Решение № 5174 от 28.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5174 гр. София, 28.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100511464 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 8285 от 19.07.2022 г., постановено по гр.д.№ 46 200/2021 г. по описа на СРС, ГО, 127 състав са отхвърлени изцяло предявените от Застрахователна компания „Лев Инс” АД, ЕИК 121130788 срещу Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, ЕИК 121265113 установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК с правно основание чл.499, ал.7 КЗ за сумата 3 949,52 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 10.03.2021 г. до окончателното погасяване на вземането, представляваща дължима от ответника ½ част от изплатено от ищеца застрахователно обезщетение в общ размер от 7 899,05 лева във връзка с настъпило на 17.11.2016 г. в гр.Ландау, Федерална Република България пътно-транспортно произшествие между товарен автомобил „Рено“, модел „Премиум 460“ с рег.№ ****, с прикачено към него ремарке с рег.

№ ****, застраховано по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите при ответника, и моторно превозно средство с рег.№ ***, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 22.03.2021 г. по ч.гр.д.№ 14 265/2021 г. по описа на СРС, 127 състав.

Със същия акт ищецът Застрахователна компания „Лев Инс” АД е осъден да заплати на Застрахователно дружество „Евроинс“ АД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 100,00 лева – сторени по делото разноски.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца Застрахователна компания „Лев Инс” АД, гр.София. Във въззивна жалба се поддържа, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Наведени са доводи, че събитието е настъпило на територията на Република Германия и трябва да се приложи нейното право – Застрахователния кодекс на Германия, съгласно което застрахователите на влекача и на ремаркето следва да поделят половината от щетите, защото двете застрахователни компании заедно формират двойна застрахователна полица, тъй като комбинацията от влекач и ремарке трябва да се разглежда като една оперативна единица. Сочи се и предвид това, че Е.В. е бил водач на двете превозни средства, трябва да важи и застрахователното покритие и на двете превозни средства, като в настоящия случай застрахователното покритие се 1 разпростира, за да покрие цялата щета от злополуката, така че всяка страна трябва да понесе половината от отговорността. Твърди и че българският съд е международно компетентен съгласно Регламент 1215/2012 г. /Регламент „Брюксел Iа“/, чл.11, т.1, предвиждащ, че срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск в съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене. Навеждат се аргументи и че самото съществуване на правото на иск на застрахователя на теглещото превозно средство, чийто водач е причинил произшествието срещу застрахователя на тегленото ремарке, след изплащане на обезщетението на пострадалото лице, не може да се изведе от договора за застраховка, а предполага едновременно ангажиране на държателя на ремаркето по отношение на това пострадало лице; че поради това следва да се отбележи, че задължението за поправяне на вредите, тежащо върху държателя на ремаркето, трябва да се счита за „извъндоговорно задължение“ по смисъла на чл.1 от Регламент „Рим ІІ“ и че с оглед разпоредбите на този регламент следва да се определи и приложимото към това правоотношение право. Поддържа се и че в съответствие с чл.4 от визирания регламент, тъй като не е предвидено друго, приложимото право е правото на държавата, в която е настъпила вредата, а по дела в главните производства - държавата, в която е претърпяна пряката вреда от произшествието – Германия. Отразено е и че застрахователят на теглещото превозно средство, след изплащане на обезщетението на пострадалото лице, има право на иск срещу застрахователя на ремаркето, доколкото приложимото право спрямо договора за застраховка съгласно чл.7 от Регламент „Рим І“, предвижда възможност за суброгация в правата на пострадалото лице. Предвид горните съображения твърди, че по отношение правото на регрес приложимо е българското право, а по отношение на деликтната отговорност е приложимо немското право и че от приетата по делото АТЕ е доказано, че щетите по МПС с рег.№ *** се намират в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото на 17.11.2016 г. около 16,05 ч. произшествие в Ландау, Република Германия.

