Разпореждане № 6627 от 19.11.2025, Районен съд - Пловдив

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 6627 гр. Пловдив, 19.11.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Божидар Ив. Кърпачев като разгледа докладваното от Божидар Ив. Кърпачев Наказателно дело частен характер № 20255330206429 по описа за 2025 година Производството е образувано по тъжба вх. № 118917/17.11.2025 по НЧХД 6429/2025г. по описа на РС-Пловдив, с която от частния тъжител И. К.

Б. е повдигнато обвинение по чл. 148, ал.1, т.1, вр. чл. 146 НК, вр. чл. 26, ал.1 НК за това, че С. Г. П. публично е извършила и казала неща, унизителни за честта и достойнството на тъжителката, както следва:

-на 17.09.2025г. чрез жалба до Национално сдружение брокери на имоти;

-на 19.10.2025г. чрез становище до Национално сдружение брокери на имоти.

След извършена служебна проверка за допустимостта на производството, съдията докладчик намира, че същото подлежи на прекратяване по реда на чл. 250, ал.1, т.2 от НПК.

Съгласно посочената новела, в сила от 2023г., наказателното производство подлежи на прекратяване, ако по дела от частен характер се установи, че описаното в тъжбата не съставлява престъпление от частен характер.

Съгласно чл. 247б, ал.2, т.1 от НПК, вр. чл. 250, ал.3 от НПК тази преценка се извършва от съдията докладчик в закрито заседание, с разпореждане, подлежащо на инстанционен контрол.

Според трайната съдебна практика правомощието по чл. 250, ал.1, т.2 от НПК може да бъде упражнено, ако фактите, така както са изложени в сезиращия съда документ, дори изцяло да се приемат за установени ( без оглед на доказателствата по делото) сочат на несъставомерно деяние. При упражняване на правомощието по чл. 250, ал.1, т.2 от НПК липсата на престъпление произтича: не от обстоятелството, че някои от съставомерните белези са останали недоказани от събраните по делото доказателства, доколкото при упражняване на правомощието по чл. 250, ал.1, т.2 от НПК 1 доказателства изобщо не се обсъждат, а от обстоятелството, че самите факти, изложени от прокурора в обвинителния акт (по дела от общ характер) или от тъжителя в тъжбата (по дела от частен характер), доколкото съдът е обвързан от тях при очертаване на предмета на доказване, сочат на несъставомерно деяние.

Точно такъв е процесния случай, при който (дори да се приемат за изцяло доказани), самите факти изложени от тъжителя в тъжбата сочат на липса на извършено престъпление обида, за което е повдигнато частно обвинение.

Аргументите за това са следните:

ОТНОСНО

СТРАНА.

ОБИДАТА

ОТ

ОБЕКТИВНА

И

СУБКЕТИВНА

Съгласно трайно утвърденото разбиране както в теорията, така и в практиката при обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения, жестове, които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата и се обективират с такава цел.

Така изрично Решение № 22 от 31.01.1995 г. по НОХД N: 558/94 г., III н.о. на ВС, Решение № 426 от 07.01.2016 г. по н. д. № 1183 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 232/ 11 януари 2017 година, първо наказателно отделение, дело № 851/2016 година, Решение № 93 от 22.05.2013 г. по н. д. № 163/2013 г. на ВКС, III н. о, Решение № 183/31 октомври 2016 година, първо наказателно отделение, дело № 597 по описа за 2016г., Решение № 40/ 11 април 2018 година, първо наказателно отделение, дело № 1308 по описа за 2017 г.

Предвид конституционно закрепеното право на мнение, включително и на критика, не всяко изразяване на негативна, отрицателна оценка за личността на пострадалия представлява обида, а само тази негативна оценка, изразена посредством епитети, квалификации, сравнения, жестове, които противоречат на общоприетите норми на нормално човешко и етично общуване, тоест излизат извън границите на нормалния и допустим тон при разговор, спор, критикуване.

