Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 261859 от 18.03.2021, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 14723/2019
Вид
Решение № 261859
Подписан
18.03.2021
В сила
18.03.2021
Състав
ВЕЛИНА СВЕТЛОЗАРОВА ПЕЙЧИНОВА, НИКОЛАЙ ДИМИТРОВ ДИМОВ, МАРИЯ ИЛЧЕВА ИЛИЕВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е град София, 18.03.2021 година

В И М

Е Т О Н

А Н

А Р О

Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА мл.с.:

МАРИЯ ИЛИЕВА при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №14723 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответниците – Н.М.В. и И.М.В. срещу решение №186443 от 06.08.2019г., постановено по гр.д.№23066/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателите, че всеки от тях дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: сумата от 454.76 лв. /от които 10.32 лв. за дялово разпределение/, главница, представляваща стойност на доставена топлоенергия в имот: находящ се в град София, ул.“*****, ателие №7, абонатен №420225, за периода 01.11.2013г. - 30.04.2016г.; както и сумата от 4.61 лв., мораторна лихва върху главницата за периода м.12.2013г. до м.01.2014г., за които суми на 09.01.2017г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№74307/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, както и в частта, в която жалбоподателите са осъдени да заплатят по равно и разделно на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 649.30 лв., направени разноски в заповедното и исковото производство.

В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия за процесния имот. На следващо място се оспорват констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Твърди се, че ищецът не е доказал изправността на уредите за отчитане на топлинна енергия, предвид на което е останал недоказан факта на реално потребената топлинна енергия за процесния имот през исковия период. Предвид на изложеното молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, в представена молба от 02.02.2021г. се взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на

СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - „Н.и.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Н.М.В. и И.М.В. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени спрямо ответниците - Н.М.В. и И.М.В. исковете за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№74307/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 20.12.2016г. и е постановена на 09.01.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжниците – Р.Н.Д., Н.М.В. и И.М.В. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК са подадени от длъжниците - Н.М.В. и И.М.В. възражения, поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове. Постановената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника - Р.Н.Д., е влязла в сила.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание с чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответниците - Н.М.В. и И.М.В., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница за всеки от тях до уважения размер са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответниците са изпаднали в забава за част от исковия период – м.12.2013г. до м.01.2014г., тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията за доставка на топлинна енергия и на вземанията за обезщетение за забава, предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени срещу ответниците - Н.М.В. и И.М.В., поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата досежно незаконосъобразността на обжалваното решение следва да се добави и следното:

Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът счита, че по делото е доказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Предвид нормата на чл.153 от

Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно обстоятелството, което се установява от приетите писмени доказателства – нотариален акт за учредяване право на строеж №182, том І, рег.№2572, дело №163/2007г. на Нотариус Кр.К., с рег.№064 на НК, че всеки от ответниците е придобил по 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот, предвид на което и по горните мотиви на съда ответниците се явяват ползватели на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че ответниците - Н.М.В. и И.М.В. се явяват потребители съгласно §1, т.42 от ДР на ЗЕ и е налице основание в закона за ангажиране на тяхната договорна отговорност.

На следващо място неоснователни са възраженията на ответниците за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответниците е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира. Заявените във въззивната жалба общи възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На следващо място неоснователен се явява и доводът в жалбата в смисъл, че ищецът не е доказал изправността на уредите за отчитане на топлинна енергия. В приетото по делото заключение на СТЕ експертът –топлотехник изрично е посочил, че при направените от него справки е установил, че общият топломер, монтиран в абонатната станция в жилищната сграда, е преминал през метрологичен контрол и е изправен.