Моли да се отмени атакуваното решение и да се постанови друго, с което да уважи изцяло предявеният от него иск. Претендира присъждането на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по жалбата – Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който същата е оспорена изцяло като неоснователна. Релевирани са доводи, че в постановеното решение съдът подробно и аргументирано е обосновал защо счита, че предявеният от ЗК „Лев Инс“ иск е неоснователен и недоказан; че ищецът не е представил доказателства и не е провел пълно и главно доказване относно твърдяното от него обстоятелство какво гласи съдебното решение на Федералния съд на Германия от 21.01.2016 г. и че това право е приложимо. Освен това поддържа, че съгласно решение на Съда на ЕС от 21.01.2016 г. по съединени дела С-359/14 и С-475/14, постановени по преюдициално запитване относно избор на приложимо право при ПТП, причинено от влекач и ремарке, с различни застрахователи и в друга страна членка на ЕС, в отношенията между застрахователите на влекача и на ремаркето е приложимо българското законодателство, в частност чл.479, ал.1 КЗ; че поправянето на вредите, тежащо върху държателя на ремаркето, трябва да се счита за „извъндоговорно задължение“ по смисъла на чл.1 от Регламент „Рим II“, като с оглед разпоредбите на този регламент следва да се определи и приложимото към това правоотношение право, че с оглед на това по отношение на правото на държавата, където е настъпила пряката вреда – в случая германското право, се определят длъжниците по задължението за обезщетяване на пострадалото лице. В отговора се твърди и че тъй като задължението на застрахователя да покрие гражданската отговорност на застрахования по отношение на пострадалото лице произтича от договора за застраховка, сключен със застрахования, условията, при които застрахователят може да упражни правата на пострадалото при ПТП лице срещу отговорните за произшествието лица, се определят от националното право, уреждащо застрахователния договор, определено в чл.7 от Регламент „Рим I“; че Съдът на ЕС приема, че с оглед разпоредбите на чл.4 и чл.19 от Регламент „Рим II“ лицето, пострадало при ПТП, причинено от теглещо превозно средство, снабдено с ремарке, има право както по отношение на държателя на ремаркето, така и по отношение на неговия застраховател, който след изплащане на обезщетението на пострадалото лице, има право на иск срещу застрахователя на ремаркето, доколкото приложимото право спрямо договора за застраховка съгласно чл.7 от Регламент „Рим I“, предвижда възможност за суброгация на застрахователя в правата на пострадалото лице. Сочи се и че съгласно цитираното решение на СЕС „приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на 2 произшествието ремарке, се определя съгласно чл.7 от Регламент „Рим I“, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл.4 и следващите от Регламент „Рим II“, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата“. Наведени са съображения и че следва да се вземат предвид и чл.1, пар.1 от Регламент „Рим І“, чл.5, пар.1, б.“а) от Регламент „Брюксел І“ и решение по дело С -419/11 на Съдът на ЕС относно критериите за анализ на „дела, свързани с договор“ /или по необходимост относно наличието на „договорни задължения/, които са изпълнени в случая; че договорни отношения са налице между всеки застраховател и титуляра на полицата, с който той е сключил договор. Застъпва се тезата, че регресният иск на единия застраховател срещу другия се основава на договорите за застраховка и че регресният иск е неразривно свързан с договорните отношения между двамата застрахователи и съответните титуляри на застрахователните полици, поради което искът попада в обхвата на Регламент „Рим І“, както и че предвид гореизложеното към дадения казус е приложимото право е българското право, и в частност – чл.479, ал.1 КЗ, съгласно който вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с МПС по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото МПС, поради което ЗД „Евроинс“ АД не носи отговорност във връзка с процесното ПТП, тъй като е застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на ремаркето, докато застрахователят на влекача носи пълната отговорност за вредите, причинени вследствие на ПТП.

При условията на евентуалност твърди, че ако се приеме, че приложим към настоящото дело е Регламент „Рим II“, то следва да се приложи чл.4, ал.2 от същия, тъй като седалищата на страните в производството се намират на територията на Република България, както и че стълкновителната норма, която урежда процесното ПТП, е чл.4, ал.3 от Регламент „Рим ІІ“, тъй като застрахователните договори са сключени на територията на Република България.

Заявява искане атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение по делото.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.499, ал.7 КЗ във вр. с чл.127, ал.2 ЗЗД.

Съдът е сезиран с положителен установителен иск, заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспореното от длъжника Застрахователно дружество „Евроинс“ АД вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 22.03.2021 г. по ч.гр.д.№ 14 265/2021 г. по описа на СРС, 127 състав. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/ 24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.