Решение № 13847 от 12.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13847 гр. София, 12.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЙОАННА Н. СТАНЕВА при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело № 20221110158994 по описа за 2022 година

Производство е образувано по искова молба, подадена от М. Д. С. срещу „Изи Финанс“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 796,94 лева, представляваща платена сума по нищожен Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 176671 от 12.07.2017г,, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 26.10.2022г., до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът твърди, че на 12.07.2017г. е сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 176671 с ответника, по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 1000 лева. Сочи, че сумата била предоставена на 12.07.2017г. в брой чрез „Изипей“.

Кредитът бил погасен, като били платени суми в общ размер от 1796,94 лева. За период от осем месеца и половина бил заплатил сума от 796,94 лева в повече от главницата по кредита.

Сочи, че всички суми над главницата били недължимо платени. Поддържа, че договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, а именно съдържанието на договора било изписано с шрифт по-малък от 12. При сканиране и прочитане на документа било установено, че заглавието на договора е шрифт 11, а съдържанието на всички клаузи с шрифт 9. Съгласно чл. 23 ЗПК следвало да се върне само чистата стойност на кредита, но не и лихви и други разходи. Нарушена била и разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК, която изисквала всички страници на ОУ към договора за кредит да са подписани и от двете страни. Сочи, че ОУ не били предоставени за подпис и не се разписвал върху тях, особено не и върху всяка страница. Твърди, че уговорките в договора за кредит за дължима неустойка при непредоставяне на поръчител представлявали заобикаляне на закона, освен това били недействителни съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, поради което платеното за погасяване 1 на неустойката подлежало на връщане. В случая било уговорено в чл. 3, ал. 2 от договора, че се дължала неустойка в размер на 745,92 лева. Намира, че уговорката за неустойка противоречала на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Сочи, че всички плащания били правени общо и кредитът бил платен предсрочно, поради което не можели да посочат с каква част от претенцията от 796,94 лева били погасявани лихви и разходи по кредита, и с каква частнеустойка. Искането към съда е да уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който е посочено, че исковата молба е нередовна, тъй като липсват данни договорът да е прогласен за недействителен, същевременно осъдителният иск не бил съчетан с такъв с предмет прогласяване на договора за кредит за нищожен. Сочи, че предявеният иск представлява злоупотреба с права. Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Поддържа, че исковата молба е неоснователна, доколкото самият ищец бил представил основание за заплащане на сумата- наличен договор за кредит. Твърди, че съдът не може служебно да се произнесе за нищожност на договора. Искането към съда е да отхвърли предявения иск.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.

Релевираното от ответника възражение за недопустимост на иска поради липса на установена със сила на пресъдено нещо нищожност на договора за кредит е неоснователно.

Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните и няма причина да се приеме, че нищожността следва всякога да бъде установена със сила на пресъдено нещо, за да бъде допустим осъдителният иск за връшане на платеното без основание. Такова изискване не се съдържа нито в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, нито в чл. 34 ЗЗД. Следва да се отбележи, че след законовото изменение, прието със ЗИДЗЗД, обн. ДВ, бр. 12 от 1993г., двете разпоредби са придобили идентично съдържание /в този смисъл Решение № 176 от 13.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 1078/2010 г., I т. о., ТК/. Съобразно посочената по-горе норма от ГПК, от волята на ищеца зависи обемът на търсената от него защита – дали желае съдът да прогласи нищожността със сила на пресъдено нещо, за да се ползва от нея в бъдещите си взаимоотношения с ответника по повод на договора, или счита за достатъчно съдът да установи нищожността инцидентно в мотивите на съдебното решение единствено с оглед уважаване на претенцията му за неоснователно обогатяване,

По така предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже извършено плащане на исковата сума в полза на ответника на основание процесните договорни клаузи.

С оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца е да докаже и наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността.

В доказателствена тежест на ответника е да докаже наличие на основание за получаване на платените от ищеца искови суми, а именно валидно обвързващи страните договорни 2 клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия заем в размерите на така извършеното плащане.

Оплакването на ответника относно разпределението на доказателствената тежест по делото е неоснователно, тъй като при предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже единствено факта на имущественото разместване, докато доказването на основанието за него е в тежест на ответника. Дори когато ищецът признава, че сумите са дадени по силата на договорно правоотношение, което, обаче, е правно невалидно поради изложените от ищеца пороци, доказването на валидно основание за получаване на плащането е в тежест на ответника /Решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о., ГК/. В случай, че ищецът е доказал факта на плащането по договор, а ответникът отрича, че такъв договор изобщо съществува, без същевременно да доказва наличието на друго основание за плащането, хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД отново е осъществена.

В настоящия случай от приетия в оригинал Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 176671 от 12.07.2017г. с неоспорено авторство на подписа на ответника се установява по категоричен начин, че между страните е налице правоотношение по договор за кредит за главница от 1000 лева, с краен срок на плащане 05.09.2018г., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,15% и годишен процент на разходите от 48,44%. Посочено е, че общата дължима сума по кредита е 1247,52 лева, а общата дължима сума при непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 от договора е 1993,44 лева. Липсата на подпис на ищеца върху договора, на която ответникът се позовава, е без правно значение, тъй като ищецът не оспорва, а твърди, че е сключил именно този договор, който ответникът е подписал.

От представената от ищеца разписка от 12.07.2017г. се установява, че главницата по кредита от 1000 лева е предоставена от ответното дружество на ищеца.

От представените от ищеца разписки за плащане се установява следните плащания по така сключения договор:

На 17.08.2017г. ищецът е превел на ответника сумата от 160 лева;

На 15.09.2017г. – сумата от 155 лева;

На 19.09.2017г. – сумата от 8,06 лева;

На 26.10.2017г. – сумата от 163 лева;

На 31.10.2017г. – сумата от 10 лева;

На 08.12.2017г. – сумата от 173 лева;

На 08.01.2018г. – сумата от 165 лева;

На 09.01.2018г. – сумата от 2,50 лева;

На 05.02.2018г. – сумата от 148 лева;

На 06.02.2018г. – сумата от 18,50 лева;

На 06.03.2018г. – сумата от 60 лева;

3

На 06.03.2018г. – сумата от 62 лева;

На 08.03.2018г. – сумата от 42 лева;

На 27.03.2018г. – сумата от 629,88 лева.

Общият размер на плащанията е 1796,94 лева. Така извършените плащания съответстват напълно и на представената от ответника справка за постъпилите плащания по договора.

Отосно изложените в исковата молба възражения за нищожност на договора съдът намира следното.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, като наред с нея законът урежда и специфични изисквания към вида и размера на шрифта на който е написан - всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит, сключен в нарушение на тези изисквания, е нищожен.

В тази насока, от приетото експертно заключение по съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира при условията на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено се установява, че шрифтът на договора е Arial /или близък с 99,9% идентичност/ с определено начертание и фиксирана големина от 10 пункта и заглавие от 11,8 пункта.

Следователно релевираният от ищеца довод за нищожност на договора, основан на чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК е основателен, тъй като императивното изискване шрифтът на договора за потребителски кредит да е не по-малък от 12 пункта, не е спазено.

Основателен е и доводът на ищеца за нищожност на договора за кредит поради заобикаляне на закона. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Според чл. 3, ал. 1 от процесния договор, потребителят се задължава в срок до три дни, 4 считано от датата на сключване на настоящия договор, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 7 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор или 2/ две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер над 1000 лева; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство.

В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 745,92 лева. Неустойката се заплаща от потребителя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 53,28 лева.