Решение № 25 от 14.01.2026, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. Перник, 14.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20251700500628 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от Застрахователно дружество „Евроинс“ АД чрез пълномощника му юрк. С. К. срещу Решение № 621 от 23.06.2025 г., постановено по гр. дело № 1188/2025 г. по описа на Районен съд Перник, в частта, в която е осъдено Застрахователно дружество "ЕВРОИНС“ АД да заплати на Д. Г. К. – В. сумата над 7 000,00 лева до присъдения размер от 12000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания, битови неудобства, страх и уплаха по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена за моторно превозно средство – лек автомобил марка „Тойота Ярис Версо“, с рег. № ***, причинени в следствие на ПТП, настъпило на *** на ПП – 1, Е 79, км. 316+823, при разклона за *** причинил ПТП, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.03.2025 г. до окончателното плащане. Съдът е отхвърлил иска за законната лихва за периода от *** до 03.03.2025 г., като неоснователен.

Със същото решение Застрахователно дружество „Евроинс“ АД е осъдено да заплати направените разноски по делото.

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт в частта, в която искът е уважен за сумата над 7 000,00 лв., поради което се иска неговата отмяна в съответната част. В останалите му част решението не е 1 обжалвано, поради което е влязло в сила.

В жалбата се сочи, че съдът неправилно е формулирал своите правни изводи относно справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от въззиваемата Д. К. – В.. Възразява, че така определеният размер не е съобразен с тежестта и размера на претърпените от инцидента увреди и произтеклите от тях болки и страдания. Сочи, че обезщетение в размер от 7 000,00 лв. е справедливо и достатъчно да обезщети в пълен размер претърпените вреди и да обезщети пострадалата. В просторен анализ на съдебния акт се възразява, че съдът не е изложил достатъчно мотиви по прилагането на критерия по чл.52 ЗЗД, като се сочи относима съдебна практика.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала писмен отговор, с който изразява становище по жалбата. Същата намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно, и прави искане за потвърждаването му. По отношение на релевираните от въззивния жалбоподател възражения, въззиваемата страна посочва, че същите са неоснователни и не се подкрепят от материалите по делото. Възразява, че сумата от 7 000,00 лв. не е достатъчна, за да обезщети претърпените от нея вреди, като акцентира върху обстоятелството, че е понесла множество по вид и брой травми.

Изразява становище в подкрепа на първоинстанционният акт като посочва, че съдът се е съобразил с критерия за справедливост, обективиран в чл.52 ЗЗД, като е мотивирал обстойно своето решение и същото е съобразено с актуалната относима съдебна практика. В заключение иска отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и потвърждаване на първоинстанционният акт в обжалваната му част.

Пернишки окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – страна в процеса, останала недоволна от обжалвания съдебен акт, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.

Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба (а именно: правилността на решението в частта над присъденото обезщетение в размер над 7 000, 00 лева), доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

От събраните по делото доказателства, които въззивният съд споделя и кредитира, се установява, че в резултат на процесното пътнотранспортно произшествие ищцата е претърпяла мозъчно сътресение, контузии в областта на 2 главата, гръдния кош и таза, както и силен емоционален стрес и страх. Установен е възстановителен период от около два до три месеца, с временна нетрудоспособност за около един месец. Данните по делото сочат на пълно физическо възстановяване без трайни последици.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, но въззивният съд намира, че присъденият размер от 12 000 лева надхвърля справедливото обезщетение, съобразено с конкретните обстоятелства по делото и утвърдената съдебна практика по сходни случаи.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а предполага съобразяване на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за вида, характера, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания. Тази преценка следва да се извършва при отчитане както на индивидуалните особености на пострадалия, така и на обществено-икономическите условия към момента на увреждането и на формираната съдебна практика по сходни случаи.

В настоящия случай от събраните по делото гласни и писмени доказателства се установява, че в резултат на процесното пътнотранспортно произшествие ищцата е претърпяла мозъчно сътресение и контузии в областта на главата, гръдния кош и таза, които са довели до временна загуба на съзнание, болки, замаяност, гадене и световъртеж, както и до временна нетрудоспособност. Установен е възстановителен период от приблизително два до три месеца, като през този период ищцата е изпитвала физически болки и дискомфорт, както и психоемоционални преживявания, свързани със страх и тревожност при участие в пътното движение.

