Решение № 1075 от 20.07.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1075 гр. София, 19.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000501095 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 266795/01.12.2021 г., постановено по гр. дело № 3547/2020 г. по описа на СГС, І ГО, 3 състав, частично е уважен предявеният деликтен иск с правно основание чл.

2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за заплащане на сумата от 70000 лв. (искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 120000 лв.), представляваща заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаването на правото на пострадалия от разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г.

(преобразувано впоследствие в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента в ДП II-48/1999 г. по описа на ВОП-София), за периода от образуване на делото на 30.01.1991 г. до предявяване на исковата молба - 14.04.2020 г., ведно със законната лихва от 17.04.2017 г. до окончателното й заплащане.

Ищецът е предявил въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният деликтен иск над сумата от 70000 лв. до пълния му предявен размер от 120000 лв. - заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди.

Въззивникът счита, че при определяне размера на заместващото обезщетение за претърпените болки и страдания от продължилото в неразумен срок и все още висящо досъдебно наказателно производство първоинстанционният съд не е съобразил изцяло критериите за справедливост, уредени в правната норма на чл. 52 ЗЗД, както и практиката на ЕСПЧ за определяне по 1500 евро, респ. по 2000 евро на година в сходни случаи;

1 неотчитане в достатъчна степен на обстоятелствата на престъпните деяния, предмет на процесното наказателно производство, представляващи „залогът от делото” за ищеца; факта на изтеклата абсолютната давност по отношение на последния останал жив обвиняем (към момента на подаване на въззивната жалба), макар и ищецът да е предприемал множество действие за ускоряване на процеса; изключително забавеното досъдебно наказателно производство обуславя и неустановяването на виновните лица за прилагането на престъпните методи за насилствена асимилация над етническите турци в Република България през време на установения комунистически режим, поради което фактически никога няма да бъде потърсена наказателна отговорност от длъжностните лица, заемащи висши държавни постове, осъществили тези престъпни деяния; предубедеността на прокурора, водил разследването, целенасоченото бавене на делото с всички възможни правни средства и несъобразяването с актовете на другите институции.

Въззиваемият-ответник не е подал в законоустановения срок писмен отговор на въззивната жалба, предявена от ищеца, но в проведеното пред САС на 14.06.2022 г. о. с. з. неговият процесуален представител изразява становище за нейната неоснователност.

Срещу първоинстанционно решение е подадена и въззивна жалба от ответника в частта, в която предявеният деликтен иск за заплащане на заместващо обезщетение за причиняване на твърдените неимуществени вреди е уважен - до размера от 70000 лв.

Въззивникът поддържа, че исковата претенция не следва да се подвежда под правната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като тя представлява обективно право едва от 15.12.2012 г., т.е. не предвиждала ретроактивно действие; не било изяснено точно кое процесуално действие след 2012 г. не е извършено в разумен срок от органите на Прокуратурата на Република България; в процеса на доказване не бил установен фактът, че забавянето се дължи единствено на действия/бездействия на тези органи, респ. че не са доказани по несъмнен начин твърдените болки и страдания, както и че вследствие на неточното прилагане на критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД решаващият съд е присъдил прекомерно високо размер на претендираното заместващо обезщетение. С т. нар. Допълнение към въззивната жалба, подадено в срока за обжалване на първоинстанционното решение, поддържа своя правен довод за недопустимост на предявения деликтен иск, а от друга страна, счита първоинстанционното решение за неправилно в частта, в която е присъдена законна лихва върху главното парично задължение от 17.04.2017 г. до окончателното му заплащане, а не от подаване на исковата молба – 14.04.2020 г., тъй като процесното наказателно производство не било приключило.

В проведеното пред САС на 14.06.2022 г. о. с. з. процесуалният представител на ответника заявява, че не поддържа правния довод на ПРБ за липса на активна материална легитимация на ищеца, като счита, че размерът на определеното заместващо обезщетение е изключително завишен с оглед на действително преживените болки и страдания от развилото се в неразумен срок наказателно производство.

Въззиваемият-ищец не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, но в молба от 10.06.2022 г. неговият процесуален представител изразява становище 2 за нейната неоснователност.

Ищецът е подал в законоустановения срок и въззивна частна жалба срещу Определение № 261004/10.02.2022 г., с което е оставена без уважение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК молбата му за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, но с оглед изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, тя трябва да бъде оставена без разглеждане, като въззивният съд по необходимост ще разгледа развитите доводи на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред СГС.

