Решение № 1613 от 11.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1613 гр. София, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Силвана Гълъбова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело № 20251100507302 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.

258 и сл.

ГПК.

С решение № 4525 от 17.03.2025 г., гр.д. № 66185/2024 г., СРС, 125 с-в се ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД да заплати на О. Г. Л. сумата от 2 873,42 лева по иск с правно основание чл. 498, ал. 3 от КЗ във връзка с чл. 405 КЗ, която сума съставлява обезщетение за имуществени вреди, дължими по застраховка „Автокаско“, сключена на 19.06.2024 г., за което е заведена преписка при ответника № 10024030112663, които вреди са причинени на л.а. БМВ с рег. № **** от застрахователно събитие, настъпило на 07.08.2024 г. в град София, ведно със законната лихва от датата 06.11.2024 г. до окончателното плащане, както и сторените по делото разноски от

1 034,94 лева, от които 114,94 лева - държавна такса, 200 лева - депозит и 720 лева, с ДДС - адвокатско възнаграждение (поправено с решение № 7620 от 29.04.2025 г. от 834,94 лева, от които 114,94 лева - държавна такса и 720 лева - адвокатско възнаграждение, с ДДС).

Срещу решението постъпва въззивна жалба от ответника по иска ЗАД „Армеец“ АД. Счита, че ищецът не изпълнява основно задължение по чл. 119, 1 т. 3 ОУ да предостави на застрахователя поисканата необходима информация – служебна бележка от МВР, относно настъпване на увреждането.

Доказателства за това са представени едва с исковата молба. В решението не са изложени ясни мотиви защо посочената клауза е приета за наравноправна.

Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отхвърли искът.

Въззиваемият – ищецът О. Г. Л. оспорва жалбата.

Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 405, ал.1 КЗ.

Страните са обвързани от правоотношение по застраховка „Каско на МПС“, видно от застрахователна полица № 0306Х0920083 от 19.06.2024 г.

На 07.08.2024 г. в гр. Банкя настъпва застрахователното събитие, когато върху паркирания л.а. БМВ 320Д, рег.№ **** са установени множество дълбоки драскотини от всички страни.

На 09.08.2024 г., ищецът уведомява застрахователя и настоящ ответник ЗАД „Армеец“ за увреждането, като е образувана застрахователна преписка.

2

С молба от 27.08.2024 г., ищецът допълнително представя документи по преписката, изискани от застрахователя.

По повод подаден сигнал от застрахованото лице - ищеца О. Г. Л., с постановление от 30.09.2024 г., пр. пр. № 48225/2024 г., СРП отказва образуване на наказателно производство, с мотиви, че не са открити очевидци и записи от камери за видеонаблюдение.

Въззивният съд намира, че след като към момента на изискване от ответника, съобразно чл. 119, т. 3 от Общите условия към договора, на служебна бележка или друг документ за заявяване на събитието, издаден от полицейското управление, ищецът обективно не е разполагал с възможност да представи несъществуващото тогава постановление на СРС, същият не е неизправна страна по договора и не следва да се намалява отговорността на застрахователя до 5 % от определеното обезщетение съгласно горната клауза.

Неоснователен е отказът за изплащане на пълния размер от обезщетението, въпреки представяне на прокурорското постановление, по смисъла на чл.

408, ал. 1, т. 3 КЗ. Разпоредбата регламентира възможност, застрахователят да откаже плащането, при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие. В случая, ответникът, чиято е доказателствената тежест, не доказва неизпълнение от ищеца на ясно уговорено договорно задължение за представяне във всички случаи на доказателства за настъпване на събитието, дори и в случай, че не са съставени нарочни документи, каквито изисква клаузата на чл. 119, т. 3 ОУ.

Неоснователен е отказът за пълно изплащане на обезщетението и поради неосъществяване на някое от алтернативните условия на чл. 403, ал. 4 КЗ – неизпълнение от ищеца на договорно задължение, с цел да се попречи на застрахователя да установи обстоятелствата, при които е настъпило събитието или неизпълнението е направило невъзможно установяването им от застрахователя.

Още по-малко са изпълнени другите основания по чл. 408, ал. 1, т. 1 и т.2 КЗ, обосноваващи отказ за плащане. Не се установява умишлено причиняване на застрахователното събитие от ищеца, нито умишлено причиняване на застрахователното събитие от него с цел получаване на застрахователното 3 обезщетение от друго лице.

