Решение № 44 от 03.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 44 гр. Пловдив, 03.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20235330106843 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от И. Х. Г., ЕГН ********** против „Вива кредит“ АД, ЕИК 207343548, с която са предявени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № .....от 06.01.2022 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11; чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави. Била уговорена дължимост на такса „експресно разглеждане“, която била нищожна, като противоречаща на чл. 10а ЗПК.

Поради недействителност на договора, съответно клаузите за лихва, неустойка и такса „експресно разглеждане“, получените суми над главницата били без правно основание. Моли за присъждане на 644,85 лева – получена без основание за възнаградителна лихва, 778,70 лева – за неустойка и 1887 лева – за такса „експресно разглеждане“ по договора /вж. изм. на исковете по чл. 214 ГПК, чрез увеличение, в посл. о.с.з./, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал отговор.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и 1 исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните /като заемодател „Вива кредит“ ООД, ЕИК 201995287 – заличен търговец преди процеса, чийто правоприемник е ответникът/ е подписан твърденият договор за заем от 06.01.2022 г. /л.15-18/, с предоставена сума от 3000 лева, платима на вноски до 02.03.2023 г., ГЛП 40,32%, ГПР 49,37 %, уговорена такса за експресно разглеждане на документи за отпускането му - 1887 лева /чл.1, ал. 3/ и неустойка при непредоставено обезпечение – 1257,90 лева /чл. 5, ал. 2/.

Относно възнаградителната лихва:

В договора е уговорен ГЛП – 40,32 %, при което е налице нищожност на клаузата за начисляването й, поради протИ.речие с добрите нрави.

При формиране размера на лихвата по кредита, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален.

В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 40,32 % годишно, както и годишен процент на разходите от 49,37 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, протИ.речи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Видно от приетата и неоспорена справка от ответника за извършени плащания по договора, ищецът е платил възнаградителна лихва именно в претендирания по делото размер от 644,85 лева. Тази сума подлежи на връщане, т.к. е недължимо погасена по нищожна клауза, при което искът е основателен и доказан, следва да бъде 2 уважен, ведно със законната лихва като последица.

Относно таксата:

В чл. 1, ал. 3 е посочено, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1887 лева.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

Съдът намира, че таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита, представлява установено задължение на заемополучателя, свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса е уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване и управление на кредита.

Освен горното, клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Тя представлява 62,90 % от заетата сума.

Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост.

Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с разумните граници на добрите нрави и не се толерира от закона, а е и изцяло във вреда на потребителя.

При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на оспорената клауза. У него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.

Същевременно и въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК – ответникът не доказа твърденията си да е осъществил реално престацията по експресно разглеждане на заявката за кредита. Тоест реално извършване на конкретната услуга не се установява, за да се дължи предвидената сума за такса /която принципно е недължима, съгл. посочената норма на ЗПК/.

Тъй като проиворечието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част същият не е пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея /Решение № 1668/22.12.2022 г. по в.гр.д. № 2594/2022 г. на ПОС/.

Поради това – платената сума за такса е предадена при начална липса на основание и подлежи на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД . Няма спор между 3 страните и от представената справка се установява, че пълната предвидена по договора сума е била платена от ищеца, поради което същата подлежи на връщане – съответно искът е основателен и доказан по размер, следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица.

Относно неустойката:

В чл. 5, ал.1 е предвидено задължение на потребителя в тридневен срок от подписването да предостави едно от следните обезпечения – поръчителство на физическо лице, което следва да отговаря на конкретно посочени критерии или банкова гаранция за пълната дължима сума, валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията. При неизпълнение, съгласно ал. 2 – се дължи неустойка в размер на 1257,90 лева, платима разсрочено със седмичните вноски.

Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.

Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т.к. същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й в чл. 5, ал. 2 от договора, е нищожна, поради протИ.речие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна 4 и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.

Самата сума представлява 41,93 % спрямо главницата.

Видно е, че и тази уговорка изцяло протИ.речи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.

Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.