Решение № 10 от 21.01.2025, Районен съд - Поморие

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Поморие, 21.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПОМОРИЕ, III СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Димитър М. Димитров при участието на секретаря Валентина Ат. Анджерлиева като разгледа докладваното от Димитър М. Димитров Гражданско дело № 20232160100726 по описа за 2023 година взе предвид следното.

Производството е образувано по искова молба от В. К. К. от гр.Поморие, чрез пълномощника и съдебен адресат адв.М. М., против „Кредирект” ЕООД.

Ищецът твърди, че с ответника са страни по договор за потребителски кредит № 898550/22.07.2023 г., по силата на който ответникът се задължил да предостави на ищеца сумата от 1000 лв, а ищецът да върне на ответника сумата от 1474.78 лв., при годишен процент на разходите (ГПР) по кредита в размер на 58.16 %, годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 47% , при срок на кредита от 18 вноски.

Сочи, че съгласно клаузата на чл.18.1 от договора със сключването му кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в чл.

6 от настоящия договор обезпечение в двудневен срок от сключването на договора или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1 945.22 лв., в който размер такава била начислена на ищеца, същата разпределена на 18 вноски, всяка от който добавена към дължимата главница и лихва по договора, като така общата месечна погасителна вноска нарастнала на 190 лв., а общата сума за връщане до 3420 лв.

Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, евентуално такава е клаузата на чл.18.1 от договора, на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.

Твърди, че договорът е нищожен, на основание чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в него липсват условията за прилагането на ГЛП, в това число липсва 1 изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив, като в в договора и погасителния план няма отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя.

Според ищеца процесният договор не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като в него е посочена единствено абсолютната стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране ГПР, кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият.

Твърди нищожност на договора, на основание чл. 19 ал.4 от ЗПК, чл. 11 ал. 1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като неустойката от 1945.22 лв., не е включена в ГПР и ГЛП, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита, което представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.

Ищецът счита, че нищожната клауза на процесния договор не може да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, както и че договорът за потребителски кредит не би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведен като изрично изискване в чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, поради което в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на клаузата обуславя недействителността на целия договор, като е приложима и нормата на чл.22 от ЗПК, съгласно която когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, в това число тази на чл. 11, ал.1, т.

10 от ЗПК, за определяне на ГПР, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен.

Сочи се от ищеца също така, че уговарянето на ГПР в размер 58.16 % надхвърля ограничението за размера на ГПР по ЗПК, който не трябва да е над 50%.

При условията на евентуалност ищецът застъпва становище, че клаузата на чл.18.1 от договора е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, което е налице когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, какъвто основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради накърняването добрите нрави според ищеца в случая се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Ищецът твърди, че клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез нея е размер на над 200% от сумата на отпуснатия кредит.

Твърди, че клаузата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата 2 предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока и с тази клауза се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Според ищеца процесната клауза, с която е уговорена неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване, с което се заобикаля чл. 33, ал.

1 от ЗПК.

Ищецът твърди също така, че процесната клауза не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП, тъй като е част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора.

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит от 22.07.2023 г., сключен между страните, като противоречащ на закона, както и евентуален иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата по чл.18.1 от договора за потребителски кредит от 22.07.2023 г., като противоречаща на добрите нрави и на закона.

Претендират се от ищеца и разноските по делото.

Исковата молба е приета за разглеждане и препис от същата е връчен на ответника, който е подал отговор/насрещен иск в законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК.

С отговора предявеният иск е оспорен от ответника като неоснователен и недоказан, като такъв моли съдът да го отхвърли изцяло, при изложени подробни съображения в подкрепа на застъпеното становище.

Ответникът счита, че процесният договор е действителен, като покриващ всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).

Твърди, че дори и да се приеме, че процесната клауза за неустойка е нищожна, то това не би могло до доведе до нищожност на целия договор, който може да се прилага и без уговорената неустойка, тъй като клаузата, с която неустойката е уговорена, не е част от съществените параметри на договора за заем, а е договорена, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.

Сочи се от ответника, че съгласно ЗПК кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в случая страните са я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора, поради което е невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР, като същата не представлява разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР. Въпреки неизвестността към датата на сключване на договора дали ще възникне основание за плащане на неустойката, 3 според ответника е внесена достатъчно яснота по този въпрос, като в имплементирания в договора погасителен план е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване, при изрично посочване на обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение

Според ответника в договора ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж, с което е информиран потребителя за задължението си към кредитора при всяко възможно развитие на правоотношението им, като по силата на чл. 11, т. 18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.

Сочи се от ответника на следващо място, че ищецът е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан от неустойката, като възможността за отказ гарантира в пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия, както и е разполагал с възможност за удължаване на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение.

Твърди се от ответника също така, че договорната неустойка не противоречи на добрите нрави и не е неравноправна по смисъла на ЗЗП, поради индивидуалното й договаряне и възможността кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното й отпадане, както и че неустойката е имала предварително определен начален и краен момент и е била с фиксирани параметри за срока на договора.

Ответникът сочи, че е действителна и клаузата, уговаряща договорна лихва, която е възнаграждение/цена за ползването за определено време на предоставени от страна на заемодателя/кредитодателя парична сума или други заместими вещи, като в случая лихвата е фиксирано уговорена за целия срок на договора, при посочване в договора, че лихвения процент е фиксиран и договора съдържа подробно пояснение за прилагането му.

Ответникът също претендира разноските по делото.

Ответникът е предявил и съдът е приел за разглеждане насрещен иск с правно основание чл.79 ЗЗД, евентуално насрещен иск с правно основание чл.23 ЗПК, за осъждане на ищеца да върне на ответника дадената по договор главница в размер 1 000 лв., ведно със законната лихва върху същата, считано от предявяване на насрещния иск до окончателното заплащане на сумата.

Ищецът и ответник по насрещния иск оспорва същия като изцяло неоснователен.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, редовно призовани, техните редовно упълномощени процесуални представители депозират писмени молби, с което поддържат заявените искания, оспорвания и възражения.

За да разреши спора между страните съдът се запозна подробно със становищата и 4 исканията им, както и със събраните по делото доказателства, и като съобрази относимите законови разпоредби, прие от фактическа и правна страна следното.

Както бе посочено, по делото не се спори, че страните са сключили договор за кредит от 22.07.2023 г., препис от който е представен по делото.

По силата на посочения договор, кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 1000 лв., при срок на кредита от 18 месеца, при фиксиран лихвен процент от 47 % и ГПР от 58, 21 %.

Съгласно инкорпорирания в чл.3, ал.3 от договора погасителен план, погасяването следва да се извърши на 18 равни вноски от по 190 лв., включващи главница, лихви и неустойка, последната в общ размер от 1 945.22 лв., като общо дължимата сума по договора е в размер 3 420 лв.

Съгласно чл.3, ал.4 от договора, размерът на ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 от ЗПК, съгласно формулата по Приложение №1 към ЗПК, като при изчислението му са взети предвид посочените в ал.2 параметри, в това число общите разходи по кредита съгласно пар. 1, т.1 от ЗПК, а именно: възнаградителната лихва, а договореният между страните ГПР не можел да бъде променян, освен по взаимно съгласие между страните.