Решение № 2774 от 13.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2774 гр. София, 13.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20231110141421 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.

Образувано е въз основа на искова молба на М. В. В. с ЕГН **********, постоянен адрес ., съдебен адрес град . (ищца), действуваща чрез упълномощения представител Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ., действуващо чрез управителя адвокат Д. М. М.. Ищцата твърди, че през 2022 г. е сключила с ответника договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който получила 2 000 лева. Така полученият кредит тя трябвало да върне на 24 месечни погасителни вноски, като заплати и фиксирана възнаградителна лихва в размер на 36 %. Ищцата освен това поела задължението да обезпечи задълженията си по договора за кредит с гарант – отговарящ на условията, посочени в общите условия, или банкова гаранция. В случай на неизпълнение на последното задължение в чл. 27 от договора за кредит страните уговорили ищцата да дължи неустойка в размер на 0, 9 % от усвоения кредит, която трябвало да се заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски. Ответникът й начислил неустойка в размер на общо 3 906 лева и 89 стотинки, с което общата сума, която ищцата трябвало да върне, била в размер на 6 981 лева и 60 стотинки. Съгласно посоченото в договора годишният процент на разходите бил в размер на 42, 58 %.

Ищцата излага подробни доводи, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави и излизане извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Намира за недопустимо кумулирането на неустойка за вреди от това, че задължението няма да може да бъде събрано в срок заедно с мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Напомня, че непредставянето на уговореното обезпечение дава право на кредитора да иска незабавно изпълнение на цялото задължение съгласно чл. 71 ЗЗД. Оспорва клаузата за неустойка като нищожна и поради нейната неравноправност и поради заобикаляне на закона, като се позовава на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Иска от съда да прогласи нищожността на чл. 27 от договор за 1 паричен заем № 887862/05. 10. 2022 г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „.“ АД с ЕИК ., седалище и адрес на управление ., действуващ чрез упълномощения процесуален представител адвокат Х. Н., член на Разградската адвокатска колегия. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника ,,.‘‘ АД, с който приема предявения иск за допустим, но оспорва същия като неоснователен.

Признава, че на 05.10.2022 година е сключил с ищцата от разстояние договор за потребителски кредит № 887862, както и че и е предоставил сума в размер на 2000 лева. Намира, че уговорената в чл. 20 от този договор неустойка е валидна. Излага подробни доводи във връзка със сключването на договора от разстояние. Твърди, че неустойката не е била начислявана и събирана от дружеството, че уговорката за неустойка изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и отговаря на типичните за нея функции. Изтъква, че няма законодателно изискване относно размера на неустойката нито ограничение за максималния й размер, като тя може да бъде дори по-голяма от главното задължение. Отрича да е налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Заявява, че неустойката се начислявала, само докато не бъде представено съответното обезпечение.

След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.

Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и отговаря и на останалите формални изисквания на чл. 127 и чл.

128 ГПК, поради което е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.

Ищцата предявява един установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване което и да е от твърдените основания, обуславящи нищожността на договор за паричен заем № 887862/05. 10. 2022 г. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на договора и в частност уговорката на чл. 27 от него са били индивидуално уговорени.

От представения по делото заверен препис от договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 887862 от 05. 02. 2022 г. и погасителен план към него (страните не спорят, че този договор е бил сключен при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ) се установява, че ответникът е предоставил на ищцата парична сума в размер на 2 000 лева, а ищцата се е задължила да му възстанови същата тази парична сума, наред с което да му заплати възнаградителна лихва в размер на 36 % на двадесет и четири ежемесечни вноски. Освен това страните уговорили ищцата да предостави на ответното дружество в тридневен срок от сключването на договора персонално обезпечение – поръчител или банкова гаранция (чл. 17). При неизпълнение на последното задължение страните предвидили в чл. 27, ал. 1 от договора ищцата да дължи на ответното дружество неустойка в размер на 0, 9 % от предоставената парична сума в размер на 2 000 лева за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението. При това положение страните посочили в договора годишен процент 2 на разходите в размер на 42, 58 %.

От експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ако уговорената неустойка не се счита като разход по кредита, то годишният процент на разходите по договора възлиза на 49, 71 %. Ако обаче тя бъде счетена за разход по кредита, то в такъв случай действителният годишен процент на разходите по кредита би възлизал на 377, 04 %.

Според императивните правила на Закона за потребителския кредит (ЗПК) годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, били те настоящи или бъдещи, в това число и преки и косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, като така определения годишен процент на разходите не може да надхвърля петкратния размер на законовата лихва по просрочени задължения, определена от Министерския съвет (чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК). Под общи разходи по кредита за потребителя на свой ред се разбират всички разходи по кредита, включително такси, комисиони и всички други видове разходи, които са пряко свързани с договора за потребителски кредит, известни са на кредитора и трябва да бъдат заплатени от потребителя, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби към ЗПК).