Така Решение № 40/ 11 април 2018 година, по дело № 1308 по описа за 2017 г. на ВКС, Решение № 79 от 10.05.2016 г. по н. д. № 302 / 2016 г. на Върховен касационен съд, Решение № 132/ 24 юли 2017 г. по дело № 462 / 2017 г. на ВКС.

Преценката дали епитети, квалификации, сравнения, жестове:

- от една страна са унизителни за честта и достойнството на адресата, доколкото са израз на една негативна оценка;

-а от друга страна, излизат извън границите на допустимия тон при общуване, спор и критика се прави въз основа на общоприетите в обществото критерии за морално и етично поведение.

2

При всички случаи критерият е обективен и не зависи от субективните възприятия и интерпретации на техния адресат. При словесната обида думите и изразите или имат изначално унизително значение съобразно общоважимите норми на господстващите етика и морал или обидната им насоченост се извежда от контекста, в който са употребени. Поради това личните възгледи на лицето (при положение, че то е подало тъжба и по този начин е поставило начало на производството от частен характер), към което се отправя обидата, са без значение за наказателно правната оценка относно характера на казаното

Така Решение № 159 от 19.06.2015 г. по н. д. № 300 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 453/03.02.2015 г., Второ наказателно отделение, наказателно дело № 1615 по описа за 2014 г. Решение № 79 от 10.05.2016 г. по н. д. № 302 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение № 40/ 11 април 2018 година, първо наказателно отделение, дело № 1308 по описа за 2017 г.

От субективна страна деецът следва да съзнава:

- негативната обществена оценка, с която са натоварени използваните епитети, квалификации, сравнения, жестове;

- че те ще бъдат възприети от адресата, както и че по този начин те ще засегнат неговата чест и достойнство и пряко да цели това. Така Решение № 93 от 22.05.2013 г. по нак. д. № 163/2013 г. на Върховен касационен съд

Деянието ще е несъставомерно от субективна страна, ако целта на дееца не е да унижи честта и достойнството на адресата, както и ако деецът е със субективното убеждение, че няма обективна възможност и обидата няма да бъде възприета от адресата. Така изрично Решение № 664 от 30.XII.1972 г. по н. д. № 652/72 г., I н. о.

В този смисъл практиката е приела, че е несъставомерно деянието, ако целта, преследвана от дееца, не е да се унижи честта и достойнството на адресата, а да се дадат правдиви свидетелски показания, да се обслужат изискванията на наказателния процес, да се изпълни граждански дълг или да се реализира конституционното право на жалба срещу действие на длъжностно лице.

Така Решение № 238 от 23.04.2014 г. по нак. д. № 496/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 251 от 10.05.2010 г. по к.н.д. № 161/2010 г. на Върховен касационен съд.

ОТНОСНО ПРАВОТО НА СВОБОДА НА МНЕНИЕТО СПОРЕД

ЕСПЧ И КОНСТИТУЦИОНЕН СЪД НА РБ.

При преценка съставомерността на дадено деяние следва да се вземе предвид трайната практика на ВКС, базирана на дългогодишна практика на ЕСПЧ, че деянието е несъставомерно както като обида, така и като клевета, когато е израз на правото на свободно изразяване на мнение по 3 смисъла на чл. 39, 40, 41 от Конституцията на РБ и чл. 10 от ЕКЗПЧОС.

С фундаментално значение при тълкуване на понятието свобода на изразяване на мнение е Решение № 7 от 04.06.1996 г. по к.д.№ 1/96 г. на Конституционния съд, в което се сочи, че с разпоредбите на чл. 39, 40, 41 от КРБ се "гарантира и защитава свободата да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите както като лично поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието на мнението, при многообразие на средствата за изразяване и разпространяването му… Свободата на словото представлява един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Тя важи не само за "информация" или "идеи", които намират благоприятен прием или не се считат за обидни или са приемани с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението.“

В този изричен смисъл са и дадените тълкувания по делата разгледани пред ЕСПЧ- Thorgeir Thorgeison срещу Исландия, RINGIER AXEL SPRINGER SLOVAKIA, A.S. срещу СЛОВАКИЯ, КЪРЖЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ, "РАЙЧИНОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ","ЧОЛАКОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ", ДЕЛО

