Решение № 1424 от 23.10.2025, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 1424 гр. Велико Търново, 23.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ при участието на секретаря ПАВЛИНА ХР. ПАВЛОВА като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело

№ 20254110101642 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид:

Предявен е иск , чиято законова правна квалификация се извежда от нормата на чл. 55, ал.1, пр.1во от ЗЗД.

Ищецът А. М. Ж. от *** чрез пълномощника си адвокат Г. С. от АК ***, твърди , че е приет за курсант в НВУ-„Васил Левски" — гр. Велико Търново, заради което е сключил договор за военна служба ***

Ha основание чл. 16, aл. 1, т. 3 от договора е подал рапорт зa напускане на училището по собствено желание. Със Заповед *** на началника на НВУ „В.Левски"е отписан от обучение, договорът му е прекратен, освободен е от военна служба и отчислен от списъчният състав на курсантите. Съгласно т. 5 на заповедта в приложение на чл. 260, ал.2 (отм.) от ЗОВСРБ, чл.94, ал.

1 от Правилника за устройството и дейността на НВУ „Васил Левски", чл. 17 от договора за военна служба му е вменено задължението да възстанови направените разходи за издръжка и обучение в НВУ „Васил Левски" на стойност 21 099,33 лева- предмет на финансова справка рег.№ 2961/17.06.2021 г., изготвена нa основание Наредба H-1l/29.10.2020 г. за реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия във връзка с възстановяването им в случаите по чл.

260, aл. 1, ал.2/отм./ и ал. 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България.

Изпратена му е покана зa доброволно изпълнение с рег. *** с предупреждение, че ако не я плати в срок до 23.07.2021 г. ще бъде подведен под съдебна отговорност. Поради невъзможност дa я изплати изцяло , началникът на НВУ„ В.Левски" му е предложил споразумение за разсрочено плащане, което той подписал и с течение на времето , считано от 22.07.2021 г. до 08.02.2025 г. я изплатил на части/ вноски/.

Отрича наличието на законно основание за възникване на задължение за плащане на част от нея в размер на 17 644,67 лева като разходи, включени в таблица № 2 от приложението към чл.6, чл.11 на Наредба Н-11/29.10.2020 г. / отменена с Решение № 4969 на ВАС на РБ от 18.04.2024 г. , в сила от 18.03.2025 г./ , тъй-като действалата към момента на прекратяване на 1 договора му норма на чл.260, ал.2 от ЗОВСРБ/отм./ вменява в задължение на напусналите по собствено желание курсанти по време на обучението да възстановят само разходите за личната им издръжка и обучение , но не и други разходи , представляващи по естеството си разходи за издръжка на университета, за които не е обосновано по никакъв начин да са пряко свързани с процеса на обучението му / в този смисъл са мотивите на Решение № 1809/24.02.2025 г. на петчленен състав на ВАС , потвърждаващо Решение № 4969/18.04.2024 г. отменящо като незаконосъобразна Наредба Н-11/29.10.2020 г. / .

Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение , с което да осъди НВУ „Васил Левски“- град Велико Търново да му заплати/върне/ сумата от 17 644,67 лева като недължимо платена / получена/ , заедно с присъждане на направените по производството разноски .

В с.з. чрез пълномощника си поддържа предявения иск.

