Определение № 37 от 21.01.2026, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 37 гр. Варна, 21.01.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Юлия Р. Бажлекова

Членове:

Деспина Г. Г.а

Росица Сл. Станчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно частно гражданско дело № 20253000500694 по описа за 2025 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.274 ГПК вр. чл.420, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Д. Н. Н. против определение № 3370/16.07.2025 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с определение № 5100/10.11.2025 г., двете постановени по гр.д. № 304/2025 г. на ОС – Варна и с което на основание чл.422, ал.1 ГПК е постановено спиране на изпълнителното производство по изп.д. № 20257370400399 до приключване с окончателен съдебен акт на спора по гр. д. № 304/2025 г.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Излагат се доводи, че първоначално посоченото в него изпълнително дело вече е прекратено, като се оспорва и предприетата поправка с последващото определение по чл.247 ГПК. Сочи се също така, че не са налице основанията за спиране по см. на чл.420, ал.2 ГПК, а определената от съда гаранция вр. чл.420, ал.1 ГПК от 10% е значително занижена.

Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на обжалваното определение и отхвърляне на молбата на ответниците за спиране, евентуално за определяне на размер на гаранцията, съответен на исковата сума.

В срока по чл.276 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците, с който същите оспорват частната жалба като неоснователна.

С допълнителна молба, вх. № 225/14.01.2026 г., жалбоподателят е навел допълнителни правни аргументи относно твърдяната липса на основанията за спиране, в т.ч. и по размера на гаранцията. Изложени са и твърдения, касаещи фактическите отношения между страните относно вземането, предмет на 1 исковата претенция, както и образуваното изпълнително производство.

Доколкото нововъведените фактически твърдения са неотносими към законосъобразността на обжалваното определение и с оглед правомощията на настоящата инстанция вр. осъществяваната проверка на обжалваното определение съгласно ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, препис от допълнителната молба не е връчван на ответниците.

За да се произнесе, съставът на АпС – Варна съобрази следното:

Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от лице с правен интерес от предприетото обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по см. на чл.274, ал.1, т.2 вр. чл.420, ал.3 ГПК.

Производството по гр.д. № 304/2025 г. на ОС – Варна е образувано по предявени от жалбоподателеля против Н. Б. К. и В. А. К. искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.240 ЗЗД за установяване вземанията му – главници, лихви и неустойки, произтичащи от договор за заем, за които вземания му е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, както и осъдителни искове за заплащане на суми, претендирани като дължими по същия договор за заем възнаградителна лихва и неустойка за период след подаване на заявлението по чл.417 ГПК.

С молба с вх. № 20584/15.07.2025 г. ответниците са поискали от съда да спре образуваното по заповедта за незабавно изпълнение изпълнително производство, обосновавайки искането си с твърдения, че ищецът бави хода на исковото производство, а в същото време съдебният изпълнител е наложил запори върху банковите им сметки.

Така отправеното искане правилно е квалифицирано от първоинстанционния съд като такова по чл.420, ал.1 ГПК – в случая ответниците нито твърдят, нито се установява да имат качеството на потребители, нито са наведени твърдения и представени доказателства, сочещи на хипотезата на чл.420, ал.2, т.1 ГПК. Неправилно обаче е прието, че са налице основания за спиране при условие, че бъде внесена гаранция, определена от съда в размер на 10 % от исковата сума по установителните исковете по чл.422 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.420, ал.1 ГПК, възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл.417, ал.1, т.1 – т.9, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл.180 и чл.181 ЗЗД. Няма спор, че тази възможност защитава длъжника от необосновано принудително изпълнение, но в същото време се държи на обезпечаването и на интереса на кредитора – същият следва да бъде гарантиран, че при признаване на вземането ще може да бъде удовлетворен, при това ползвайки се с произтичащата от даденото обезпечение привилегия. В тази връзка съдебната практика е константна, че обезпечението следва да е представено и да покрива целия размер на дълга /главница и изтекли лихви до датата на депозиране на възражението/ и да гарантира привилегированото удовлетворяване на взискателя /напр.

2 определение № 163/01.03.2010 г. по ч. т. д. № 504/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 293 от 22.05.2009 г. по ч. т. д. № 285/2009 г. на ВКС, І т. о., определение № 435/21.07.2015 г. по ч. т. д. № 1681/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 216/12.05.2010 г. по ч. гр. д. № 194/2010 г. на ВКС, І г. о./.

Изключение по силата на закона е налице само в хипотезата когато длъжникът е потребител, в който случай обезпечението може да бъде в размер до 1/3 от размера на вземането.

В случая към датата на сезиране на съда ответниците не са представили надлежно обезпечение по реда на чл.180 и чл.181 ЗЗД, а определената от съда гаранция в размер от 10 % от вземането и внесена впоследствие не отговаря на изискванията на чл.420, ал.1 ГПК за надлежно обезпечение.

Ето защо настоящият състав намира, че не са налице предпоставките са спиране на принудителното изпълнение по чл.420, ал.1 ГПК, поради което и обжалваното определение следва да бъде отменено.

Само за пълнота на изложеното следва да бъде посочено, че наведените в частната жалба оплаквания за спиране на изпълнително производство по изпълнително дело, което към момента на постановяване на определението вече е прекратено, са неоснователни, доколкото безспорно е установено, че за вземането, предмет на исковете е налице висящо принудително изпълнение.