ШАХЪНОВ И ПОЛФРИЙМАН СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ, ДЕЛО „ЯНКОВ срещу БЪЛГАРИЯ”, ДЕЛО МАРИНОВА И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ, Лингенс срещу Австрия, Дело SAARISTO и други срещу Финландия, Тома срещу Люксембург

В тях са застъпени и редица други принципни съображения и по конкретно, че:

- свободата на словото включва също така възможно прибягване до определена степен на преувеличение или дори провокация;

- свободата на словото важи в еднаква степен, както за политически въпроси, така и за всички други въпроси от обществен интерес;

-що се отнася до границите на приемливата критика, те са по-широки по отношение на държавни, общински служители и длъжностни лица, отколкото по отношение на частно лице;

-когато изразите употребени от граждани са насочени към борба с обществено неприемливи явления и са част от дебат по въпроси от значителен обществен интерес е допустимо и употребата на „твърд“, „агресивен“, „неприятен език“;

-при всеки конкретен случай следва да се прави преценка на интензитета на негативното въздействие, ако въобще е имало такова, от думите на дееца върху репутацията на пострадалото лице с оглед широтата на аудиторията, пред която са произнесени инкриминираните фрази;

- следва да се търси баланса между „свободата на словото“ от една страна и личните права и неприкосновеност на гражданите от друга, като във всички случаи ограниченията към свободата на словото следва да се тълкуват стеснително, разбира се, без да се допуска злоупотреба с право и 4 увреждане на личността и доброто име на другите, без това да е подчинено на легитимна цел;

-балансът на интереси следва да се търси на база съпоставка на преследвани легитимни цели (важност на въпроса, по който се повдига обществен дебат) и степен и интензитет на агресивност и експресивност на използваните изрази;

-при преценка пропорционалността на ограничението на свободата на свободно изразяване на мнение следва да се вземе предвид дали ограничаването му е под формата на реализиране на наказателната, административната, дисциплинарната или гражданската отговорност на дееца. Оценката на това доколко пропорционална е била намесата за защита на правата, в много случаи би зависила от това дали властите са имали възможност да използват други средства, различни от наказателната отговорност, като например гражданска или дисциплинарна.

ОТНОСНО ПРАВОТО НА ЖАЛБА КАТО

ИЗКЛЮЧВАЩ КАКТО ОБИДАТА, ТАКА И КЛЕВЕТАТА

ИНСТИТУТ

Практиката на ЕСПЧ е последователна, че свободата на словото включва право на жалби до компетентни органи. Съдът приема, че е вярно, че твърденията на жалбоподателите могат да окажат влияние върху професионалното положение на съответните засегнати лица, да подкопаят авторитета им, да отнемат време и ресурси и да доведат до дисциплинарни или може би дори наказателни санкции срещу тях. ЕСПЧ е категоричен обаче, че жалбите от граждани са реализация на възможността в едно демократично общество, управлявано от върховенство на закона, за частно лице да докладва твърдяна нередност и да се обърне към орган, компетентен да разгледа такъв проблем. Самият факт, че оплакванията на жалбоподателите са довели до извършването на проверки, не може да се разглежда като неправомерно засягане на репутацията на длъжностните лица. Целта на тези проверки е именно да се потвърдят или да се отхвърлят твърденията на жалбоподателите.

От особено значение е дали жалбоподателят е от кръга на военнослужещи, държавни служители, журналисти или адвокати, които имат специални “задължения и отговорности” при упражняването на правото си на свобода на изразяване в съответния си професионален контекст. В случай, че жалбоподателят не е от тези лица, а е частно лице, неюрист е допустимо той да използва по-голяма широта на изразните средства при излагане на оплакването. Гражданите трябва по принцип да са в състояние да подават жалби без риск от наказателни санкции, дори когато такива жалби представляват твърдения за престъпление и дори ако техните твърдения при разглеждане се окажат неоснователни. От значение при преценка за баланса на интереси е и дали съответните жалби или сигнали до висшестоящи държавни служители са станали достояние на широката общественост.