Ответникът чрез законния си представител / началникът на НВУ/ в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК и чрез пълномощниците си юрисконсулти в съдебно заседание, оспорва иска и моли да бъде отхвърлен като неоснователен с възражения / доводи/ за правомерно начисляване и събиране на претендираната за връщане сума, тъй-като към момента на възникване на правоотношението между страните по възстановяване на разходите за обучение, издръжка и квалификация на ищеца /прекратяване на договора за военна служба- 19.06.2021 г./, приложима е тогава действалата нормативна уредба, състояща се от разпоредбите на чл.260, ал.2/отм/ и ал.4 от ЗОВСРБ, въз основа на която министърът на отбраната е издал по- късно отменената Наредба № H-11 от 29.10.2020 г. в сила от 10.11.2020 г. ,по чийто ред и начин са изчислени разходите , която отмяна обаче няма обратно действие , а само действие занапред , считано от момента на влизане в сила на решението на ВАС/ чл.195, ал.1 от АПК/, понеже отменения нормативен административен акт не е обявен за нищожен. Затова органът в изпълнение на задължението си по чл.195, ал.2 от АПК е издал нова Наредба № H-5 от 30.05.2025 г. за реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация (ДВ бр. бр. 49 от 17.06.2025 г., в сила от 17.06.2025 г.).. Ищецът не отрича, че е бил наясно, че при предсрочно прекратяване на сключения от него договор за военна служба, дължи обезщетение за периода, през който е обучаван. Нещо повече, същият е сключил извънсъдебна спогодба с нотариaлна заверка на подписите на основание чл. 365, aл. 1 от 3акона зa задълженията и договорите и чл. 18, aл. 1 от договора за военна служба- юридически факт , имащ силата на закон за страните/ чл.20а от ЗЗД/ и показващ изричното му съгласие с размера на задължението си към датата на нейното подписване, т.е. признанието му.

Съдът след като прецени събраните доказателства , приема за установено и обоснована следните правни изводи :

Фактите – предмет на изложените в исковата молба твърдения са безспорни и надлежно установени с представените по делото заверени копия на писмени документи, поради което е ненужно тяхното повторно изложение.

Искът е основателен.

Изводът от тълкувателния прочит на разпоредбата на чл.260, ал.2/ отм./ от ЗОВСРБ, действала към момента на прекратяването на договора за военна служба , сключен между страните, е , че на курсантите, напуснали по собствено желание висшите военни училища е вменено задължението да възстановят единствено конкретните разходи за личната им издръжка и обучението им, които реално са направени за периода , в който са били обучавани. В обхвата на това задължение по идеята на закона , която трябва да съответства на житейската логика , не би трябвало да се включват и други разходи , свързани с персонала на висшето учебно заведение и такива за издръжка , посочени като показатели / видове/ в таблица № 2 към приложението на чл.6, чл.11 и чл.12 от Наредба № Н-11/29.10.2020 г. относно изчисляване на разходите чл. 3, т.1 -4 и т.8-10, чл.4 и чл.5 от нея , тъй-като така групирани , първите и част от вторите показатели/ например разходи за поддръжка на софтуер, хардуер, абонаментно поддържане на техника, резервни части за невоенна техника, други ползвани външни услуги , телекомуникационни и пощенски услуги , горива и смазочни материали , други материали и материали за безопасни условия на труд, резервни части за военна техника , консумативи и резервни части за софтуер , канцеларски материали , медикаменти , учебни разходи / очевидно нямат логическа предметна връзка с реалните разходи за проведеното обучение и издръжката на напусналите курсанти, а другите / от групата“разходи за издръжка“- вода, горива и електрическа енергия / , по начало 2 може по абстрактна хипотеза да бъдат отнесени към издръжката , но за да се приеме , че са пряко свързани с конкретните им алиментни разходи, се налага да бъдат обосновано подкрепени с доказателства за такава връзка.

В конкретния случай такова доказателствено обосноваване липсва.

Отмяната на въпросната наредба с влязлото в сила решение на ВАС/ посочено по-горе/, изготвена и обнародвана в резултат на упражняване на правомощието на министъра на отбраната , предоставено му по силата на чл.260, ал.4 от ЗОВСРБ и следователно приложена/ чл.6, чл.11 от нея/ за уреждане на последиците от напускането на ищеца на НВУ чрез определяне на размера на задължението му по чл.260, ал.2 от ЗОВСРБ/ отм./ е задължителен за гражданския съд показател за нейната материалноправна незаконосъобразност- чл.302 от ГПК. Това е така , тъй-като в мотивите на решението е прието , че отмяната й е и поради противоречието й / в смисъла на изложените по-горе съображения/ с нормите на чл. 260, ал.1, ал.3 и чл.260а, ал.1 от ЗОВСРБ/ повтаряща текста на отменената с ДВ, бр.2/05.01.2024 г. разпоредба на чл.260, ал.2 от ЗОВСРБ/ относно предвидените в таблица 2 разходи по показатели. Вярно е, че отмяната на нормативния административен акт няма обратно действие , т.е. прилагането му се преустановява занапред , считано от момента на влизане в сила на решението на ВАС / чл.195, ал.1 АПК/. Това обаче не означава , че незаконосъобразността му в спорната по делото вторично регулирана материя се счита възникнала от този момент – тя е изначално съществуваща. Затова противоречието между закона и подзаконовия нормативен акт в разглежданата част на разходите , изключва по обективно мерило правомерността на приложението на втория , макар и при опит да се приложи в конкретика първия в тази им част. Опитът се оказва извън хипотезата на приложимата материалноправна законова норма – предмет на разпоредбата на чл.260, ал.2 от ЗОВСРБ/отм/ и този извод се налага именно от подчинението на решението на ВАС / чл.302 от ГПК/

