Определение № 16590 от 04.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16590 гр. София, 04.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Е, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Велислава Ив. Илиева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно частно гражданско дело № 20261100507850 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК вр. чл.130 ГПК.

Образувано е по повод подадена от „Банка ДСК“ АД /ищец по делото/- чрез юриск. Н. Т. частна жалба срещу Определение от 16.06.2026 г. по гр.д.№ 54582/ 2025 г. на Софийски районен съд, 26 състав, с което е оставена без разглеждане искова молба вх.№ 405885/ 10.12.2025 г. и прекратено производството по делото като недопустимо, на основание чл.130 ГПК, „поради липса на правен интерес и различие в основанието на заповедта по чл.417 ГПК“. Жалбоподателят моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, необосновано и незаконосъобразно.

Ответниците по частната жалба- М. А. В. и А. А. В. оспорват същата и молят обжалваното определение като правилно да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба, намира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Производството е образувано по повод подадена от „Банка ДСК“ АД искова молба, с която срещу М. А. В. и А. А. В. /законни наследници на А. В.В.- кредитополучател/ са предявени установителни искове по чл.422 ГПК за признаване съществуването на вземанията, за които на 22.08.2025 г. е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 1351/ 2025 г. на РС- Силистра.

С обжалваното определение от з.з. на 16.06.2026 г. първо-инстанционният съд е оставил без разглеждане подадената от „Банка ДСК“ на 10.12.2025 г. искова молба и е прекратил производството по делото като недопустимо, на основание чл.130 ГПК„поради липса на правен интерес и различие в основанието на заповедта по чл.417 ГПК“. Изложено е в мотивите на обжалвания съдебен акт, че издадената от заповедния съд заповед за изпълнение по чл.417 ГПК се основава на сключен между заявителя „Банка ДСК“ АД и наследодателя на ответниците- А. В.В. /починал на 12.02.2019 г./, Договор за кредитна карта за револвиращ кредит от 2012 г. /10.06.2012 г./, за който именно били дадени указания по чл.415 ГПК за предявяването на установителен иск, а според посоченото в исковата молба по гр.д.№ 54582/ 2025 г. на СРС, 26 състав, ищецът „Банка ДСК“ АД претендира вземания по Договор за кредитна карта за 1 револвиращ кредит от 2013 г., т.е. друг кредитен договор, чието наличие е потвърдено и в заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза. Констатирано е от районния съд и несъответствие в съдържащите се в двата договора клаузи, според единия от които падежната дата за погасяване на вноските по кредита е 10- то число на месеца /за договора от 2012 г./, а при втория падежната дата за погасяване на вноските по кредита е 12- то число на месеца /за договора от 2013 г./. При тези констатации, като е счел, че липсва „издадено изпълнително основание за договор от 2013 г.“, първоинстационният съд е приел, че ищецът няма интерес да води установителен иск за вземанията по този договор, поради което и искът му е недопустим и производството по делото следва да бъде прекратено на основание чл.130 ГПК.

Това прекратително определение, по преценка на Софийски градски съд, следва да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл.130, изр.1 ГПК, когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба.

В случай, че недопустимостта на предявения иск се установи в хода на съдебното производството, същото се прекратява.

Проверката за допустимост на предявения иск, която съгласно чл.130 ГПК съдът по правило извършва едновременно с проверката за редовност на исковата молба, се основава на изложените в нея обстоятелства и петитум. На този етап съдът проверява процесуалната правоспособност и дееспособност на страните, надлежната им процесуална легитимация, подведомствен ли е спорът на съда, а в случаите, когато предявяването на иска е обусловено от преклузивен срок- спазен ли е този срок. По реда на чл.130 ГПК съдът може да направи извод за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес от търсената защита, когато този извод следва непосредствено от съдържанието на исковата молба. При тази предварителна проверка за допустимост не се проверява дали приложените към исковата молба доказателства подкрепят фактическите и правните твърдения на ищеца относно съществуването на спорното материално право. Когато наведените в исковата молба обстоятелства, релевантни за наличието на правен интерес от търсената с иска защита /или за друга процесуална предпоставка за допустимост на иска, за която съдът е длъжен също да следи служебно/, са непълни или неясни и тази неяснота не може да бъде преодоляна от представените с молбата доказателства, съдът следва да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца да уточни тези обстоятелства, като представи и съответните доказателства за тях, тъй като по силата на чл.7 и чл.10 ГПК има задължение да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните и да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна.

Според установената по приложението на цитираните норми практика на ВКС исковете без правен интерес /в посочения по- горе смисъл/ и с противоречив петитум подлежат на връщане като процесуално недопустими, което разрешение, по преценка на настоящия въззивен съд, е приложимо и в настоящия случай.