Както е прието в решение № 50 от 29.01.2024 г., гр.д. № 1464/2023 г., ВКС, ІV г.о., за разлика от чл. 211, т. 3 от КЗ (отм.) в чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ изрично е посочено, че неизпълнението трябва да е от страна на застрахования, който съгласно § 1, т. 1 от ДРЗК е лицето, чиито имуществени и/или неимуществени блага са предмет на застрахователна защита по застрахователен договор. Именно това лице поначало е страна по застрахователния договор и е обвързано от неговите клаузи. Поради това няма да е налице хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ в случаите, когато определени действия или бездействия, дори и да могат да бъдат преценявани като неизпълнение на застрахователния договор, са осъществени от трети лица. Доколкото с тези си действия или бездействия тези лица са причинили настъпването на застрахователното събитие, след евентуалното плащане на застрахователното обезщетение застрахователят би разполагал с регресен иск по отношение на тях. В случая, при настъпването на застрахователното събитие, лекият автомобил е увреден от трето лице спрямо застрахователното правоотношение, което няма качеството на застрахован или на ползващо се лице. Страна по договора е ищецът, като собственик на увредения автомобил, който не е участник в инцидента.

Същевременно според цитираното решение на ВКС, п равилото на чл.

408, ал. 1, т. 3 КЗ е аналогично с това по чл. 211, т. 2 КЗ (отм.). С последното бе предвидено, че застрахователят може да откаже плащане на обезщетение при неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя и е било предвидено в закон или в застрахователния договор. Такова правило се съдържа и в разпоредбата на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ, но в текста на същата има различия в сравнение с предшестващия текст. Предвидено е, че застрахователят може да откаже плащане на обезщетение при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие. Решаващият съдебен състав формира извод, че неизпълнението следва да създава невъзможност за последния или съществено да го затруднява при определяне на поетия от него риск или при узнаването и/или установяването на обстоятелствата, при които е възникнало застрахователното 4 събитие, както и при определянето на размера на настъпилите вследствие на същото вреди.

В решение № 49 от 29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 105 от 11.07.2017 г. по т. д. № 1325/2016 г. на ВКС, І т. о., решение № 86 от 18.07.2014 г. по т. д. № 2230/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 2 от 20.05.2013 г. по т. д. № 1031/2011 г. на ВКС, І т. о., решение № 140 от 01.08.2018 г. по т. д. № 2278/2017 г. на ВКС, І т. о. по идентичен начин се приема, че не е достатъчно да се констатира простото неизпълнение от страна на застрахования на конкретното договорно задължение, а следва да се докаже (от застрахователя), че съществува причинна връзка между договорното неизпълнение и настъпването на застрахователното събитие, че неизпълнението е увеличило риска от имущественото увреждане или е препятствало доказването на вредите, респ. на обстоятелствата, при които е настъпило събитието.

Въззивният съд приема, че с оглед даденото тълкуване на смисъла и приложимостта на императивната норма на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, приетата в отклонение от нея клауза на чл. 119, т. 3 от договора е неравноправна.

Съобразно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена. Не се доказва, потребителят при договарянето да е разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху съдържанието на договора и конкретните клаузи. Обсъдената клауза е нищожна на основание чл. 26 , ал. 1, предл. 1, 2, 3 ЗЗД , като неравноправна поради противоречие със закона, неговото заобикаляне и накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, изключване и ограничаване правата на потребителя – чл. 20, ал. 1 ЗПК, имащи за цел и резултат заобикаляне на закона – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В съответствие с чл. 386, ал. 2 КЗ, размерът на застрахователното обезщетение следва да се определи в размер на 2 873,42 лв., съобразно съдебно-автотехническата експертиза според стойността на средствата за нови части, материали и труд, необходими за отстраняване на повредите, по 5 действителни средни пазарни цени към момента на събитието, но само за уврежданията, които са в причинна връзка с противоправното поведение.

Искът за заплащане на застрахователното обезщетение по чл. 405, ал. 1 КЗ следва да се уважи изцяло в предявения размер.

По частната жалба на ЗАД „Армеец“ АД срещу определение № 31374 от 24.07.2025 г., гр.д. № 66185/2024 г., СРС, 125 с-в, с което се отхвърля молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, съдържаща се във въззивната жалба, следва да се приеме следното: Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение от 720 лв., с ДДС за процесуалния представител на ищеца. С оглед известната фактическа и правна сложност на спора, при условията на чл.

78, ал. 5 ГПК възнаграждението следва да се присъди в уговорения и платен размер. Същият е малко над минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г., ВАР от 587,34 лв., но регламентиран в § 2а ДР на Наредбата без ДДС за регистрираните по ЗДДС адвокати. След прибавяне на 20 % ДДС, минималното възнаграждение от 704,81 лв., не следва да се приема за лимитиран размер на уговореното.

Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.

Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК следва да се потвърди. Частната жалба следва да се остави без уважение.

Въззиваемият пред настоящата инстанция реализира разноски за 360 евро – платено по банков път възнаграждение за един адвокат, които се дължат. Неоснователно е възражението за тяхната прекомерност. С оглед известната фактическа и правна сложност на спора, при условията на чл. 78, ал. 5 ГПК възнаграждението не следва да се намалява до минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г., ВАР от 587,34 лв. или 300,30 евро, малко над който е уговорено и платено.