Въззивните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения в чл. 259, ал. 1 ГПК срок, поради което те се явяват допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС, I-3 състав, е бил сезиран с деликтен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

Макар и разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ да е част от обективното право на Република България от 15.12.2012 г., това обстоятелство не обуславя недопустимостта на предявения деликтен иск, тъй като обективната отговорност на Българската държава за причинен вредоносен резултат на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действие или бездействие на нейни органи или длъжностни лица е закрепена на конституционно равнище - още през 1991 г., с правната норма, уредена в чл. 7 КРБ (в сила от 1991 г.).

Разпоредбата на чл. 2б (нова) ЗОДОВ само пояснява, че тези деликтни искове ще се разглеждат по реда на ЗОДОВ - за ангажиране на обективната отговорност на държавата (чрез нейния процесуален субституент, какъвто в случая се явява ПРБ). От друга страна, за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие значителния период на бездействие от органи на ПРБ по процесното досъдебно производство, вкл. и преди 15.12.2012 г. ищецът може да се позове пряко на нормативното правило, уредено в чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, причинени му от орган на Прокуратурата на Република България вследствие нарушение на правото за разглеждане и решаване на досъдебното наказателно производство в разумен срок (с внасяне на обвинителен акт срещу обвиняемите в съда, респ. с прекратяване на наказателното производство), трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) ищецът да е заинтересовано лице по досъдебното производство, което е образувано за разследване на извършено престъпление, т.е. да е пострадал - от 3 разследваното престъпно деяние да е била накърнена неговата правна сфера (да са му причинени имуществени или неимуществени вреди); 2) чрез своето бездействие органите на досъдебното производство и прокуратурата да са забавили хода на делото, вследствие на което да са накърнени субективни права и законни интереси (вкл. и правни очаквания) на пострадалия от разследването на престъпното деяние; 3) пострадалият да е претърпял неимуществени и имуществени вреди и 4) причинените неимуществени и имуществени вреди да са необходима, естествена, закономерна последица от продължилото в неразумен срок досъдебно производство, т.е. да е налице причинно-следствена връзка между бездействието на прокурорските органи и причинения вредоносен резултат. Отговорността на прокуратурата за провеждане на досъдебното наказателно производство е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при прокуратурата – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.

Всички материални предпоставки, обуславящи възникването на обективната деликтна отговорност на държавата - чрез своя субституент (Прокуратурата на Република България), са установени от събраните по делото доказателства, които ще бъдат подробно обсъдени в следващото изложение.

В настоящия казус ищецът навежда фактически твърдения, че е пострадал от престъпления, изразяващи се в незаконно задържане, въдворяване в концлагер на остров Белене и принудително изселване, извършени по време на т.нар. „Възродителен процес”, за разследването на които престъпни деяния е образувано сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II 048/1999 по описа на ВОП-София, което и към момента е висящо на досъдебна фаза, поради което няма възможност да се конституира като частен обвинител и граждански ищец. Поддържа, че вследствие на продължилото около 30 години наказателно производство е претърпял морални вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги години няма изгледи за приключване на делото; страх, че обвиняемите ще останат ненаказани; били излъгани очакванията му за възмездие за погазените му права и достойнство; загуба на доверие в институциите и усещане за липса на справедливост; безпомощност, раздразнителност, затваряне в себе си, постоянно емоционално напрежение, стрес, депресия, безсъние.

Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ представлява специална вътрешноправна защита на признатото от чл. 6, §1 КЗПЧОС право за ангажиране отговорността на държавата за причинените имуществени и неимуществени вреди, възникнали при нарушено право за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Всяко лице, което има статут на жертва по смисъла на § 6, ал. 1 КЗПЧОС, е активно материалноправно легитимирано да предяви иск срещу държавата (чрез нейния процесуален субституент) за заплащане на обезщетение за причинения вредоносен резултат при неоправданото забавяне на съответното досъдебно или съдебно производство (тъй като държавата отговаря за причинените вреди от незаконното обвинение, тя притежава пасивна материалноправна легитимация, макар и чрез своя процесуален субституент - Прокуратурата на Република България, поради което това юридическо лице носи обезпечително-гаранционната отговорност за всички причинени 4 вреди от продължилия в неразумен срок наказателен процес, вкл. и за емоционалните болки и страданията, които ищецът е изпитвал през всички фази на наказателното производство).

В конкретния случай част от вредните общественоопасни последици на престъплението, за извършването на което е повдигнато обвинение по процесното ДП № 11-48/1999 г. по описа на ВОП-София (първоначално образувано като сл. дело № 1/1991 г.) по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК, са именно засягането на основни права на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че е засегната неимуществената сфера на ищеца, чрез описаните действия, му придава качеството на пострадал от престъплението и обосновава правото му да се ползва от търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията), обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. Качеството жертва/пострадал от престъплението ищецът е придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който е и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване (в този смисъл Решение № 72/18.05. 2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на ВКС).