Решение № 4842 от 25.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4842 гр. София, 19.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

ЙОАНА М. ГЕНЖОВА

Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от ЙОАНА М. ГЕНЖОВА Въззивно гражданско дело № 20211100507771 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20087953/06.04.2021г., постановено по гр.д. №29212/2020г. по описа на СРС, 163 състав, е признато за установено между страните ищец „ОТП Ф.Б.” ЕАД и ответник О. О. Е., че ответникът дължи на ищеца следните суми: 8561,12 евро, представляваща главница по договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 13.03.2013г., ведно със законна лихва за периода от 12.03.2019г. до окончателното плащане, 1589,77 евро – договорна лихва за периода от 02.08.2018г. до 11.03.2019г., 42,84 евро – надбавка за забава за периода от 21.01.2019г. до 11.03.2019г., за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. №14285/2019г. на СРС на основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД, чл.99 от ЗЗД и чл.430 от ЗЗД, като е отхвърлен като неоснователен и недоказан искът за сумата от 219,50 евро – разходи при изискуем кредит по договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 13.03.2013г. Осъден е О. О. Е. да заплати на „ОТП Ф.Б.” ЕАД сумата от 965,98 лева, разноски по делото на 1 основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК. Осъдено е „ОТП Ф.Б.” ЕАД да заплати на О. О. Е. сумата от 4,22 лева, представляваща разноски по делото на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ответника О. О. Е., чрез пълномощника адв. Р. Р., срещу решението в частта, с която е признато за установено, че дължи на ищеца сумата над 882,53 евро до присъдените 8561,12 евро главница, както и в частта, с която са уважени предявените искове за лихви.

Излагат се оплаквания, че в обжалваната част решенето е неправилно и е направено искане същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Въззивникът поддържа, че договорът е прекратен с изтичане на срока на валидност на първоначално издадената карта, като след прекратяване на договора за банката, респективно за цесионера, възникнало правото да получи връщане на остатъка от усвоената главница и възнаградителната лихва до изтичане на валидността на кредитната карта. Срокът за ползване на кредита съвпадал със срока на валидност на кредитната карта, т.е. срокът на кредита бил до 2016г., когато била издадена нова кредитна карта, която не била получена от ответника. В този смисъл били и общите условия на банката, според които, ако в шестмесечен срок от преиздаване на картата същата не бъде получена от клиента, договорът се прекратява. Не било спорно между страните, че преиздадената кредитна карта от 2016г. не е получена от ответника, т.е. срокът на валидност на първоначално издадената карта изтекъл през м. март 2016г., а след м. септември 2016г. за банката не възниквало право да претендира възнаградителна лихва и надбавка за забава след прекратяване на договора. Ищецът претендирал възнаградителна лихва за период от 2018г., поради което претенцията му била неоснователна и недоказана, тъй като възнаградителна лихва не можела да се претендира след прекратяване на договора, доколкото същият е престанал да обвързва страните. След прекратяване на договора ответникът дължал единствено връщане на усвоената главница и дължимата до този момент лихва. Излагат се доводи, че от представения договор не ставало ясно какъв лихвен процент са уговорили страните по договора. Бил уговорен единствено годишен процент на разходите от 14,88%, но не бил уговорен променлив лихвен процент, чийто размер към датата на сключване на договора бил посочен в условията. Не ставало ясно кой е променливият лихвен процент, уговорен между страните, 2 респективно дали изобщо е бил договорен такъв. Излага съображения, че прилаганият от банката променлив лихвен процент е прекомерен и накърнява добрите нрави. Поради това счита, че с извършените от ответника плащания следва да се погасява само главница., съгласно разпоредбата на чл.76, ал.1 от ЗЗД, тъй като това било най-обременителното задължение. Неправилно с постъпилите плащания след м. септември 2016г. били погасявани възнаградителна и наказателна лихва. Това било извършено в нарушение на чл.76, ал.1 от ЗЗД, както и при липса на основание, доколкото договорът бил прекратен и за цедента не съществувало право да получи възнаградителна лихва след датата на прекратяване на договора. Счита, че задължението за главница е погасено почти изцяло и е останал неплатен остатък от 882,53 евро. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна „ОТП Ф.Б.” ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт Н. Ш., с който жалбата се оспорва изцяло.

Поддържа, че картата е била предоставена на ответника, както при първоначалното и издаване, така и при последващото преиздаване през 2016г.