Това е така, тъй като предметните предели на исковото производство по чл.422 ГПК, което е предпоставено и функционално свързано с проведеното преди това заповедно производство по чл.417 ГПК, са изцяло обусловени от предметните предели на заповедното производство, като предмет на установителната претенция могат да бъдат всички съдебно признати със заповедта за изпълнение вземания- главни и акцесорни, изключая вземането за разноски, чийто размер, освен че може да бъде самостоятелно атакуван по реда на чл.413, ал.1 ГПК, е поставен в зависимост от резултата в установителното производство.

2

В случая в заявлението по чл.417 ГПК- т.2 /“описание на вземането“/ и т.5 /“допълнителни изявления и допълнителна информация“/ от заявителя „Банка ДСК“ АД са изложени фактически твърдения, че между банката и А. В.В. /поч. 12.02.2019 г./- кредитополучател, бил сключен „Договор за кредитна карта от 12.06.2012 г. по см.13/2621471“, като издадената на кредитополучателя карта имала срок на валидност 3 години и след преиздаването й срокът за ползване на кредита бил удължен за нов период. В исковата молба по чл.422 ГПК са изложени фактически твърдения от заявителя- ищец по делото, че процесното вземане произтича от сключен между посочените страни Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица с вх.№ 772/ 10.06.2013 г. Като доказателство към заявлението по чл.417 ГПК е представен Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица с ръкописно изписана в заключителната му част, след подписа на представителя на банката, дата: „12.06.2012 г.“. Същевременно към заявлението е приложен и погасителен план, какъвто при револвиращите кредити с кредитни карти не се издава и обичайно сумата не се усвоява еднократно при сключване на договора, като според посочения погасителен план в случая датата на усвояване на сумата по кредита е 12.06.2013 г., т.е. еднократно.

В несъдебното изпълнително основание- извлечение от счетоводни книги на „Банка ДСК“ АД от 21.08.2025 г., също е посочена „дата на кредит- 12.06.2012 г.“. В съставения от СРС, 86 състав, по гр.д.№ 15892/ 2019 г. по реда на чл.61, ал.1 ЗН опис на наследство са посочени три кредита на наследодателя А. В.В. към „Банка ДСК“ АД, включени в пасива на оставеното от него наследство, като за два от тях е посочено, че са потребителски кредити /без посочени дати на кредитните договори/, а за третия- че се касае за задължения по кредитна карта /също без посочена дата на кредитния договор/.

При така констатираните несъответствия не може да се приеме, че посоченият в заявлението по чл.417 ГПК „договор за кредитна карта от 12.06.2012 г.“ и посоченият в установителното производство по чл.422 ГПК „Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица с вх.№ 772/ 10.06.2013 г.“ касаят едно и също облигационно правоотношение, възникнало между ищеца „Банка ДСК” АД и наследодателя на ответниците А. В.В., поради което и предявените по гр.д.

№ 54582/ 2025 г. на СРС, 26 състав, установителни искове по чл.422 ГПК се явяват процесуално недопустими- поради липсата на правен интерес за ищеца от установяване съществуването на вземания, за които липсва издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК /а и по чл.410 ГПК- такива твърдения липсват/ и които не са предмет на издадената по ч.гр.д.№ 1351/ 2025 г. на РС- Силистра заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Следва да се отбележи наред с горното, че предвид строго формалния характер на процедурата за снабдяване със заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, направените от заявителя- ищец уточнения, според които при подаване на заявлението по чл.417 ГПК била допусната техническа грешка при изписване реквизитите на кредитния договор /характер на договора и дата/, който недостатък при подаване на исковата молба по чл.422 ГПК бил отстранен, не могат да доведат до отмяна на обжалвания съдебен акт.

При тези съображения обжалваното определение, с което производството по делото е прекратено като недопустимо на основание чл.130 ГПК, следва да бъде потвърдено.

При този изход на производството частният жалбоподател дължи да заплати на ответниците по жалбата сторените по делото разноски, за което е направено съответно искане от последните. Доказателства да са сторени разноски от същите обаче не са представени /липсва цитираният в отговора на частната жалба договор за правна 3 помощ от 13.07.2026 г./, поради което и такива с настоящото въззивно определение не следва да им бъдат присъдени.

Водим от горното, СЪДЪТ

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение от 16.06.2026 г., постановено по гр. дело № 54582/ 2025 г. на Софийски районен съд, 26 състав, с което производството по делото е прекратено като недопустимо, на основание чл.130 ГПК.

Определението може да се обжалва при условията на чл.280, ал.1 ГПК с частна касационна жалба в 1- седмичен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4