С други думи липсвало е годно правно основание , произтичащо от самия закон за плащане на претендираната сума , а съществуването на такова не може да се извежда от самата действала тогава наредба, тъй-като съгласно идеята, заложена в повелителната норма на чл.12 от Закона за нормативните актове , както и в чл. 84, т.1 , чл.86, ал.1, т.2, чл.114, чл.115 от КРБ, недопустимо е подзаконов нормативен акт образно казано да „дописва“ закона и така да „разширява“ приложното му поле .

Все пак установената незаконосъобразност на наредбата поради отмяната й занапред, с оглед настоящия повдигнат пред съда модел на материалноправен спор между страните по чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД, не би изключила /труден за възприемане/ извод за формалното наличие на „правомерност“ относно прилагането й в миналото, ако не бе повелението на нормата на чл.15, ал.3 от ЗНА, която казва, че при противоречие между нормативни актове от различна степен, правораздавателният орган да приложи по високия по- степен от тях.

Доколкото нормата не въвежда като условие за прилагането й по –ниския по степен акт да не е все още отменен , т.е. не прави разлика и не придава значение на това дали е отменен или не е отменен по времето, когато трябва да се разреши даден материалноправен спор, тя следва да намери приложение и в настоящия случай/ в този принципен смисъл вж. Решение № 180/30.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1524/2011 г. , ГК, IV Г.О./.

Затова поради началната липса на законно основание за заплащане на сумата, изчислена с прилагане на чл.6 и чл.11 от Наредба Н-11/29.10.2020 г. като разходи , включени в таблица № 2, тя подлежи на връщане- чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД.

Правилността на възражението , че това връщане не се дължи и поради факта , че ищецът е подписал споразумение за уреждане на последиците, свързани с прекратяване на договора за военна служба , представено да има характер на спогодба по чл.365, ал.1 от ЗЗД и със значение на признание на цялото му законно задължение по основание и размер, следва да бъде отречена.

Първо , това споразумение не съдържа двустранни взаимни отстъпки по повод на съществуващ или възможен правен спор / основен елемент от фактическия състав на чл.365, ал.1 от ЗЗД/ и не е нищо повече от съгласие на кредитора длъжникът да заплати на части / разсрочено във времето/ един едностранно определен от първия паричен дълг / чл.66 от ЗЗД/.

Така нареченото съгласие на втория с размера му / образуван от всички показатели в таблица № 1 , таблица № 2 и таблица № 3 към наредбата / не може да има значение на безусловно и неотменимо от каквито и да било съществуващи и бъдещи обстоятелства, признание на задължението до степен да изключи или осуети приложението на нормата на чл.55, ал.1 , пр.1-во 3 от ЗЗД. Това е така , защото в закона няма норма , която изрично да придава такова значение на подобни споразумения/ съгласия на длъжника / за заплащане на парични суми- предмет на обективно неправомерно вменено задължение, нито норма , от която да се извлече аргумент за това по някаква аналогия . Ищецът ако бе знаел/ а и е нямало как да знае/ , че заплаща претендираната сума в противоречие с нормата на чл.260, ал.2 от ЗОВСРБ, едва би сключил споразумението, понеже би било проява на безразсъдно пренебрегване на собствения му имуществен интерес да го сключва.