Решение № 306 от 08.03.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 306 гр. София, 07.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело № 20211000502400 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 260160 от 20.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 819/2020 г. по описа на Софийския окръжен съд /СОС/, Гаранционен фонд /ГФ/ е осъден да заплати на В. Г. П. с ЕГН: ********** следните суми - 17500 лв. /седемнадесет хиляди и петстотин лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, търпени в резултат на причинено при ПТП, настъпило на 15.04.2015 г., телесно увреждане, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 04.09.2020 г. до окончателното плащане; сумата от 739.63 лв. /седемстотин тридесет и девет лева и шестдесет и три стотинки/, представляваща обезщетение за имуществени вреди – разходи за лечение, търпени в резултат на причинено при ПТП, настъпило на 15.04.2015 г., телесно увреждане, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 04.09.2020 г. до окончателното плащане. Предявените искове са отхвърлени в следните части: за разликата над уважения размер на главния иск от 17500 лв. /седемнадесет хиляди и петстотин лева/ до пълния му предявен размер от 35000 лв. /тридесет и пет хиляди лева/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на тази разлика за периода от 04.09.2020 г. до окончателното плащане, както и изцяло акцесорния иск за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху цялата искова сума от 35000 лв. за периода от датата на ПТП – 15.04.2015 г. до 03.09.2020 г. /вкл./, както и за разликата над уважения размер на главния иск от 739.63 лв. /седемстотин тридесет и девет лева и шестдесет и три стотинки/ до пълния му предявен размер от 1479.26 лв. /хиляда 1 четиристотин седемдесет и девет лева и двадесет и шест стотинки/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на тази разлика за периода от 04.09.2020 г. до окончателното плащане, а изцяло е отхвърлен акцесорния иск за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху цялата искова сума от 1479.26 лв. за периода от датата на ПТП – 15.04.2015 г. до 03.09.2020 г. /вкл./. В резултат на този изход в производството, страните са осъдени взаимно да си заплатят съдебно-деловодни разноски, а Гаранционен фонд – възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата /ЗА/ в полза на процесуалния представител на ищцата П., както и съответната част от дължимата държавна такса и депозит за вещо лице. Решението е постановено при участието на третото лицепомагач /ТЛП/ на страната на ответника ГФ – Е. Б. Я. с ЕГН: **********.

В срока по чл.259, ал. 1 ГПК решението е обжалвано от Гаранционния фонд в осъдителните му части със следните оплаквания: а/ решението било незаконосъобразно, тъй като исковете били погасени по давност, за което излага аргументи в жалбата; б/ обезщетението за неимуществени вреди не отговаряло на принципа за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД и следвало да се намали; в/ трябвало да се отчете по-висок процент съпричиняване от пострадалата по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от приетия от първоинстанционния съд 50%. В заключение, се моли САС да отхвърли изцяло предявените срещу ГФ искове, а в условията на алтернативност – да се намали значително размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и да се присъдят сторените по делото разноски.

Писмени отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, са подадени, както от ищцата П., така и от третото лице-помагач Я. чрез съответните им процесуални представители. Докато П. счита жалбата на ГФ за неоснователна, а атакуваното с нея решение за правилно, то ТЛП Я. подкрепя изцяло въззивната жалба. От страна на ищцата-въззиваема се претендира определяне и заплащане на възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА относно втората инстанция.

Пред САС не са събирани нови доказателства по реда на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК.

Разглежданата въззивна жалба е подадена в срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим /по смисъла на чл. 269 ГПК/ съдебен акт.

По съществото на спора, Софийски апелативен съд намира следното:

В. Г. П. е предявила срещу Гаранционен фонд обективно съединени искове за плащане на следните суми: сумата от 35000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, търпени в резултат на причинено при ПТП, настъпило на 15.04.2015 г., телесно увреждане, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на ПТП до окончателното плащане; сумата от 1479.26 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – разходи за лечение, търпени в резултат на причинено при същото ПТП телесно увреждане, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на ПТП до окончателното плащане. В исковата се твърди, че на 15.04.2015 г. в с. Мусачево настъпило ПТП с лек автомобил „Мицубиши 2

Каризма“, чийто механизъм и място на настъпване са описани в исковата молба, при което ищцата пострадала като пешеходка. В резултат на ПТП на ищцата били причинени телесни увреждания, описани в исковата молба като вид и медико-биологичен характер, от които търпяла неимуществени вреди – болки и страдания, също описани в исковата молба като характер и интензитет, както и имуществени вреди – разходи за лечение, конкретизирани по вид и размер в исковата молба. За ПТП било образувано наказателно производство, приключило към момента с влязло в сила решение, с което водачът на автомобила Е. Б. Я. била призната за виновна в извършване на престъпление. Относно управлявания от сочения за виновен водач лек автомобил към момента на ПТП нямало действащ договор за застраховка „Гражданска отговорност“, поради което исковете се предявяват срещу настоящия ищец.

Ответникът оспорва исковете. Навежда възражение за изтекла погасителна давност, както и възражение за съпричиняване от страна на ищцата, изразяващо се в слизане от автомобила без да се увери, че същото е безопасно за нея и поради невнимание е допуснала защипване на дрехата си от вратата на автомобила. Навежда и възражение за прекомерност на търсеното обезщетение. Излага самостоятелни доводи за неоснователност на акцесорните искове.

По искане на ответника по делото е конституиран като трето лице – помагач на ответника соченият за виновен за ПТП водач Е. Б. Я..