Установено било усвояването от страна на ответника на кредитния лимит, и въпреки че същият не приел преиздадената карта, потвърдил задължението си към банката, като извършил плащане. Установено било, че уговореният лихвен процент е в размер на 13,95%, като правилно първоинстанционният съд приел, че не е налице неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за банков кредит. Не били налице неравноправни клаузи в сключения между страните договор. В случая трикратния и двукратния размер на законната лихва се явявали под приетия размер, отговарящ на разбирането за добросъвестност. Ответникът бил запознат с общите условия на банката и с видовете такси и дължими лихви по кредита, за което положил подпис на всяка страница. Съгласно уговореното между страните при постъпване на плащане първо следвало да бъде погасена минималната сума, дължима за револвиране на кредита, след това лихви и такси. Доколкото внесената от ответника сума не можела да погаси всички задължения, първо следвало да се погасят лихвите, а след това главницата.

Поради изложеното моли решението да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания 3 съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Не е спорно между страните по делото, че между „Банка ДСК” ЕАД и ответника О. О. Е. е сключен договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица. Спорно между страните по делото е дали така сключеният договор е прекратен, като ответникът поддържа, че през м. март 2016г. не е получил преиздадената от банката кредитна карта, поради което счита, че след изтичане на шестмесечен срок договорът е прекратен, съгласно общите условия на банката. Съобразно приложимите към договора общи условия договорът се счита за сключен и влиза в сила с подписването му от клиента и от упълномощен служител от банката, и е валиден до прекратяването му по някой от начините, предвидени в общите условия. В случая ответникът се позовава на разпоредбата на чл.74, т.1 във вр. с чл.19, ал.2 от общите условия, според които при преиздаване на картата, новата карта се съхранява в поделението – издател на банката в продължение на шест месеца от издаването на новата карта. В случай, че в този срок клиентът не потърси картата си и няма задължения по нея, картата се унищожава и договорът се прекратява при условията, предвидени в 4 настоящите общи условия. В случая съдът намира, че не е налице посочената хипотеза, тъй като от кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че по кредитната карта са били усвоявани средства за периода от сключване на договора до 12.11.2018г., като до 19.11.2018г. са били извършвани плащания от ответника. Заключението на съдебносчетоводната експертиза не е било оспорено от страните досежно извършените от вещото лице констатации при проверката в счетоводството на банката. Не се оспорва от страна на ответника и размера на усвоената главница по договора, установен от вещото лице – 30153,49 евро, нито размера на извършените по договора плащания в размер на 26113,59 лева.

Следва да се отбележи също така, че видно от приложимите към договора общи условия, с които ответникът се е съгласил и е приел с полагане на подпис на всяка страница, договорът се прекратява след окончателно изплащане на дължимите суми към банката. На следващо място, дори да се приеме, че договорът е прекратен, съобразно разпоредбата на чл.75, ал.2 от общите условия, банката начислява лихва в размер на договорения лихвен процент върху усвоената част от кредитния лимит до окончателното й погасяване, а в случай, че има и забавени плащания, банката начислява лихва в размер на договорения лихвен процент, увеличен с допълнителна надбавка за забава, посочена в условията върху цялата дължима сума до окончателното погасяване. В случая от заключението по ССчЕ се установява, че последно погасената минимална сума за револвиране на кредита е на 20.07.2018г. в размер на 598,40 евро с направеното от ответника плащане на 15.08.2018г., като дължимите плащания на минимални суми за револвиране, които не са направени след 20.07.2018г. са 6 на брой в периода от 20.08.2018г. до 20.01.2019г., като револвирането на кредита е прекратено на 06.02.2019г. с настъпването на изискуемостта.

Поради изложеното съдът приема, че към датата на отправеното от банката волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 29.01.2019 г., връчено на ответника на 30.01.2019г., обусловено от забавата на длъжника (усвоената част от кредита от предходни месечни периоди не е възстановена чрез плащане на минимална погасителна вноска на падежа) процесният договор е обвързвал страните.

Неоснователно е възражението на въззивника за нищожност на договора, тъй като не бил уговорен размера на възнаградителната лихва.

5

Установява се от договора и приложенията към него, че уговореният лихвен процент е в размер на 13,95%, а ГПР е в размер на 14,88%.

В представения договор и приложимите към него общи условия, приети от ответника, се съдържат уговорки за предоставения кредитен лимит, за условията за ползване и връщане на усвоената част от овърдрафта, за годишния размер на договорната възнаградителна лихва, правила относно механизма за определяне на наказателната лихва и уговорки за разходите, приложими към момента на сключване на договора.

Неоснователни са и изложените във въззивната жалба доводи за нищожност на уговорената възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. Съобразно установената съдебна практика, на която и въззивникът се позовава във въззивната жалба, възнаградителната лихва не следва да надвишава повече от три пъти размера на законната лихва. В случая уговорената възнаградителна лихва е в размер на 13,95%, поради което същата не противоречи на добрите нрави.