Наред с това, пропускът относно посочването на верния номер на изпълнителното дело е отстранен с определението по чл.247 ГПК, което към настоящия момент е потвърдено с влязло в сила определение на АпС – Варна по в.ч.гр.д. № 695/2025 г.

Водим от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 3370/16.07.2025 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с определение № 5100/10.11.2025 г., двете постановени по гр.д. № 304/2025 г. на ОС – Варна И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Н. Б. К. и В. А. К. - ответници по гр.д. № 304/2025 г. по описа на ОС – Варна, за спиране на изпълнителното производство по изп.д. № 20257370400399 на ЧСИ Л. Тасева, на основание чл.420 ГПК.

Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

3

2. _______________________

4

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 37 гр. Варна, 21.01.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Юлия Р. Бажлекова

Членове:

Деспина Г. Г.а

Росица Сл. Станчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно частно гражданско дело № 20253000500694 по описа за 2025 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.274 ГПК вр. чл.420, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Д. Н. Н. против определение № 3370/16.07.2025 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с определение № 5100/10.11.2025 г., двете постановени по гр.д. № 304/2025 г. на ОС – Варна и с което на основание чл.422, ал.1 ГПК е постановено спиране на изпълнителното производство по изп.д. № 20257370400399 до приключване с окончателен съдебен акт на спора по гр. д. № 304/2025 г.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Излагат се доводи, че първоначално посоченото в него изпълнително дело вече е прекратено, като се оспорва и предприетата поправка с последващото определение по чл.247 ГПК. Сочи се също така, че не са налице основанията за спиране по см. на чл.420, ал.2 ГПК, а определената от съда гаранция вр. чл.420, ал.1 ГПК от 10% е значително занижена.

Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на обжалваното определение и отхвърляне на молбата на ответниците за спиране, евентуално за определяне на размер на гаранцията, съответен на исковата сума.

В срока по чл.276 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците, с който същите оспорват частната жалба като неоснователна.

С допълнителна молба, вх. № 225/14.01.2026 г., жалбоподателят е навел допълнителни правни аргументи относно твърдяната липса на основанията за спиране, в т.ч. и по размера на гаранцията. Изложени са и твърдения, касаещи фактическите отношения между страните относно вземането, предмет на 1 исковата претенция, както и образуваното изпълнително производство.

Доколкото нововъведените фактически твърдения са неотносими към законосъобразността на обжалваното определение и с оглед правомощията на настоящата инстанция вр. осъществяваната проверка на обжалваното определение съгласно ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, препис от допълнителната молба не е връчван на ответниците.

За да се произнесе, съставът на АпС – Варна съобрази следното:

Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от лице с правен интерес от предприетото обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по см. на чл.274, ал.1, т.2 вр. чл.420, ал.3 ГПК.

Производството по гр.д. № 304/2025 г. на ОС – Варна е образувано по предявени от жалбоподателеля против Н. Б. К. и В. А. К. искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.240 ЗЗД за установяване вземанията му – главници, лихви и неустойки, произтичащи от договор за заем, за които вземания му е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, както и осъдителни искове за заплащане на суми, претендирани като дължими по същия договор за заем възнаградителна лихва и неустойка за период след подаване на заявлението по чл.417 ГПК.

С молба с вх. № 20584/15.07.2025 г. ответниците са поискали от съда да спре образуваното по заповедта за незабавно изпълнение изпълнително производство, обосновавайки искането си с твърдения, че ищецът бави хода на исковото производство, а в същото време съдебният изпълнител е наложил запори върху банковите им сметки.

Така отправеното искане правилно е квалифицирано от първоинстанционния съд като такова по чл.420, ал.1 ГПК – в случая ответниците нито твърдят, нито се установява да имат качеството на потребители, нито са наведени твърдения и представени доказателства, сочещи на хипотезата на чл.420, ал.2, т.1 ГПК. Неправилно обаче е прието, че са налице основания за спиране при условие, че бъде внесена гаранция, определена от съда в размер на 10 % от исковата сума по установителните исковете по чл.422 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.420, ал.1 ГПК, възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл.417, ал.1, т.1 – т.9, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл.180 и чл.181 ЗЗД. Няма спор, че тази възможност защитава длъжника от необосновано принудително изпълнение, но в същото време се държи на обезпечаването и на интереса на кредитора – същият следва да бъде гарантиран, че при признаване на вземането ще може да бъде удовлетворен, при това ползвайки се с произтичащата от даденото обезпечение привилегия. В тази връзка съдебната практика е константна, че обезпечението следва да е представено и да покрива целия размер на дълга /главница и изтекли лихви до датата на депозиране на възражението/ и да гарантира привилегированото удовлетворяване на взискателя /напр.

2 определение № 163/01.03.2010 г. по ч. т. д. № 504/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 293 от 22.05.2009 г. по ч. т. д. № 285/2009 г. на ВКС, І т. о., определение № 435/21.07.2015 г. по ч. т. д. № 1681/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 216/12.05.2010 г. по ч. гр. д. № 194/2010 г. на ВКС, І г. о./.