въззивният съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други?“ се твърди, че е решен в противоречие с Решение №24 от 28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г.; Решение №217 от 09.06.2011г. по гр. д. №761/2010г.; Решение №228 от 01.10.2014г. по гр. д.

№1060/2014г.; Решение №15 от 30.01.2015г. по гр. д. №4604/2014г., Решение по гр. д.

№3244/2016г., Решение №35 от 23.05.2019г. на ВКС по гр. д. №1499/2018г., Решение №159/22.02.2016г. по т. д. №1871/2014г. и др. на ВКС, според която съдът е длъжен да извърши преценка за обективността на показанията на заинтересовани от изхода на делото лица и доколко поведението на свидетелите и данните по делото изключват заинтересоваността им да е повлияла на достоверността на показанията им, като не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но трябва да аргументира защо ги кредитира, или защо ги отхвърля и съответно какво приема за установено по отношение на правно релевантните факти. Твърди се, че въззивният съд изцяло е игнорирал свидетелските показания на Г. П., а е кредитирал само тези на Н. С., която работи повече от 20 години в „Медицински център Еврика 2010“ като личен медицински фелдшер на д-р П.. По въпроса:

10. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“ касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение №24 от 28.01.2010г. на ВКС по гр. д. №4744/2008г. и Решение №221 от 15.04.2002г. на ВКС по гр. д. № 677/2001г., в които се приема, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това.