При установената от въззивния съдебен състав валидност и допустимост на първоинстанционния съдебен акт, САС следва да се произнесе само по оплакванията във въззивната жалба на ГФ /чл. 269, изр.второ ГПК/. Това е така, тъй като страните не спорят пред настоящата инстанция за това, че е налице деликт, както и че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на фонда с оглед липсата на застраховка „ГО“ към момента на реализиране на процесното ПТП.

Относно довода, че е налице погасителна давност относно предявените искове – изминали били повече от пет години от деликта до предявяване на исковите претенции:

Оплакването е неоснователно. Видно от материалите по първоинстанционното дело, исковата молба на В.П. спрямо ГФ е предявена на 08.06.2020 г. с вх. № 3696 по т. д. № 40/2020 г. въз основа на която е образувано и отделеното впоследствие гр. д. № 819/2020 г. на СОС. Съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗД давността спира да тече докато трае съдебният процес относно вземането. Искът се счита за предявен от постъпването му в съда /чл. 125 ГПК/ - т.е. на 08.06.2020 г.

Тъй като увреждащото събитие е настъпило на 15.04.2015 г., у въззивника са налице съмнения, че общата петгодишна давност е изтекла и исковете следвало да се отхвърлят като погасени по давност. В случая обаче това не е така по следните съображения:

Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното поло ‐ жение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да 3 текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправ ните субекти, с изключение на сроковете по Наказателния кодекс и Закона за административните нарушения и наказания.

Също така следва да се вземе предвид, че при спирането изтеклият до момента на спи ‐ рането период от време се взема предвид, а след отпадане на обстоятелствата, предизвикали спирането, давностният срок продължава да тече и се събира със срока, който е изтекъл до момента на спирането.

Съгласно чл. 1 от Решение за обявяване на извънредно положение, прието от Народно то събрание, бе обявено извънредно положение върху цялата територия на Република България, считано от 13 март 2020 г. до 13 април 2020 г., а съгласно чл. 1 от Решение за удължаване на срока на обявеното извънредно положение, прието от Народното събрание, същото бе удължено до 13 май 2020 г.

Ето защо за периода от 13 март 2020 г. до 13 май 2020 г., предвидената в чл. 197 КЗ (отм.), респективно чл. 378, ал. 2 КЗ във връзка с чл. 110 ЗЗД, петгодишна погасителна давност е спряла да тече.

Също така съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД за вземания от непозволено увреждане дав ността започва да тече от откриването на дееца, което в настоящия случай съвпада с датата на настъпване на процесното ПТП — 15.04.2015 г., и е следвало да изтече на 15.04.2020 г.

Към 13.03.2020 г. са оставали още 34 дни до изтичането на предвидената погасителна давност. Срокът е започнал да чете отново след от падане на обстоятелствата, предизвикали спирането му - 14.05.2020 г., респективно същият е следвало да изтече на дата - 16.06.2020 г. Следователно, след като исковата молба е предявена на 08.06.2020 г., петгодишната давност не е изтекла.

Второ оплакване - приложението на чл. 52 ЗЗД. То е неоснователно:

От заключението по допуснатата и приета в първата инстанция СМЕ /която се кредитира и от САС като обективна и компетентно изготвена/ се установява, че в резултат на ПТП ищцата е получила счупване на лявата раменна кост в областта на шийката. Това увреждане е довело до трайно затруднение на движението на левия горен крайник, като по повод травмата ищцата е подложена на оперативно лечение, изразяващо се в кръвна репозиция, автоостеопластика и метална остесинтеза. В резултат на травмата при ищцата е останала невъзможност за извършване на движенията на левия горен крайник в раменната става в пълен обем, което ще остане доживотно. Към момента състоянието на ищцата е добро, като са налице единствено констатираните ограничения в движението на левия горен крайник в раменната става. За в бъдеще ще се наблюдава болка при физическо натоварване на крайника и при промяна на времето, които ще останат доживотно. Установява се също, че направените от ищцата медицински разходи са във връзка с лечението на полученото от нея травматично увреждане.

От показанията на свидетеля Б. - син на ищцата, се установява, че когато видял майка си на 4 мястото на ПТП, тя все още била на земята, тъй като не смеели да я питат. Впоследствие я сложили да седне на тротоара, след което това я качили в линейка и я закарали в болница „Софиямед“. Оплаквала се от много силна болка в лявата част на тялото, не можела да говори, имала подутина на главата и охлузвания по двете ръце. По-късно в болницата се разбрало, че има охлузвания и по крака от влаченето. Направени били пълни изследвания, включително скенер. Установило се, че лявото рамо е счупено и трябвало да се направи операция и да се сложи плакет. Операцията била направена на следващия ден след ПТП. В болницата ищцата прекарала между 7 и 10 дни. Два пъти ходила на контролен преглед. След операцията била с ортеза на два етапа - около 30-40 дни след изписването спяла с фиксирана ръка към корема, след това било направено отпускане на фиксацията, след което постепенно ортезата се сваляла и се носела само при нужда – ако ръката не можела да се държи изправена. С ортеза ищцата била общо около пет месеца. Ищцата не можела сама да се обслужва и затова за нея се грижела съпругата на свидетеля, като около два месеца изцяло я обслужвала, къпела, обличала, постепенно - след 4-5 месеца ищцата изградила навици за обличане. И до днес имала проблем с ръката, движението на ръката нагоре не било като на другата ръка.