Определение № 2100 от 04.07.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2100 гр. София, 04.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20258002900704 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците Х. К., Т. К., К. ШИТ, С. К. и Ю. К., чрез адв. С. Ф. М., и втора чрез адв. Я. С., против решение № 407/14.11.2024 г. по в.т.д. № 403/2024 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което, след отмяна на решение № 20/20.03.2024 г. по т.д. № 77/2023 г. на Окръжен съд - Хасково в уважителната част, са отхвърлени предявените от настоящите касатори срещу ЗАД “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК 121265177, искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения в размер на 180 000 лева за първата и по 150 000 лева за всеки от останалите четирима ищци за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпруга на първата и баща на останалите четирима Айхан К., гражданин на Република Турция, роден на 25.01.1956 г. в гр. Къръкхан, Република Турция, причинена при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 03.06.2018 г. в землището на гр. Свиленград, на АМ “Марица” при км. 100+400 /посока ГКПП “Капитан Андреево”/, по вина на Иван Величков Топалов при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка “Скания” с рег. № СВ7192МА, с прикачено полуремарке с рег. № РВ5007ЕВ, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, ведно със законната лихва от 06.01.2020 г. до окончателното плащане. С решението е потвърдено и определение № 136/22.05.2024 г. на окръжния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

С касационната жалба, подадена от касаторите чрез адв. С. Ф. М., са въведени оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл.281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Оспорват се изводите на апелацията за отхвърляне на предявените искове като недоказани, вкл. поради неосигуряване от ищците на разпита на допуснатия им свидетел. Акцентира се, че по делото са събрани достатъчно доказателства за търпените от тях болки и страдания. В тази насока заключение може да се направи от приобщените доказателства в досъдебно производство № 575/2018 г. по описа на Окръжна прокуратура – Хасково. Счита се, че не са обсъдени от решаващия състав всички обстоятелства, които са от значение за правилното решаване на делото. Като допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение се сочи и неуведомяването на адв. М. за насроченото заседание на 14.10.2024 г., както и 1 невръчването на препис от въззивното решение. Възпроизвеждат се подробно фактическите и правни изводи на първата инстанция. Иска се отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, евентуално уважаване на предявените искове в горепосочените размери.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба се претендира допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос.

В касационната жалба, подадена от ищците чрез адв. Я. С., се атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3, предл. 1 и 3 ГПК.

Доводите относно приложението на чл. 52 ЗЗД се свеждат до несъобразяване от въззивния съд на създадената между всеки от ищците и починалия емоционална връзка, с оглед наличие на очертаните критерии в ППВС № 4/1961 г., допълнено с ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. Оспорват се мотивите на въззивната инстанция за недоказаност на вредите от настъпилото застрахователно събитие, предвид липсата на събрани гласни доказателства в тази насока. Изтъква се, че в случая свидетелите на ищците са граждани на Република Турция и за явяването им пред българския съд е необходимо снабдяване с виза за страната, което обстоятелство може да препятства или да доведе до невъзможност за даване на показания в процеса. Като значим фактор за определяне на неимуществените вреди се сочи действителната найблизка родствена връзка между ищците и починалия и липсата на насрещно доказване от ответника на влошавани отношения между тях, както правилно е приел първоинстанционният съд. Акцентира се, че касаторите търпят и ще търпят болки от внезапната и неочаквана загуба на техния баща и съпруг, докато са живи, което не е съобразено от втората инстанция. Прави се оплакване за необоснованост на обжалвания въззивен акт с доводи, че съставът на ПАС не е съобразил събрания по делото доказателствен материал, постановил е решението си в противоречие с установените факти и не е обосновал извода си за отхвърляне на исковете. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове за сумата от 180 000 лева за Х. К. и от по 150 000 лева за останалите касатори.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към втората касационна жалба, се релевират доводи за допускане на касационна проверка на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “За определяне на обезщетение за неимуществени вреди на наследници на починал при ПТП, длъжен ли е съдът да извърши прецизна оценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението по справедливост и точното приложение на чл. 52 ЗЗД - особеностите на личните взаимоотношения?”.

2. “При наличие на обективна невъзможност за събиране на доказателства, поради наличие на законова пречка - неиздаване на виза за придвижване до компетентния съд в Република България и др., при дело с международен елемент, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни в отношенията между деца и съпруга от една страна и починал при ПТП баща, за особена близост между тях и причинените им в резултата на ПТП вреди?”.

2

3. “Наличието на неимуществени вреди у наследници на починал при ПТП, доказва ли се с общите принципи в отношенията за близост между деца и съпруга от една страна и починалия им баща и съпруг от друга, характерни за обичайния бит и семейство, при липса на други доказателства, и при липса на доказателства за влошени отношения между тях?”.

4. “Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона?”.

По отношение на поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите три въпроса се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/1961 г., допълнено с ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г., и с Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и с казуалната практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 372/14.01.2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о. По четвъртото питане се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение на въззивния съдебен акт от трайната практика на касацията, намерила израз в решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 127/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. Счита се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на материалния закон и за развитието на правото, тъй като касаят въвеждане на правна яснота по въпроси, по които ВКС не се произнасял.