Неустойката по чл. 27, ал. 1 от договора за кредит следва да се приеме за сигурен разход по кредита. Достатъчно косвени доказателства за това се съдържат в самия текст на договора – от една страна, задължението за предоставяне на обезпечение е свързано с редица трудно изпълними условия и трябва да бъде осъществено в кратък тридневен срок; от друга страна, още с погасителния план, който е неразделна част от договора за потребителски кредит и е бил съставен на датата на сключването на договора, страните са предвидили, че това задължение няма да бъде изпълнено, като са разсрочили плащането на свързаната с него неустойка. Ако този сигурен разход по кредита беше включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, неговият размер щеше да е съществено по-голям от посочения от страните в договора. Ето защо първостепенният съд предпочита варианта на експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, според който действителният годишен процент на разходите по договора за потребителски кредит възлиза на 377, 04 %.

Пропускът на страните да посочат действителния размер на годишния процент на разходите в договора за потребителски кредит обуславя недействителността му на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Смисълът на изискването в договора за потребителски кредит да бъде посочен тъкмо действителният годишен процент на разходите произтича от правото на потребителя да може да прецени правилно икономическите последици от сключването на договора, както и да може да направи адекватно сравнение с предложения за сключването на други договори за потребителски кредит (така че да може евентуално да „рефинансира“ кредита). Затова посочване в договора на годишен процент на разходите, който не съответства на действителния, съставлява заблуждаваща търговска практика и следва да се приеме за нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В сходен смисъл е трайната съдебна практика на почитаемия Софийски градски съд (решение № 3609 от 04. 07.

2023 г. на СГС, II – А въззивен състав, по в. гр. дело № 8049/2022 г.; решение № 4456 от 11. 08. 2023 г. на СГС, II – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 1898/2022 г.; решение № 4304 от 02. 08. 2023 г. на СГС, IV – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 8430/2022 г.; решение № 4067 от 20. 07. 2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр. дело № 9689/2022 г.; решение № 4058 от 20.07.2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр.

3 дело № 7753/2022 г.; решение № 3868 от 13. 07. 2023 г. на СГС, II – Б въвззивен състав, по в. гр. дело № 62/2023 г.; решение № 3480 от 06. 07. 2023 г. на СГС, II – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 9659/2022 г.; решение № 2449 от 16. 05. 2023 г. на СГС, IV – А въззивен състав по в. гр. дело № 87/2022 г.; решение № 1407 от 22. 03. 2023 г. на СГС, IV – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 1167/2022 г.). Следователно предявеният установителен иск е основателен.

Разноски. При това положение съдът трябва да присъди в полза на ищцата сторените от нея деловодни разноски. Те се изразяват в държавната такса в размер на 80 лева и депозитът за възнаграждаването на вещото лице в размер на 400 лева.

Сумата на тези разноски е равностойна на 245 евро и 42 евроцента. Освен това Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ е предоставяло в полза на ищцата безвъзмездна правна помощ съгласно представения на л. 41 от делото договор за правна защита и съдействие като на материално затруднено лице. Ответникът оспори материалната затрудненост на ищцата. Според разбирането на настоящия съдебен състав в тежест на оспорващия е да установи при условията на пълно и главно доказване положителния факт, че лицето е разполагало с достатъчно имущество, че да си позволи да заплати поне минимално възнаграждение. Въпреки разпределянето на тази доказателствената тежест на ответника, той така и не представи доказателства относно благоприятното имуществено състояние на ищцата, което твърди. При това положение спрямо него следва да бъдат приложени неблагоприятните последици на тежестта на доказването и да бъде прието за установено, че ищцата действително е материално затруднено лице, а в полза на адвокатското дружество трябва да бъде заплатено минимално адвокатско възнаграждение. Предвид практиката на Съда на Европейския съюз, която е задължителна, предоставянето на безвъзмездна правна помощ е „възмездна доставка“, която следвало да се облага с ДДС. Поради това тълкуване, което е задължително, минималното адвокатско възнаграждение следва да се определи на общо 728 лева и 96 стотинки или 372 евро и 71 евроцента.

Мотивиран от всичко изложено, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите в отношенията между ищцата М. В. В. с ЕГН **********, постоянен адрес ., и ответника „.“ АД с ЕИК ., седалище и адрес на управление ., че договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 887862 от 05. 02. 2022 г., е нищожен.

ОСЪЖДА ответника „.“ АД с ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати на ищцата М. В. В. с ЕГН **********, постоянен адрес ., сумата 245 евро и 42 евроцента, представляваща разноски за първоинстанционното производство.