От заключението на съдебно-медицинската експертиза и от останалите доказателства по делото, обаче, се установява, че уврежданията са били с временен характер и не са довели до трайни функционални дефицити или до трайно влошаване на здравословното състояние на ищцата. Не са налице данни за настъпили необратими последици, нито за продължаващо лечение или необходимост от бъдещи медицински интервенции. В този смисъл болките и страданията, макар и реални и съществени, са били ограничени във времето и с благоприятна прогноза за пълно възстановяване.

Въззивният съд отчита и настъпилите психически преживявания, свързани със страх от шофиране и с повишена тревожност след инцидента, които също представляват неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване. Същевременно от доказателствата се установява, че тези състояния не са довели до трайни психични увреждания, нито са били съпроводени с необходимост от продължително или специализирано лечение.

При съпоставка на горните обстоятелства с практиката на съдилищата по сходни случаи на телесни увреждания, настъпили в резултат на пътнотранспортни произшествия, въззивният съд намира, че обезщетение в размер на 12 000 лева надхвърля справедливата парична оценка на претърпените неимуществени вреди.

Присъждането на обезщетение в такъв размер не съответства на характера и тежестта на установените увреждания, и би довело до несъразмерност между настъпилите вреди и дължимата репарация.

3

С оглед изложеното, въззивният съд приема, че обезщетение в размер на 7 000 лева представлява справедлив паричен еквивалент, който в достатъчна степен компенсира претърпените от ищцата физически болки, психически страдания и временни неудобства в ежедневието, без да води до неоснователно обогатяване. Този размер отчита както индивидуалните преживявания на пострадалото лице, така и необходимостта от еднакво третиране на сходни хипотези в съдебната практика.

Въззивният съд отчита характера на телесните увреждания, липсата на трайни последици, продължителността на възстановяването, както и интензитета на преживените болки и страдания. При съвкупна преценка на тези обстоятелства се налага изводът, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на 7 000 лева, който в пълна степен репарира претърпените от ищцата неимуществени вреди.

Като изхожда от установените по делото факти, относно действително претърпените болки и страдания от ищцата, изведени както от доказателствата по делото, така и на база съществуващите житейски моралноетични принципи, настоящият състав намира, че определеното по-горе обезщетение не е занижено по своя размер, спрямо действително установените по делото факти и не противоречи на принципа на справедливостта.

Поради това първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част над 7 000 лева до 12 000 лева, като искът в тази част бъде отхвърлен като неоснователен.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция и на основание чл. 78 ГПК въззивният съд следва да се произнесе както по разноските, направени във въззивното производство, така и по присъдените от първоинстанционния съд разноски, доколкото първоинстанционното решение е частично отменено.

С обжалваното решение Районен съд – Перник е уважил изцяло предявения иск за сумата от 12 000 лева и е присъдил в полза на ищцата направените по делото разноски в общ размер на 2 984,97 лева. С настоящото въззивно решение искът е уважен окончателно до размер на 7 000 лева, като за разликата над този размер до 12 000 лева е отхвърлен като неоснователен. Ето защо, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в нейна полза следва да бъдат присъдени разноски по първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от иска, а именно: в размер на 1 740,23 лева. Поради това първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските над този размер, като в останалата част бъде потвърдено.

С оглед частичната отмяна на първоинстанционното решение и отхвърлянето на иска за разликата над 7 000 лева до 12 000 лева, следва да бъдат съобразени и направените от ответника разноски в първоинстанционното производство. По делото е представен надлежен списък на разноските по чл. 80 ГПК от страна на Застрахователно дружество „ЕВРОИНС“ АД за първоинстанционното производство, от който е видно, че се претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лева.С оглед отхвърлената част от иска, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в негова полза следва да бъдат присъдени разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска, а именно: в размер на 208,33 лева.

По отношение на разноските за въззивното производство съдът съобрази, че 4 въззивната жалба на Застрахователно дружество „ЕВРОИНС“ АД е уважена изцяло по предмета на въззивния контрол, доколкото решението е отменено в обжалваната част за разликата над 7 000 лева до 12 000 лева. Въззивникът има право на присъждане на направените във въззивното производство разноски. По делото е представен надлежен списък на разноските по чл. 80 ГПК от страна на Застрахователно дружество „ЕВРОИНС“ АД, от който се установява, че във въззивното производство са направени разноски в общ размер на 550 лева, включващи държавна такса за въззивна жалба в размер на 100 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева.

Тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло в полза на въззивника.