Ответникът по касация ЗАД “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД в срока по чл.

287, ал. 1 ГПК оспорва искането за достъп до касационен контрол и подадените жалби като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са допустими – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят формално на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ответника застраховател, за да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, с която са частично уважени предявените от Х. К., Т. К., К. ШИТ, С. К. и Ю. К. осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 КЗ, е приел, че са налице процесуалните предпоставки по чл. 498, ал. 3 КЗ. Ищците са предявили претенциите си за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди до ответника с получена от него на 06.01.2020 г. молба и в срока по чл. 496, ал. 1 КЗ той не е заплатил такова, като с писмо изх. № 9915159/ 25.10.2024 г. ги е уведомил за отказа си.

Въззивният съд е констатирал, че елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД на виновния за настъпилото на 03.06.2018 г. пътно-транспортно произшествие водач Иван Величков Топалов 3 са установени по обвързващ, съгласно чл. 300 ГПК, начин с влязлата в сила Присъда № 8/02.03.2023 г. по приложеното НОХД №758/2022 г. на Окръжен съд - Хасково, като увреждащото деяние, съставляващо престъпление по чл.

343, ал. 1, б. “в” вр. с чл. 342, ал. 1 НК, включва в съставомерните си признаци причиняването по непредпазливост на смъртта на Айхан К., гражданин на Република Турция. Не се спори и относно сключената при ответника задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите по представената полица № BG/023/118000113747, валидна към датата на произшествието, което обосновава отговорността му по преките искове на увредените по чл. 432, ал. 1 КЗ. От приложения документ за наследници от 11.06.2018 г., представен на турски език с превод на български език, е видно, че ищците са наследници на починалия при процесното ПТП Айхан К., като Х. К. е негова съпруга, а Т. К., К. Шит, С. К. и Ю. К. са техни деца, като с оглед на тази съпружеска и роднинска връзка с починалия те несъмнено попадат в очертания с ППВС № 4 от 25.05.1961 г. кръг от най-близки на пострадалия лица, които са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие неговата загуба.

Решаващият състав на ПАС е преценил, че спорът във въззивното производство, с оглед оспорената от ответника с отговора на исковата молба близка връзка между починалия и ищците и развитите подробно от него с въззивната жалба доводи в тази насока, се концентрира около въпроса за необходимостта ищците да докажат наличието на претърпени от тях неимуществени вреди и дали такива в случая са установени.

По така визираните въпроси е развил подробни съображения, че смъртта на наследодателя представлява вредоносния резултат от увреждащото действие, а не самата вреда, противно на приетото от първоинстанционния съд. Предположението, че лицата, които са били в най-близка житейска връзка с починалия, е логично да търпят пряко и непосредствено за продължителен период от време и значителни по интензитет болки и страдания от загубата му, поради което е справедливо да бъдат обезщетени, съгласно чл. 52 ЗЗД, е послужило единствено за определяне на кръга на правоимащите лица. Във всички случаи, обаче, както връзката с починалия – съпружеска, родствена, на фактическо съпружеско съжителство, на отглеждане на все още неосиновено дете и по изключение всяка друга трайна и дълбока емоционална връзка, така и настъпването на неимуществени вреди за лицата, които са били в такава с него, подлежат на доказване на общо основание.

При тези разяснения въззивният състав е отчел, че с доклада по чл.146 ГПК в тежест на ищците е вменено установяване настъпването на неимуществените вреди от смъртта на наследодателя им, както и техния характер, интензитет и продължителност. Отбелязал е, че не са дадени указания за посочване на доказателства в тази насока, доколкото още с исковата молба ищците са поискали да им бъде допуснат до разпит един свидетел при режим на довеждане за установяване на претърпените от всеки 4 от тях болки и страдания, което искане е уважено с определението по чл. 374 ГПК от 28.09.2023 г. Въпреки така предоставената им процесуална възможност ищците не са довели допуснатия им свидетел М. А., турски гражданин, нито в първото по делото заседание, нито в следващите на 27.11.2023 г. и на 22.01.2024 г., поради проблем с визите. По настояване на ответника те са задължени да представят доказателства за започната процедура по издаване на виза, но такива не са представени. В проведеното на 26.02.2024 г. последно открито съдебно заседание по делото ищците отново не са довели свидетеля и изрично са се отказали от неговия разпит. Въззивният съд е изтъкнал, че ищците са се противопоставили и на искането на ответника за получаване на справка от Република Турция дали са живели в едно домакинство с починалия като неотносимо към наличието на твърдяната от тях близка емоционална връзка с него, което не е било уважено. При тези данни е направил извод, че въпреки разпределената им доказателствена тежест и надлежно предоставените им процесуални възможности, ищците не са доказали наличието на близки отношения на привързаност с техния наследодател, от преустановяването на каквито със смъртта му да са претърпели болки и страдания, подлежащи на обезщетяване като неимуществени вреди. При това положение апелативният съд е приел, че предявените искове не са доказани по основание, поради което не се дължи преценка и не следва да се обсъждат обстоятелствата от значение за размера на обезщетенията, включително изтъкнатите такива по чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка със своевременно наведените от ответника и поддържани във въззивното производство възражения за съпричиняване.