Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 264138 от 22.06.2021, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5921/2019
Вид
Решение № 264138
Подписан
22.06.2021
В сила
22.06.2021
Състав
ПЕПА СТОЯНОВА ТОНЕВА, АНЕЛИЯ ЗДРАВКОВА МАРКОВА, ЛЮБОМИР ИЛИЕВ ИГНАТОВ

Цитирани разпоредби

  • чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 111, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 116, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 36 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 39 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 66 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 430, ал. 1 · Търговски закон

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

22.06.2021 г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

При секретаря Йорданка

Петрова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 5921 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 14883 от 17.01.2019 г. по гр.д. № 87225/2017 г. Софийски районен съд, 120 състав отхвърлил предявен от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу Б.К.Х., ЕГН **********, положителен установителен иск по чл. 422 вр. чл.

415 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 1 957.77 лв. - главница, ведно със законна лихва от 29.09.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 971.39 лв. за периода 13.08.2011 г. - 18.01.2016 г., такса по чл. 2, ал. 2 от договор за потребителски кредит № FL591341 от 13.06.2011 г., сключен между ответника и „Юробанк България“ АД, с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД и „Пощенска банка“ АД, в размер на 117.50 лв. за периода от 13.08.2011 г. до 18.01.2016 г., за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 69054/2017 г. на СРС, 120 състав.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Е.М.“ ЕООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. За да отхвърли предявения иск районният съд приел, че уведомлението за прехвърленото вземане не е надлежно връчено на длъжника и поради това не е породило правни последици спрямо него. Този извод бил направен в нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК, като съдът не взел предвид настъпилите след предявяване на иска факти. Съображенията на СРС били в грубо противоречие с трайно установената практика на ВКС, съгласно която уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Районният съд не съобразил и задължителните разяснения, дадени с т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съгласно които съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство, като по общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска.

Моли съда да отмени атакуваното решение и да уважи предявения иск, който бил доказан и основателен. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 20.04.2021 г.

Въззиваемата страна Б.К.Х. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 21.04.2021 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Видно от приложеното гр.д. № 69054/2017 г. на СРС, 120 състав, по заявление от 29.09.2017 г. на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу Б.К.Х., ЕГН **********, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора сумата 1 957.77 лв. – главница по договор за потребителски кредит № FL591341 от

13.06.2011 г., сключен между длъжника и „Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД), ведно със законната лихва от 29.09.2017 г. до изплащане на вземането, сумата 971.39 лв. - лихва за периода 13.08.2011 г. - 18.01.2016 г., и сумата 117.50 лв. - такса по чл. 2, ал. 2 от договора за потребителски кредит за периода 13.08.2011 г. - 18.01.2016 г., както и разноски. Вземанията били цедирани на заявителя с договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. и съгласно Приложение № 4 към същия.

В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта и на кредитора са дадени указания по реда на чл. 415 ГПК да предяви искове за установяване на вземанията. В законовия едномесечен срок кредиторът е предявил само иск за установяване съществуването на вземането в размер на 1 957.77 лв. – главница, като е претендирал и законната лихва от подаване на заявлението до плащането.

Така първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск с възражение, че цесията не му била надлежно съобщена преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Не оспорва, че между него и „Юробанк и Еф Джи България“ АД е бил сключен договор за потребителски кредит № FL591341 от 13.06.2011 г., че е направил 4 вноски по него, с които са погасени месечни погасителни вноски до 13.12.2011 г., като след тази дата не е извършвал плащания по погасителния план. Възразил е срещу твърдението, че вземането по договора е станало изискуемо с изтичане на крайния срок на договора на 13.11.2014 г., като се е позовал на чл. 15 от договора, предвиждащ автоматична предсрочна изискуемост на кредита при неплащане изцяло или отчасти на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита. Релевирал е евентуално правопогасяващо възражение за давност, като е поддържал, че вземанията по договора за кредит били периодични и се погасявали с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Искал е от съда да отхвърли иска. Не е претендирал разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, но недопустимо в частите, с които районният съд се е произнесъл по искове за сумите 971.39 лв. - лихва за периода 13.08.2011 г. - 18.01.2016 г., и 117.50 лв. - такса по чл. 2, ал. 2 от договора за потребителски кредит за периода 13.08.2011 г. - 18.01.2016 г. За тези вземания е била издадена заповед по чл. 410 ГПК, но заявителят не е предявил искове за тях в срока по чл. 415 ГПК, с оглед на което на основание чл. 415, ал. 5 ГПК заповедният съд е следвало да обезсили заповедта за изпълнение за посочените суми. Като се е произнесъл по искове, с каквито не е бил сезиран, районният съд е постановил недопустимо в тези части съдебно решение, което следва да бъде обезсилено.

В допустимата му част въззивният съд намира атакуваното решение за частично неправилно по следните съображения:

От фактическа страна: Не е било спорно, и по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК с доклада по делото в първата инстанция е прието за безспорно между страните, че между ответника и „Юробанк и Еф Джи България“ АД (сега „Юробанк България“ АД) е бил сключен договор за потребителски кредит № FL591341 от 13.06.2011 г., по силата на който банката предоставила на ответника-кредитополучател сумата 2 250 лв. Кредитополучателят се задължил да върне сумата на равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и договорна лихва, съгласно погасителен план към договора, като падежът на последната вноска е 13.11.2014 г. Не е било спорно също, че кредитът е усвоен изцяло на 13.06.2011 г., че ответникът е направил 4 вноски, с които са погасени шест месечни погасителни вноски до 13.12.2011 г., като след тази дата не е извършвал плащания по погасителния план. Последният, ведно с договора за потребителски кредит и извлечение от банковата сметка са приети по делото.

От приетия и неоспорен договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г. и Приложение № 4 към същия се установява, че „Юробанк България“ АД е прехвърлила на ищцовото дружество вземания, индивидуализирани в приложението, между които по договор № FL591341 – вземане в общ размер 3 046.66 лв., от които 1 957.77 лв. – главница, 971.39 лв. – лихви, и 117.50 – такси и разноски.

Към исковата молба, връчена на ответника на 27.06.2018 г. ведно с приложенията, е представено пълномощно, с което банката-цедент упълномощила ищеца-цесионер да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията, както и уведомление за цесията, отправено до ответника. След заявено оспорване на автентичността на приложената товарителница в частта й относно положения подпис за получател и изявлението на ищеца, че няма да се ползва от оспореното доказателство, последното е изключено от доказателствения материал по делото.

От правна страна: Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по вземането не е страна по договора, но тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл.

99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Съгласно практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г. по т.д. № 3501/2015 г., І ТО, решение № 449/06.03.2013 г. по гр.д. № 1268/2011 г., IV ГО, решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., II ТО, решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., ІІ ТО, решение № 40/13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009 г., І ТО, решение № 3/16.04.2014 г. по т д. № 1711/2013 г., І ТО, решение № 204/25.01.2018 г. по т.д. № 2230/2016 г., І ТО, решение № 156/30.11.2015 г. по т.д. № 2639/2014 г., ІІ ТО, решение № 137/02.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г., III ГО и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД), и след като не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор.