Решение № 2079 от 27.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2079 гр. София, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. И. при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Дора З. И. Въззивно гражданско дело № 20251100502895 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20428 от 12.11.2024г., постановено по гр.д. № 67455/2021г., по описа на Софийски районен съд, 162 състав, са отхвърлени предявените от К. А. Ф. против Б. М. А., обективно съединени искове с правно основание по чл. 32, ал. 2 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС за разпределение на правото на ползване върху съсобствения с ответника недвижим имот, представляващ Апартамент № 46, находящ се в гр. София, ж.к. „********, състоящ се от стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 57,57 кв. м., както и таванско помещение № 14, с полезна площ от 3,40 кв. м., с 1,183 % идеални части от общите части на сградата и идеални части от правото на строеж върху мястото, при съседи на жилището: изток- фасада, запад- коридор, северапартамент № 45, юг- фасада, отгоре- апартамент № 51, отдолу- апартамент № 41, който имот по действащата кадастрална карта представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** с предназначение- жилище, брой нива-едно, с площ от 57,57 кв. м., с прилежащи части: таванско помещение № 14 с площ от 3,40 кв. м., при съседи на самостоятелния обект: на същия етаж: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, под обекта: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** и над обекта: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, и за заплащане на обезщетение в размер на 238 лв. месечно, считано от датата на подаване на исковата молба26.11.2021 г., до настъпване на изменение на обстоятелствата, поради което 1 плащането на обезщетение следва да се измени или прекрати, ведно със законната лихва, считано от 6-то число на месеца, като неоснователни.

Срещу решението в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от името на ищеца К. Ф., чрез пълномощника – адв. С. А.. Изложени са съображения, че решението е неправилно и необосновано и в противоречие с приобщената по делото доказателствена съвкупност. Сочи, че по делото е безспорно установено, че страните са бивши съпрузи, които след развода са станали съсобственици при равни квоти на придобития по време на брака имот – апартамент в София, ж.к. „Красно село“. След развода отношенията между тях били обтегнати и липсвало разбирателство относно ползването на общия имот, което обусловило необходимостта от предявяване на иска за разпределение на ползването му.

Твърди се, че СРС е отказал правосъдие, като не е извършил разпределение, макар да е бил длъжен, след като е бил изрично сезиран.

Изтъкват се доводи за нарушение на материалния закон, с твърдение, че исковата молба всякога притежавала характера на покана по чл. 31, ал. 2 ЗС и с нея надлежно било претендирано от ответника заплащането на обезщетение от ползващия собственик за ползата, от която ищецът бил лишен, като изрично се посочва, че в случая не се претендира обезщетение за по – ранен период – преди датата на подаване на исковата молба.

Подчертава се, че предвид сравнително малката площ на процесното жилище, в случая разпределението на ползването, така както се претендирало от ищеца, се явявало най – удачно, а не реалното ползване и от двамата съсобственици, предвид обстоятелството, че са бивши съпрузи, във влошени междуличностни отношения. Счита, че в случая единственият способ, по който би могло да бъде разпределено ползването между съсобствениците е именно, чрез присъждане на обезщетение на неползващия собственик, в случая ищеца К. Ф..

Отправя се критика към дейността по оценка на приобщената доказателствена съвкупност. С тези доводи моли за отмяна на първоинстанционното съдебно решение и постановяване на друго такова, с което да бъде извършено разпределение на ползването на процесното съсобствено жилище, като фактическото ползване бъде отредено за ответника, а на ищеца бъде присъдено парично обезщетение, съобразно квотата му в съсобствеността.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на искова молба от името на ответника Б. А., чрез процесуалния представител адв. М. Д..

Поддържа се, че така постановеното съдебно решение е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие със съдопроизводствените правила, поради което следвало да бъде потвърдено. Оспорват се доводите, изложени във въззивната жалба, с твърдение, че в съответствие със съдебната практика, първоинстанционният съд, преимуществено е изследвал възможността за реалното ползване на имота от всичките му съсобственици.

Акцентира върху обстоятелството, че за основателността на претенцията за присъждане на обезщетение за лишаване от правото на ползване е необходимо установяването на поведение у ползващия собственик, което препятства другите собственици да използват вещта според дела си. Счита, че в процесния случай не се доказвало, че ответникът създава пречки за използването на съсобствената вещ от страна на ищеца. С тези доводи моли 2 въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

С молба от 06.02.2024г., по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК ищцата е изменила размера на предявения иск, като е намалила претенцията си до сумата от 238лв. месечно парично обезщетение, а по отношение на остатъка от 62 лв. е заявила искане за оттегляне на иска.

За да постанови своето отхвърлително решение, първоинстанционният съд е приел, че искът за разпределяне на ползването на жилището е неоснователен, поради установена от него невъзможност за разпределяне на ползването му, без извършването на преустройства за обособяване на дялове за всеки от съсобствениците, по начин, позволяващ задоволяването на жилищните им нужди.

Отхвърлено е и искането за заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствената вещ, с аргументи, че в процесния случай не се установявало ответникът да е препятствал ищцата да ползва имота, нито се установявало ответникът да живее в процесното жилище.

Съдът след като прецени приобщените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл.

325, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:

Производството пред Софийски районен съд е образувано по искова молба на К. Ф. срещу Б. А., с която е предявен иск за разпределение на ползването върху съсобствения им недвижим имот, представляващ апартамент № 46, находящ се в гр. София, ж.к. „********, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед РД – 18-50/20.06.2016г. на Изпълнителния директор на АГК, находящ се на етаж 10, в сграда с идентификатор ***, с предназначение: Жилищна сграда, многофамилна, построена в поземлен имот с индетификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект – Жилище, апартамент, брой нива на обекта – едно, с площ: 57.57 кв.м., с прилежащи части: таванско помещение № 14, с площ: 3,40 кв.м., при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - ***; под обекта:

*** и над обекта: ***, като на ответника Б. А. бъде предоставено ползването върху съсобствения недвижим имот, срещу парично обезщетение за ползване на имота, от което К. Ф. е лишена, в размер на 238 лв. месечно, платимо до 5-то число на всеки текущ месец, за който се отнася плащането, считано от датата на предявяване на иска, до настъпване на изменение на обстоятелствата, поради което плащането на обезщетението да се измени или прекрати, ведно със законната лихва върху всяко просрочено месечно обезщетение.

Страните не спорят, а и от приобщените по делото Нотариален акт № 002, то, I, рег. № 091, дело № 002 от 2008г. на нот. рег. № 264 – НК, вписан акт № 100, то, I, д. № 477/2008г., с вх.рег. № 930 от 22.01.2008 – Агенция по вписванията – София и Решение № III-139-301981 oт 16.12.2019г., постановено по гр.д. № 20784/2019г., по описа на СРС, 139 –и състав, Схема № 15-191829-23.02.2021г. се установява, че през 2008г., по време на брака им придобили в режим на съпружеска имуществена общност правото на собственост върху недвижим имот – апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, по КККР, одобрени със Заповед РД-18-50/20.06.2016г. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменени на КККР, засягащо СОС от 23.02.2021г., с 3 предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ 57,57 кв.м., намиращ се на етаж 10 в сграда с идентификатор ***, с предназначение: жилищна сграда – многофамилна, построена в поземлен имот с идентификатор ***, с брой нива на обекта: 1, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж: ***; под обекта:

***; над обекта: 68134.207,56.2.51, с прилежащи части: таванско помещение № 14 -3,40 кв.м. и съответните ид.ч. от общите части на сградата.

На 16.12.2019г., бракът между страните бил прекратен поради дълбокото и непоправимо разстройство.

Между страните не е спорно, че след прекратяване на брака, а и преди това, подробно описания по-горе недвижим имот се използвал изцяло от ответника Б. А., тъй като ищцата напуснала семейното жилище през 2015г. още преди прекратяването на брака.

Според заключението на изслушаната Съдебно – техническа експертиза, пазарната месечна наемна стойност на недвижимия имот е в размер на 476 лв., от които – за притежаваните от ищцата ½ ид.ч. от апартамента, съответната пазарна, месечна наемна стойност е в размер на 238 лв.

Разпитана пред първоинстанционният съд свидетелката Ю.Д. разказва, че с ищцата К. А.а, живее под наем в гарсониера е същия блок, в който и свидетелката. Спомня си, че през м.август 2015г. именно, тя е предложила на К. А.а да наеме гарсониерата. Сочи, че ищцата й разказала, че с Б. А. имали общо семейно жилище, в близост до пазара в Красна поляна, в което не можела да се върне. Посочва, че първоначално К. А.а нямала обзавеждане в гарсониерата, за което обяснила, че вещите й били заключени на някакъв таван и не можела да ги вземе.

В своя разпит пред въззивния съд, свидетелят З.Ф., брат на ищцата, си спомня, че ищцата живеела в процесното жилище до 2015г. Разказва, че след фактическата раздяла между К. и Б., отишъл заедно със сестра си, за да й помогне с багажа. Спомня си, че двамата първо се качили до апартамента, но ответникът не ги допуснал да влязат в жилището, а затворил вратата, с твърдения, че апартаментът бил негов. Вместо това, се качили до таванското помещение, където Б. А. бил събрал дрехите на К. в чували. Спомня си, че и там се наложило Б. да отключва, тъй като бил взел ключовете на ищцата.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. тълк.д. № 1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира следното:

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

Съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, но частично 4 недопустимо:

Районният съд е приел, че е сезиран с два обективно съединени иска, съответно с правно основание по чл. 32, ал. 2 ЗС и по чл. 31, ал. 2 ЗС.

Определянето на действителното основание на спорното материално право е подчинено на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Следва да се посочи, че съдът не е обвързан, както от сочените от страните правни норми, така и от употребените от тях правни понятия /така Решение № 199/23.10.2015 г. по гр. д. № 369/15 г. на ВКС, III г.о. и др./. Според ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 406/14.01.2014 г. по гр. д. № 1585 от 2013 г. на ВКС, І V г.о., Решение № 146/19.07.2013 г. по гр. д. № 1725 от 2013 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 51/19.07.2017 г. по гр. д. № 2232/2015 г. на ВКС, ІV г. о. и др./ Когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е дал неправилна правна квалификация на иска, той е постановил неправилно, а не недопустимо решение, поради което въззивният съд следва да разгледа делото и разреши спора въз основа на правилната правна квалификация на иска /така т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.